Вежди Рашидов: Нужни са ни не рибки в аквариум, а акули в океана

- Г-н Рашидов, наближава най-хубавият християнски празник. С какво чувство вие посрещате Коледа? - С оптимизъм, защото самият празник навява светли чувства. Обръщаш се назад, към родителите, и потъваш в спомени. Поглеждаш напред, към внуците, и се опитваш да надникнеш в бъдещето.
Вежди Рашидов, най-известният български скулптор, посреща Коледа с противоречиви чувства. Радва се на хубавия празник, но продължава да е разочарован от политическата класа. Художникът не може да преглътне пренебрежението, с което обществото се отнася към големите български творци, към непреходните ценности в културата. Във времето на тотална икономическа криза, Вежди едва насмогва да изпълни поръчките, с които е затрупан отвън. - Г-н Рашидов, наближава най-хубавият християнски празник. С какво чувство вие посрещате Коледа? - С оптимизъм, защото самият празник навява светли чувства. Обръщаш се назад, към родителите, и потъваш в спомени. Поглеждаш напред, към внуците, и се опитваш да надникнеш в бъдещето. Коледа е поводът за последното голямо събрание през годината. На една трапеза сядат и стари, и млади, не само за да изпият чаша вино, но и за да си поговорят от цялото сърце. Коледа вдъхва самочувствието, че животът заслужава да се живее. Още повече, като си направиш и лична равносметка – трудил ли си се през годината, успял ли си да постигнеш нещо. В този смисъл и аз се радвам на празника . Но не мога да остана равнодушен, гледайки какво се случва в държавата и как жестоко се подменят ценностите – истинските с фалшивите. Защото виждам как обществото ни става жертва на разни Бигбрадъровци, на Сървайвъри. На явления, които оттатък Драгоман са съвсем второстепенни. А ние ги превръщаме едва ли не в смисъл на дните си! А има толкова ценни постижения, дело на големи българи, за които у нас просто се мълчи. - Вие самият сте едно от безспорните ярки имена в българската култура. Възможно ли е творците от вашия ранг да повлияят и на политическата класа, и на цялото общество в положителен аспект – тоест да променят скалата на ценностите? - В България има много такива хора , аз общувам с тях. Хора, които са ценност за всяка нация. Хора, за които светът е научил и им се възхищава. Жалкото е обаче, че в родината си те са потънали в една тишина, сякаш никой не ги забелязва. Тия хора ще оцелеят, те пътуват навън, ще постигат целите си. За тях и занапред ще се говори по света. Но за съжаление българското общество се лишава от шанса да се зарежда с положителна енергия от тях, да ги използва в своя собствен интерес. А това би било от полза за всички. Защото ние през последните години се зареждаме само с отрицателна енергия. Зомбирани сме да се въртим в кръг, да тъпчем на едно място. Светът върви напред, а ние сме се вторачили в някакви наши си проблеми, не можем да се измъкнем. А трябва да го направим, защото вече сме част от Европа. - Та нали от десетилетия наред се хвалим с нашите културни постижения, опитваме се да се сравняваме с най-големите в музиката, в живописта? Ние ли се лъжем, или само заблуждаваме другите? - И от години наред мрънкаме и се оплакваме, а си тъпчем на едно място. Мнозина живяхме в два строя – социализма и демокрацията. Сега мнозина се жалват, че социализмът им пречел, че тоталитаризмът ги спъвал. Е, сега вече е демокрация- ама като ги гледам същите хора, пак само разнасят папки по инстанциите и продължават да се жалват. Нито при социализма успяха, нито сега. Е, къде е вината? Ами в тях самите! Пътят от Монмартр до Лувъра е безкрайно дълъг. Пътят от сергиите пред „Св. Александър Невски” до Художествената галерия също е неизмерим. Не всеки може да го измине, само най-талантливите, най-упоритите успяват. Крайно време е да го разберат ония, които се самообявяват за велики творци и все си намират виновни за собствения неуспех. Творецът трябва да е преди всичко реалист, да си дава сметка за собствените възможности. Всяка година „Бо з ар”, академията в Париж, произвежда по 150 творци. Значи конкуренцията е огромна. Оцеляват само най талантливите. И колцина от тях стават наистина големи художници? Та, крайно време е да забравим хвалбите, да не се залъгваме, а да си гледаме сериозно работата. Да се трудим. Ние сме малка държава, никак не ни е лесно да се впишем успешно в нечий чужд живот. Не е въпрос само до свободата, до демокрацията, но и до собствената ни отговорност. - Това ми напомня няколко български поговорки – всяка жаба да си знае гьола и залудо работи, залудо не стой? - Има нещо вярно. Да се опитваме да пеем в Миланската Скала редом с Павароти, така да се каже. Или с тримата велики тенори. А да пееш в Софийската опера редом с Пенчо и Генчо, та това може ли да ти бъде цел в живота? Да не ми се обиждат музикантите, същото ще го кажа и за художниците. Като се наредим до Пикасо, до Дали, тогава нашата страна ще бъде наистина значима в изкуството и ще има с какво да се хвалим. - Вие не спирате да работите. Каква е вашата лична равносметка за изминалата година? - Аз вече пета година работя в Анталия, там инсталирах пет мои фигури по 2 метра и половина. Същото се случи и в Палма де Майорка, там също имах няколко поръчки. Жалкото е обаче, че за това не се чува у нас, а там, в чужбина. Повече внимание обръщат на творчеството ми в Испания, отколкото в България. Сега ми предстои да изпълня голяма поръчка на една фондация в Палма де Майорка - ще трябва да усвоя една голяма експозиционна площ. Предстоят ми изложби в Германия и Холандия, веднага след Нова година заминавам за Италия. И в момента стои моя изложба в Анкара. Това е моята професия, с която си изкарвам хляба. Според мен е изключително важно човек да не бъде затворен между четири стени, да се показва навън. Особено човекът на изкуството. У нас много лесно произвеждаме звезди, направил не направил нещо и хайде – обявяваме го за световно име. А той не си е показал носа оттатък Драгоман. Като разказвам всичко това, сещам се за един възпитател в Художествената гимназия по времето, когато учех там - Йосифов се казваше, пенсиониран учител по български език май беше. Сутрин крещеше в спалното помещение: „Хайде, ставайте бе, маниаци”. Маниаците бяхме ние, учениците, бъдещите художници и скулптори. С насмешка се обръщаше към нас като към гении! Помня му думите: „Риби в аквариум сте вие, а трябва да плувате към океана! Ставайте и плувайте, хайде! Риби сте, ама в аквариум, а акулите плуват навън, в океана.” От него разбрах колко е важно да излезеш от рамките на града, държавата, обществото, в което живееш, и да се покажеш пред света. За да те оцени той и да ти вдъхне реалното самочувствие, което заслужаваш. За да не останеш декоративна рибка в аквариум, а да се превърнеш в океанска акула. Интервюто взе Елиана Митова

Станете почитател на Класа