Одрин падна...

Тишина. Капки дъжд. Не вали. Ръми. Някой пуши. Навън е светло, мъгливо. В окопите е мрачно, но тъмнината е почти ласкава. Като в постеля, в която се чувстваш сигурен. Плаши те светлото. След малко ще застанеш там - на светло. А към теб ще гледат хиляди дула. Хиляди парченца олово, носещи смърт. А тук смъртта е осезаема, вече си викнал с тежката сладникава миризма на разлагащите се трупове. Довчера това са били твоите другари, днес са просто леш, парчета от тела, деформирани по невероятни начини. Това е работата на тежката крепостна артилерия. Поня кога снарядът не просто те разкъсва, той те изпарява за миг. Изчезваш, сякаш никога не те е имало. Остър звук пронизва нервите ти. Това е свирката за атака. Следва я плачевната мелодия на тръбата, тъжна и весела, почти закачлива,почти плачеща за бъдещите жертви. Не ти се става, не ти се напуска окопа, краката треперят, чакаш някой да тръгне пръв.

И ето, като насън виждаш как над окопа се е изправил вече поручикът. Ужасно млад. Гладко избръснат и девствен. Неусетил женска целувка, той отива към целувката на славата. Той кряска, почти пискливо, от нахлулия адреналин: „Юнаци.....!, за Царя и Отечеството....” Опитва се да извика и "За България!", но гласът му е заглушен от внезапния тътен на нашата и вражеската артилерия. Земята се тресе, като в родилни мъки. Ето го и знаменосецът, него го познаваш. Свястно момче, учител, на 27 години, вече с две деца. Тръгва след поручика.

На фона на сивото небе и калния чернозем, знамето изглежда неестествено красиво. Копринено. Като изрязано и залепено на небето. А небето е същото като над твоето захлупено от баирите село. И краката сякаш сами се отлепят от калта, подпираш се на ръце, шинелът ти става мазен от земята, изправяш се, поглеждаш напред, станал си по- бързо, отколкото си мислел, поручикът е вдигнал нагоре лъскавата си сабя. Вижда ти се някак си детинско, като момчешки игри на войници из ливадите. Оглеждаш се. Тръпка на облекчение. Не си сам. Виждаш безкрайна сива ред ица, която се е изправила пред окопите. Твоята рота, твоят батальон, твоят полк. Целият полк. 5000 хиляди човека.5000 бляскащи щика. Като огромна бодлива змия полкът тръгва напред. Почваш да тичаш тромаво. Затъваш в локвите, по ботушите лепне тежка кал.

БАМ....! Ужасен взрив. Неволно се навеждаш. Ударната вълна тежко те полюшва. Спомняш си детството и как се спуснахте със сал по реката. Тогава пак те люшкаше така.Поглеждаш напред. Като малки планини се виждат редутите на противника. Обгърнати от мъглата и дима на нашата артилерия. Чуваш свистенето на хилядите куршуми. Страх те е, но те е обзело и някакво странно спокойствие. Ако ме ударят, поне всичко ще свърши. Вляво от теб дочуваш цвилене и тропот на стотици копита. Препъваш се и падаш, тогава поглеждаш към тропота. В гъста маса, встрани от б ълващия огън редут, препуска лавина от коне. Няма нищо по-красиво от препускащи коне. Това е лейбгвардейският полк, винаги си им завиждал - заради униформите, заради храната им, винаги са били надменни и недостижими за теб – обикновения селяк. Сега ги обичаш. От корема и гърдите са надига една мощна въздишка, която преминава в див вик. Урааааааа....знаменосецът пада, като отсечен. Лявата му ръка просто я няма. Кръвта плиска на повече от метър. Колко кръв може да има в един човек.Тръгваш към падналото знаме, но вече друг го е взел.

А редутът отпред вече е пораснал, наежен от хиляди метри бодлива тел. Но ето, там някой е отворил проход – човек или снаряд. И лавината се увлича натам. Чуваш тракането на картечниците, десетки падат, но днес си като морски прилив, катериш се по труповете, искаш да избягаш от острата миризма на кръв, на разкъсани вътрешности... още миг, още крачка. И вече си на върха. Противник няма. Само ранени и убити. Живите се спускат надолу към града, като разбунен мравуняк. Вдишваш дълбоко с гърди. Поглеждаш към небето и залепеното на него знаме. Вятърът го  брули, но трепти весело. И отново чуваш онзи възторжен рев. Жив си. Ураааааааа.... то се носи секунди, после минути, цяла вечност. Одрин падна.

Станете почитател на Класа