Петър ПЛАМЕНОВ

Първа част: Талант за щастие
http://www.class.bg/News/Read/article/61059_%D0%A2%D0%B0%D0%BB%D0%B0%D0%BD%D1%82+%D0%B7%D0%B0+%D1%89%D0%B0%D1%81%D1%82%D0%B8%D0%B5



Пием кафе.
Знам, че г-жа Сотирова е изтънчен гастроном, изкушена от театъра и на гурме изкуството. Освен това тя е собственик и на бутиковия ресторант за руска кухня „Гара за двама”. Затова веднага питам какво е отношението й към храната и как успява да поддържа младостта не само на духа си, но и на фигурата си.

- Сякаш времето Ви заобикаля и не успява изобщо да накърни Вашия чар или зад това се крият и не малко дисциплина и усилия?

Знаете ли най-важната страна на живота е да работиш и да вкусваш. Който няма вкус към живота - няма вкус и към храната. Кое всъщност ни поддържа – храната нали?! Аз например съм много добър кулинар, обичам да готвя, да създавам ястия във своята кухня. Моят съпруг се е научил вече, че като се прибера след спектакъл към 22 или 23 ч. започвам да майсторя нещо – така се отпускам.

- А какво Ви съблазнява най-вече. Вие сте телец – това са гастрономите на зодиака, доколкото знам, те обичат изискани и редки храни и салати, но все трябва да пазят диети?!

- Ще бъда напълно откровена – аз съм лакома за вкусове и усещания, за преживявания и приключения. Но като че ли съм най-вече ценител. Наистина много ме привличат странните ястия и вкусове, храната трябва да е нестандартна, да е неординерна и дори експериментална. Самата аз много експериментирам, обичам да съчетавам солени и сладки вкусове, да съчетавам месо например със сладко от боровинки. Освен това ми е приятно да аранжирам храната, тя обезателно трябва да е поднесена много красиво и неочаквано в чинията. Със салатите пък се забавлявам да ги съчетавам по форми и цветове. Защо са измислени онези големи чинии, където се поставя по една хапка – за да се откроят цветовете...


- Значи и вие споделяте първия гурме закон, че най-напред се хранят очите...

- Животът и храната са преди всичко отношение. Едно добре поднесено ястие говори повече, отколкото вкуса – за уважение, за приятелство и любов. Аз например не обичам и не спазвам диети и мсля, че е основното е правилното отношение. Човек не бива да си загубва ума. Но пък и не обичам чисти сладкиши и например нямам никакво отношение към тях и никога не ми се получават като се опитвам да ги приготва – няма значение дали са торти или кексове – все нещо ще се обърка. Преди много години бяхме на гости при своя близка приятелка, за да ни изненада бе приготвира Агнеси, сложен и страшно привлекателен сладкиш. В къщи дълго ме молиха да го приготвя и аз бях записала педантично рецептата белтъци, захар, орехи... още по внимателно стъпка по стъпка я изпълнявах и найкрая какво?! Пълен провал! Сладкишът беше от корав по-корав, а и клюмал на една страна... Кухнята е преди всичко творчество, а не задължение. Да се нахраниш, означава най-напред да утолиш глада на душата и разбира се, на очите, да се засити потребността от внимание...


- А как тогава избрахте за своя ресторант руската кухня, не е ли твърде непривичен този вкус за българина?! И изобщо защо се решихте на такова начинание да имате и кулинарно поприще?

- Ресторант ?! Това всъщност е клуб на съмишленици – само двайсетина места. Исках да е преди всичко място за срещи, за хубави разговори с хубава храна. Идеята се породи спонтанно в занак на дългогодишното ми семейно приятелство с Никита Михалков и Людмила Гурченко както и на филма „Гара за двама”, затова и интериорът напомня на купе от вагон... Пък и обожавам руската кухна, руската душа. С годините апетитът ми за новости, за неизпитани неща се изостря, пък и след 60-те човек трябва да си дава сметка за това...

- Правилно ли долавям у вас някаква Маркесова меланхолия, нима като него смятате, че старостта нахлува след 60 с дъха на горчиви бадеми... Но сякаш Вас възрастта ви щади, а и духа Ви е толкова млад!

