– Букачките правят силна жар! – каза бай Дочо, докато обработваше филенцата и каренцата. – Не прасе, вол да печеш! Я сипи по още едно!
Посегнах към дамаджаната и какво да видя – чашата на хер Бекер се оказа празна. Без да го видим, болният я бе гаврътнал. Но седеше все така вглъбен в депресията си, без признаци на подобрение. Все пак докладвах на главния лекар, че пациентът е приел първа доза.
– Предписвам мезе, но на малки хапки – нареди д-р Младен, поел цялата отговорност за терапията.
Бай Дочо сложи скарата на въглените. А върху скарата – дробчета. Те зацвърчаха и изпълниха планинския въздух с аромат. Сега бе ред на мърлявото псе Рекси, вързано край свинарника, да лудне от възторг – бай Дочо го успокои с порция карантия, тоя ден антидепресанти имаше достатъчно за всеки, като броим и Рекси.

После касапинът хирург набоде късче печен дроб на върха на ножа и го поднесе към пълните устни на хер Бекер.
Не последва реакция от пациента. Той хем гледаше парчето, хем не го виждаше, сякаш бе на друго място, в друго време и на друга планета.
Хирургът дръпна ножа и сам лапна апетитната хапка.
– Щом се мусиш… – каза му на чист български. – Губиш!
– Раздай наред! – даде указание главният лекар.
Ножът с мръвката тръгна в кръг, гризнахме по парченце мезенце, поляхме го със сливова и благословихме Великата Германска Депресия. Ако я нямаше, щяхме ли сега да сме тук, на това прекрасно място, в това прекрасно време! С такъв пикник сред природата и да не излекуваме чужденеца, ще имунизираме себе си срещу бъдещи градски депресии. Които сега шетат предимно из Европата, но утре като нищо ще дойдат и при нас, за да поразят широките ни славянски души…
Бай Дочо наниза поредно печено дробче върху острието и се огледа – на кого?
Тук депресираният германец излезе от летаргията, пресегна се, дръпна мръвката от върха на ножа – налапа я почти във въздуха, като кучето Рекси, държано на синджир, и бързо задъвка.
– Ще живее! – викна Младен.
– Еха, ти си доктор Фройд! – възкликнах.
– Наричай ме просто Юнг! – каза скромно той. – Аз колко депресии съм излекувал…
Оттам нататък терапията тръгна съвсем делово. „Гъл-гъл!“ – правеше все по-често дамаджаната при навеждане. „Ам-гъл!“ – правехме ние заедно с болния, а скарата какво да прави освен своето традиционно „Цър-пър!“.
По предписание на главния лекар бай Дочо поднасяше на пациента изключителни деликатеси – димящо бъбрече, цвъртящо джигерче, препечена кожичка, хрупкаво ушенце и навита опашчица… И за да е контактен, му предложи печен „контакт“ – онази най-предна част от зурлата на бедното прасе, с двете дупки, които сякаш са създадени за щепсел.
Съзнавам, че докато разказвам това, губя читателите вегани и вегетарианци. Даже ги виждам как с погнуса затварят книгата след тия редове. Не затваряйте страницата, приятели, читатели мои! Продължете нататък – все пак това, което описвам, бе медицинска терапия, а в медицината не всички манипулации са особено приятни! Какво ще кажете, ако например пишех за очистване на дебелото черво, иначе казано – клизма?
Но стига отклонения, защото на поляната пикник терапията продължава: скарата дими, в „старото злато“ играят слънчеви зайчета, Рекси лае възторжено, а лекарският екип се радва на живота и вдига наздравици за българо-германската дружба, за Евросъюза и за неговите трудови хора!
Покрай лекуващия екип пациентът също живна, престана да гледа втренчено в торището и завъртя глава към околните хълмове, нашарени в меките цветове на есента. И, може да ми се е счуло, но като че ли почна да си мрънка нещо под нос – дали немска народна песен от неговия край, или пък общоевропейската „Ода на радостта“…
От толкова радост нямам спомен как сме продължили нататък лечението – губи се епикризата на пациента, пък и не сме водили записки в медицинския му картон. Но, ако съдя по себе си, дозите антидепресанти са били сериозни – в един момент есенното слънце отиде към затъмнение и се събудих пак на маса, но не под открито небе, а в къщата на Младен – малко преди полунощ.
Самият Младен също спеше до мен, хъркаше кротко, положил буза в чиния с пържоли, а хер Бекер седеше безмълвно срещу нас и ни разглеждаше, изучаваше ни, както изследовател – нови вируси, сякаш не той, а ние се нуждаем от лечение.
Протегнах се на масата, макар етикетът да го забранява. Щом сме при Младен, етикети не важат.
– Гоу ту бед! – казах на немеца. – Късно е…
Не очаквах, че ще отговори – нали е в депресия.
Обаче едрият германец промълви на добър английски:
– Не искам в леглото. Не искам да свършва най-хубавият ден от моя живот!
***
На следващата сутрин хер Бекер стана преди нас, свеж и росен като утринната есенна слана.
С резенчета сланинка закуси обилно върху препечен хляб. И с чашка „старо злато“.
Прегледахме пациента – всичко си му беше на мястото, липсваше му само депресията. Сякаш я бе хвърлил на торището, там на поляната, край свинарника и овчарника, където бяхме провеждали вчерашната пикник терапия.
Заключението: клинично здрав, готов за изписване!
Хер Бекер не само бе оздравял, но вече имаше и бизнес план:
– Май френдс, колко антидепресанти можете да осигурите? Защото аз мога да ви докарам цели групи германци в депресия!

*Откъс от новия сборник на Михаил Вешим „Германският пациент” – портрет на света, в който живеем, в плетеница от хумор, магия, смях през сълзи и безмилостен реализъм.

След затишие от повече от година излезе „Германският пациент” (Сиела), новият сборник с разкази на любимия на поколения български хуморист Михаил Вешим. Предколедната треска се оказа подходяща атмосфера за книгата, която с оръжията на хумора отправя предупреждения за съвременния свят. Докъде стигат абсурдите в ежедневието? Само хуморът може да ни провокира към размисъл.

В този разделен на пет части сборник песъчинките на времето ни пренасят през разказите със сериозен хумор – или може би хумористична сериозност. Митичните и магични смешни истории от началото прерастват едва уловимо, докато в края станат съвсем реални, тъжни. Истории, които ни предупреждават за света, в който живеем днес, и за това, което предстои да се случи. Пътеписи, истории от младостта, разкази на близки и познати – смешно-тъжната плетеница от думи е може би най-съкровената книга на Михаил Вешим досега.

Преди 30 години хумористичните разкази ми се виждаха лесна работа. Сега работата не изглежда толкова проста. Колкото по-дълго пиша, толкова по-трудно ми се получават кратките разкази. Докарал съм се до онова положение, за което пее блусарят Камен Кацата в парчето „Боли ме главата”: „Забравил съм кво търся, но не е кво да е” – пише Вешим.

„Германският пациент” продължава дългогодишното партньорство между автора и художника Дамян Дамянов, илюстрирал повечето от кориците му, както и „Руският съсед”, „Когато бях армейски генерал”, детската книга „Заведи ме вкъщи” и най-новото издание на „Английският съсед”. Черно-белите илюстрации населват света на Михаил Вешим с герои, също толкова магични и същевременно реални, колкото буквените си аналози.

Търся онзи хумор, дето ръжда не хваща, допълва авторът. Текстовете, родени само от вица на деня, бързо ги яде корозията – те остаряват не с години, а с часове. Сега връчвам на читателя ситото, за да пресее написаното.