Проф. д-р Елисавета Сотирова Старата вълшебна приказка на Шарл Перо, разказана и разиграна атрактивно, оживя в навечерието на Коледа в Хасковския драматичен театър. Двама опитни актьори - Силвия Предова и Янко Митев, и четирима изненадващо ловки дебютанти (Ваня Шекерова, Красен Христов, Лилия Секова и Неделина Радева, завършили актьорство в Пловдивския университет, в класа на проф. Надежда Сейкова) дават нов живот на очарователната приказка. Редактирана, драматизирана и поставена от Лео Капон – един от най- оригиналните творци в днешния ни куклен театър, тя пълни салона на театъра и привлича дори гости от съседни градове. Постановката отговаря на няколко въпроса - трябва ли да се намесим в готовите представи на малкия зрител, има ли все още неоткрити аспекти в една класическа приказка, доколко подлежи на стандартните режисьорски процедури сюжетът на Перо? А най-голямото предизвикателство вероятно е в самото докосване до вълшебството и чудесата в едно свръхтехнологично и свръхинформирано време, когато децата сами разиграват вълшебствата на компютъра, вместо да им се удивляват. Спектакълът на Лео Капон е адресиран към децата, но не само към тях. Способността за миг да завладееш сърцето и ума едновременно на детето до себе си и детето вътре в теб е изключителен дар, изискващ особена находчивост, проницателност, дързост и преди всичко обич. В тъканта на спектакъла на Лео Капон здраво е вплетена добротата. Не като конкретно събитие или образ – по-скоро като нагласа, духовност, критерий и мяра. В този спектакъл няма присмех, няма сатира – има смях. А смехът е доброта и създава радост. Онази все по-дефицитна, неподправена радост, която често убиваме още преди да се е родила. Радостта, с която Молиер например разказва и най-жестоките си комедии, радостта от играта, като в музиката на Моцарт. Неслучайно художественото оформление (на Димитър Воденичаров) и целият спектакъл напомнят една позабравена за жалост игра с ,,музикална кутийка”, от която след няколко барокови такта неочаквано изскачат, или по-точно, оживяват героите на приказката за това заспало кралство. Лео Капон дори си е създал свое собствено наречие в рамките на театралната граматика, с което говори направо на въображението. Затова неговите спектакли са неочаквани, увличат, забавляват и неусетно възпитават, но трудно се поддават на описание. По-интересно е просто да ги гледаме.