Емилия Антова Снимките на филма продължиха почти година - посетих различни градове, срещнах се с деца-убийци, чух и видях такива неща, че с дни след това не бях на себе си. Няма да забравя красивото момиче, с което надълго разговарях в Сливенския затвор. Обясняваше ми с какво удоволствие с часове наред е „убивала“ в компютъра си, как е бягала от училище, ”защото там е тъпо”, как е изпадала в екстаз от агресивна „черна” музика, как „лапала“ алкохол и други неща. Съседите й се биели през ден, у дома всички си крещели един на друг, почти всеки ден „ядяла дървото” - вкъщи, в даскалото, на улицата. И така до деня, когато тя и няколко момчета решили да оберат дома на някакъв старец. Той обаче оказал съпротива и тя го убила „като на кино”. Докато ми разказва историята си, от време на време се смее звучно, по детски, искрено и дори радостно. Виждах пред себе си иначе абсолютно нормално същество и осъзнавах, че за да лишиш някого от живот не трябва непременно да не си в ред. Невръстните убийци просто са част от социалната характеристика на обществото ни. В живота на това момиче никой не е бил на своето място - родители, учители, приятели, среда. Не е имала други примери за подражание освен героите от филмите с насилие и стрелящите човечета в компютърните игри. В Сливенския затвор срещнах едно още по-зле изглеждащо момиче – погледът му беше нагъл и агресивен. И въобще не й пукаше от нищо. Друга затворничка ми призна: “Какво да се прави, изобщо не обичам да мисля!“ Носи се по течението – яде, спи, пие, купонясва, говори каквото й падне, ако някой я ядоса, го хваща за гърлото, ако друг й хареса – преспива с него. Чак в затвора, след психотерапията, е започнала да се сеща, че има и „след това”, имало и друго. Питам я, като излезеш на свобода какво искаш да работиш. Отвърна ми: “Нищо не ми се работи. Не мога да стоя дълго на едно място...“ Как намерих пари за филма ли? Не ми се разказват подробности за големите фактори на големите фирми, от които търсих финансова подкрепа и които отклоняваха дори разговор с мен. Един от тях ми каза, че „темата не е интересна” за пиар-а на неговия завод... Но се намериха хора, които помогнаха – мой познат извади неголяма сума и ми каза: „Вземи, вярвам, че ще направиш нещо полезно, не държа да ми пишеш името!” Друг ме попита колко струва един снимачен ден и ми изпрати точно толкова пари по пощата. На всички, които помогнаха, трябваше да изпиша имената накрая, но после реших, че не е подходящо да го правя, защото финалните кадри са от гробището в Монтана, където заснехме погребението на едно нежно и красиво момиче, чиято смърт ме разтърси - сякаш бе мое дете. Кое бе най-трудното? Най-трудното бе борбата с институциите. Нашите министерства са тежка и трудна машина за раздвижване. Мнозина там са подозрителни, все си мислят, че искаш с нещо да ги изложиш. Опитвам се да ги разбирам, особено хората под пагон. Те живеят под заповед и команда, спазват строги правила. Ако шеф на РДВР каже „Не може!”, след него всички повтарят същото, въпреки че много добре разбират полезността на онова, с което съм се хванала. Можех да вкарам във филма и доста по-драстични и драматични кадри, но не ми позволиха да ги заснема. Накрая се уморих и примирих – използвах само това, за което имам разрешение. Бих се радвала, ако телевизиите излъчат филма, но не това е била основната ми цел. Идеята е да бъде гледан от децата в „час на класния”. Затова и го направихме 45-минутен. Намерих изключително разбиране и подкрепата от Йорданка Фандъкова, заместник-кмет на София. Тя ми каза, че иска прожекциите да започнат от столичните училища. Надявам се, че Министерството на образованието и науката ще даде своята техническа подкрепа. Трябва да го видят колкото се може повече деца, това ще е шокиращ урок за тях и сигурна съм, че ще го запомнят. Бих се радвала, ако на прожекциите присъстват и родителите им. В края на филма написах: “Само заедно можем да спрем този ужас!“ Ако споменът от видяното спаси от насилие дори само едно дете – ще съм най-щастливият човек на земята. Казвам го искрено, като майка. Емилия Антова е продуцент, сценарист и режисьор на документалния филм „Умирай лесно“ - първа част Откровенията на невръстни убийци Елиана Митова Дялкали са тялото на Кристин като бут с шунка. Да падне месото от костите. Да стане на филии. Както го правят в Халите. Това разказват полицаи, разследвали жестокото убийство на на 12-годишния Кристин от Перник във филма „Умирай лесно“ - първа част, чиято премира се състоя онзи ден в БТА. Документалната лента, заснета от оператора Ангел Христов, ни среща в най-близък план с честното лице на детските престъпления. Разказът проследява най-драстичните случай на насилие, извършени от малолетни през последните години. Едно от тях е убийството на ученичката Маргарита Гергененова от Пловдив. „Не мога да повярвам, че съм убила Маргарита. Не ми се излиза от затвора. Нека мине време, нека хората позабравят“, разказва невръстната убийца Антония Матева. Приятелката й Мария Дръндарова, за която е установено, че е подбудителка на престъплението, не продумва пред камерата. Само една от децата престъпнички, с които разговаря журналистката Емилия Антова, е готова да се разкае. Това е 16-годишната Мария Нешкова от Стара Загора, отнела живота на 80-годишен старец: “Като имам деца, ще ги уча да уважават възрастните хора, да не крадат и да не посягат на живота. Много е лошо зад решетките“, реди пред камерата затворничката и умува как ще изплати кръвнината за убийството. Ужасяващо звучи признанието на сирака Валентин от Ловеч пред микрофона на Антова: „Не искам да живея, искам смърт“. Филмът е страшен, но справедлив шамар по безчувственото лице на обществото ни и по авторитета на европейската ни държавата. Институциите у нас стоят с гръб към съдбата на децата - оставили сме ги да самоузряват лесно, като на кино, но във филма на живота им убийствата са съвсем истински.