- Винаги ме питат дали се боя от възрастта, но аз открито гледам реалността. Да много ме е страх от възрастта, но неизбежното просто няма какво да се мисли и аз съм решила и се старя да не го мисля. Винаги съм имала чувството, че живея активно, но сега разбирам, че човек трябва да е активен във всяка възраст. Социалния живот е доста празен, не обичам да изгубвам дните в суетата на празни разговори по светски места, най-важното е да бъдеш с хората, които обичаш, за излезнеш сред природата, да преживееш деня, а не просто да преминеш през него. Не се страхувам, но все пак разбирам, че човешкото е поставено в границите на тялото, на неговата енергия. Не бих си губила времето да позирам, бързам да живея.

- Струва ми се, че сте доста разочарована, да не кажа огорчена, от начина, по който се живее днес – външен, повърхностен някак си измамен начин, а хората са далеч от собствената си природа. Защо се получава така, въпреки техническите и материални блага?

-За мен това е напълно необяснимо, но разбирам, че хората днес се превръщат в друга раса, вдруг човешки вид, който аз някак си не познавам – нещо хибридно, мутатнти с подменена същност, в които има някакво порочно, дори онанистично заслепение само да консумираш, да употребяваш, а съществуват неща и вън от властта и парите, които днес зомбират хората. Сега се живее не не заради любовта, не заради радостта, а заради суетата. Такива неща като прекрасен изгрев, като истинско чувство на близост и нежност например не се ценят. Любовта се изражда, а тя е двигателя на човек, тя те вдъхновява, през нея долавяш мъдростта на природата в себе си. Хубаво е да имаш човек на които да можеш да се довериш и за когото да мислиш до посления си дъх, а не да препускаш ту насам, ту нанатък.

- Какво тогава крепи човека в собствената му същност, кое е онова, което го притегля към истината?

- Може да ви прозвучи малко архаично, но за мен това е трудът. За да разбереш кои са твоите перспективи, на къде води твоя собствен път е необходимо да се работи много и да се трудиш за това. Сега е банално да се говори така, но трудът означава да искаш всеки ден да си във форма. То не значи само да работиш, но да полагаш грижи за себе си и за близките си. Защото е труд са станеш сутрин да се срешиш, да се приготвиш, да се облечеш красиво. Трудът означава да не направиш предателство спрямо себе си. Знаете ли като се разхождам по улиците още преди години, но и сега, продължавам да играя една игра. Срещам хора, които са много зле облечени, много запуснати и аз в себе си, в ума си ги соанирам, представям си как биха изглеждали, ако се облекат добре, колко красиви ще станат, така се утешавам, защото искрено съчувствам на съдбата им. Иска ми се да откривам красота във всичко, във всяко лице, което срещам и ми е много тъжно за някои хора, които сякаш са се отказали от живота и се пренебрегват. Трудът е уважение най-напред към себе си. Когато се поддържаш във форма и духът ти е бодър.



- Кой са техниките, чрез които се ободрявате, как не позволявате на тъгата и огорченията да надделяват върху вас? Кои са онези малки спасения, когато не знаем къде е голямото?

- Моят стремеж е винаги сама да си създавам настроение. Ето например това са заниманията ми с кулинарията, излетите, приятните часове със семейството, близостта със съпруга ми. Имам примера на своята майка. Тя е вече на 82 години и има малък кръг от приятелки, мъжете си отиват по рано и остават много самотни възрастни жени. Те например се събират всяка седмица да играят карти, трудни игри като бридж белот, приготвят си вкуснотийки и така прекарват няколко чудесни часа в приятна компания. От своя страна аз пък все кроя планове, замислям по нещо и пиша...

- А-а тук ми намеквате за своята прословута книга, която вече от няколко години Ви тревожи - „Криле от водорасли”, посветена на една двойка, която се събира в чужбина – деца на български емигранти, които в България са били приятелски семейства. Правилно ли съм научил?

