По времето на соца духовитият нашенец преименуваше със злобичка преди всичко малките автомобили, с характерни, по-често обидни прякори. Много бяхме силни тогава в оценките си за малолитражните „Трабант“, „Запорожец“, „Полски Фиат“ 126, „Застава Юго“ – сапунерка, въшка, кокошарник, запотрошка (виж тук).
Но и автомобилите от т. н. среден клас не бяха пожалени, макар да имаше някои марки, които дори народният „кръстител“ не успя да прекърши и да им смени името.
„Шкода“, следвайки традицията от зората на тази индустрия, носи фамилното име на чешкия инженер Емил Шкода. Всъщност в превод от чешки „шкода“ означава „жалко, съжалявам“. Каква благодатна почва за измисляне на прякор, нали? Но не би. У нас през времето на социализма тази марка запази името си от цветисти прякори. „Шкодов автомобил“ и „шкодилак“ са две от названията, които добиват слаба популярност в България, но и при двете определено няма негативизъм.
Има обаче много анекдоти, които осмиват колите на „Шкода“ до 90-те години най-вече заради задно разположения двигател. В средата на 80-те години на миналия век от заводите в Млада Болеслав излизат два нови модела – 105 Л и 120 Л, които са с по- модерна за времето си визия. Предните мигачи на новите шкоди обаче имат прилика с мигачите на нашумелия по това време дори у нас модел на „Мерцедес“ W 123 – популярен като „японката“. И някак естествено този прякор се пренесе върху чешките коли и шкодите 105 Л и 120 Л също станаха „японки“.
По онова време около „японката“ „Мерцедес“ W 123, се завъртя една интересна и мистична история. В средата на 80-те години изведнъж по софийските улици и булеварди, препълнени дотогава с лади, трабанти и москвичи, се появиха необичайно количество истински западногермански мерцедеси – бели, червени, бежови, цвят олив… Всичките чисто нови и от модела W123. Набиваха се на очи.
Дори на регистрационните табели на повечето от тях, с черния емайл с бели букви бе изписана серия АВС – рядка трибуквена индикация за софийски частни автомобили. Градската мълва моментално разпространи версията, че ръководителите на нашата държава тогава решили да проверят имат ли спестени пари българите и пуснали за продан в „Мототехника“ извън установения ред няколко десетки мерцедеса. Немските коли свършили само за няколко часа, въпреки че са стрували (пак според мълвата) колкото две волги. Най-вероятно партидата мерцедеси е внесена от „Кореком“ и българите работещи за валута в чужбина бързо са я изкупили.
По подобен начин в края на 80-те години по софийските улици се появиха изведнъж нови автомобили „Мазда“ от среден клас, за които мълвата бързо установи, че са специална партида за семействата на висшата номенклатура.
Москвич 407, произвеждан 1958-1965. В България се срещат по пътищата до края на 80-те и дори през 90-те. Снимка: Аутомузеум – Германия
„Москвич“ бе нашият народен автомобил. Здрав, простоват и достъпен. Дори в Ловеч сглобяваха някои от моделите на съветската марка. Първите масови модели на „Москвич“, пуснати от началото на 60-те години – 407 и 403 бяха известни сред хората като „немска каска“. Повече от сигурно е, че прозвището идва от заоблената форма на купето на двата почти идентични модели, но и от здравината на ламарините им. Тези и следващите модели на „Москвич“ бяха кръщавани как ли не – „Московец“, „Москал“, „Мохер“, „Моци“, „Москве“ и др. подобни, но никое от тези прозвища не успя да засенчи доста по-популярните и разпространени „Седмица“, „Осмица“ или „Осмак“, „Дванайсетка“. Един от последните модели на заводите АЗЛК – „Алеко“, сглобяван също в Ловеч, не успя да се сдобие с впечатляващ прякор.
Никой от моделите на „Лада“, популярни и до днес у нас, нямаше запомнящ се прякор. Първото „Жигули“, произведено в СССР през 1970 г. , е носело там дълги години местния прякор „копейка“, но в България, струващата 6100 лв. тогава кола, си остана без прозвище – хората я наричаха просто „жигула“ или Лада 1200. Останалите модели на „Лада“, дори комбито, не случиха на прякори извън фабричните наименования.
УАЗ 452 – уазка или лазка. Снимка: от сайтове за продажба на автомобили
„Волга“, „Чайка“ и УАЗ не бяха популярни с други имена освен фабричните. По-особена е историята с високопроходимото фургонче на УАЗ 452, популярно в СССР и Русия като „Буханка“. У нас всъдеходът от Уляновския автомобилен завод (УАЗ) е известен и като „лазка“. Тук обаче прякорът произхожда не от способностите на автомобила да „лази“ по баирите, а по-скоро от чисто фонетично недоразумение. Безименният автор на народни умотворения е вярвал, че някой бърка произношението и затова отсича – „лазка“. Все още из обявите за продажби у нас може да се срещне това название на легендарния всъдеход.
През 80-те години у нас започна внос на коли от съседна Румъния и по-специално „Дачия 1310“. „Колата на даките“ или „Реното на Чаушеску“ са две твърде прозвища за този автомобил.
„Варбургини“ или „Варен бук“ пък са две от прозвищата на двутактовата машина от ГДР „Вартбург“. И двете следват фонетична прилика с оригинала, обаче не можаха да засенчат гениално уместното „Пръдливия Ханс“, съчетало в себе си произхода на автомобила и негова отчетлива характеристика – пърпорещия двутактов двигател.
Полски фиат 125Р. Снимка: от сайтове за продажба на автомобили
В края на 70-те години у нас започват да се предлагат и моделите на „Полски ФИАТ“ – 1300 и 125 Р, които се явяват своего рода „конкуренция“ на произвежданите в СССР „лади“. Привържениците на съветските фиати веднага лепват презрително прякора „Варшава“ на полските конкуренти, искайки да ги оприличават със старата тромава полска кола. Феновете на полската продукция обаче духовито отвръщаха с лафа: „Варшава“, ама шава!“
Валери Георгиев