- Чули сте значи, но всъщност не става дума за тази книга, нея май никога няма да я завърша. Котаго я започнах темата за емигрантството беше много важна за българското семейство. Статистиките казват, че около милион българи са емигрирали – а това означава, че в почти всяко трето семейство има хора, които са отишли в чужбина. Свобода и привързаност... затова и заглавието е чудновато „Криле от водорасли” – този метафора ми беше интересна и я обигравах. Ние българите хем много се люлеем напред назад и в политически и в житейски аспект – много се влияем от разни моди и течения, но всъщност сме много здраво вкоренени в собствената си земя. Водораслото пък хем е растение, хем е напълно свободно – прелита насам-натам, но пък и съдбата го носи със себе си... Сега някак тази тема изглежда обичайно и не е толкова болезнена, просто се разделихме със своите илюзии и за там и за тук. Пък и сюжета се оказа невероятен макар и да е почерпан от конкретната история на мои приятели и тяхното решение да емигрират през 89-та. Ние бяхме три приятелски семейства, те заминаха в Америка и Германия, а ние си останахме в София. Не си давах ясна сметка, че разказана историята изглежда направо невероятна и твърде нагласено литературна, а всъщност се е случила съвсем истински. Нашите души не са много аватюристки, както са на хората, заселили се в Америка, ние имаме патриархана душа. Гледах наскоро новото предаване на Мартин Карбовски за българските майки емигрантки – не е ли очевидно. Винаги съм се прекланяла пред изключителната сила на Българката, но ние сме много особени, винаги сме свързани със семейството и дома.

- Сякаш българинът просто не знае как да се превърне в модерен човек, страхува се, не може да намери своя път, само заради патриархалния ли модел е или и заради страха в нас?

- Да страхуваме се от риска и нашата неуспешна Реформа го показва – уж всичко се е променило, а като че ли не чак толкова.

- Как си представяте новата книга? - не ми разказахте много.

- Сега съм предприела проучване по друга тема – съвсем различна. Новата ми книгата е посветена на цветовете и тяхното въздействие, какъв е смисълът им, но повече няма да разкрия - всеки случай няма да е роман, може би по-скоро ще е есеистична или нещо друго, но няма да е с конкретен сюжет.

- Какво обаче Ви подтиква да пишете?

И в актьорската си работа и в писането имам една цел и тя е да дам надежда на другите хора. Човек израства преживявайки съдбата си, натрупва опит и някакво познание и ми се ще да го предам. Да кажа, че няма препятствия, от които чевек не може да извлече полза и поука за себе си, че не бива да забравя, че всеки ден е предизвикателство, но и някакъв урок и най-вече, че е отговорен пред себе си. Изкуството трябва да подпомага това знание... Дори си мисля, че книгата за цветовете може да се развие в комедиен план. Книгата трябва да покаже, да изрази детето в мен. Нещо като Спящата красавица – цветове и приказки за деца и възрастни, за онези, които не могат да пораснат. Светът стряска, информианият човек е потънал в подробности, но вече не копнее, не е свободен да гради пясъчни кули, а това е много важно за душата. Човек трябва да си сложи розовите очила и да не ги сваля от наса си – аз правя така. Ако не успява да има вяра и сила не е полезен нито на себе си, нито на другите. Изкуството, творчеството дават съзнание за принадлежност за себе си. Трябва да „емигрираш” във вътрешния си свят и живот, за да се съхраниш, за да отсяваш важното от маловажното, доброто от злото.

- Значи ли това, че изкуството е тук, за да утешава и радва, да дава надежда. Сякаш за това е и „реалната илюзия ” на театъра, да подсказва различни модели за живот. Но откъде все пак идва любовта Ви към цветовете, заради енергията и настроението ли Ви привличат цветовете или заради символиката им?

- Интересът ми е много дълбок и се засилва все повече. Мисля, че се корени в особената ми страст към живопистта и особено към абстрактните картни. Мисля, че този загадъчен стил ме вълнува най-силно, в него цветът е основния момент. Притежавам известен брой картини и много ги обичам от големи български художници и всеки ден им се любувам по някога доста дълго време се задържам пред някоя картина – те променят дома, правят го одухотворен, напомнят ми за природата. Абстрактната живопис е дълбока. Любими са ми картините на Димитър Казаков – Нерон, Георги Баев - Слона, Енчо Пиронков, Едмон Дермиджян и др. Затова и може би дъщеря ми се омъжи за художник, защото съм толкова пристрастна към абстрактната живопис.


- Какво ви привлича в една картина и имате ли си любима творба?

- Трудно е да се каже, но особено ме вълнува една, на която има морски изглед фар или нещо подобно, сякаш се пренасям в това спокойствие... Това са малки убежища, оазиси. Театърът също трябава да бъде дом за душата, където тя може да трепне и да извика, да се утеши, като погледът сред цветовете.

Очаквайте последната част от интервюто с Анета Сотирова...