Театралът Явор Гърдев за първия си филм: Искам да отворя очите на младата публика

- Г-н Гърдев, непосредствените ви спомени от времето на социализма са твърде бледи, а за 60-те години можете да научите само от книгите и разказите на други хора. Защо решихте да снимате филм за онова време? - Любопитството ми към тези два периода в историята на страната е голямо тъкмо защото усещам, че причините за множество днешни обществени патологии се крият в тях.
Театралният режисьор Явор Гърдев вече монтира първия си игрален филм „Дзифт“ по едноименния дебютен роман Владислав Тодоров. Авторът е доктор по философските науки, живее и преподава в САЩ. Необичайният творчески тандем между театрал и политолог провокира интерес към общата им работа още преди старта на снимките. Сюжетът разказва за живота у нас през 60-те години. И режисьорът, и сценаристът определят жанра на „Дзифт“ като ноар, каквото и да означава това. Главната женска роля изпълнява моделът Таня Илиева. Партнират й актьорите Захари Бахаров, Владимир Пенев и Михаил Мутафов. Оператор е Емил Христов, художници - Никола Тороманов и Даниела-Олег Ляхова, а композитор на музиката - Калин Николов. - Г-н Гърдев, непосредствените ви спомени от времето на социализма са твърде бледи, а за 60-те години можете да научите само от книгите и разказите на други хора. Защо решихте да снимате филм за онова време? - Любопитството ми към тези два периода в историята на страната е голямо тъкмо защото усещам, че причините за множество днешни обществени патологии се крият в тях. Обществото ни е силно обременено от все още не докрай артикулирана, и затова все още непростена вина. В този смисъл не ми е нужно да съм бил свидетел на събитията от социалистическата ера, за да усещам с кожата си, че тя е предопределяща за сегашните български злочестини. Немалка част от живота ми, а може би и най-важната част от него – детството и юношеството ми, премина в тази епоха и не бих се осмелил да твърдя, че съм недокоснат от нея. Чета мемоари за близкото минало, интересувам се от семейната си история. С филма „Дзифт“ нещата стоят по-иначе. Той не се занимава с битова или етнографска възстановка, нито пък е сериозно историческо изследване, което да има претенцията да произнася крайни морални присъди. - Определяте „Дзифт“ като градски, криминален ноар, какво ще рече това? - Най-просто казано „ноарът“ разказва историите на хора, чийто живот е изпълнен с поредица от перипетии, с емоционални изблици и обикновено случката не завършва добре. Често пъти причината за фаталното развитие са обсебващи жени или пък коварни антагонисти. Естествена среда на „ноара“ е градът с неговите противоречия, със зоните на отхвърлените и социално онеправданите, със затворническата субкултура, с криминогенната среда на бедните квартали, където любовта е белязана от насилието и взаимоотношенията между половете са по-първични. - Кои по-известни режисьори са пристрастни към този жанр? - Жул Дасен, Стенли Кубрик, Лорънс Каздан, Мартин Скорсезе, Питър Богданович, Полански, Копола... Почти всички големи режисьори са правили по някой ноар. Класики в жанра са „Пощальонът винаги звъни два пъти“, „Рифифи“, „Гилда“, „Шофьор на такси“, а в България – „Инспекторът и нощта“ на Рангел Вълчанов. - Действителна ли е историята, разказана в „Дзифт“ или сценаристът е навързал популярни соцсюжети, разказвани и преразказвани от поколенията? - История е истинска... Освен нея в сценария оживяват парадоксални случки от софийския градски фолклор, които са се носили от уста на уста и всеки ги е разказвал като случили се с него или близките му. Сигурен съм, че повечето от тях ще бъдат разпознати от всички, които си спомнят онова време. - Как работихте с автора на литературния първоизточник - Владислав Тодоров живее в САЩ, а вие в София? - Постигнахме завидно единомислие. Първо Владислав Тодоров написа литературния сценарий по романа си и ми го изпрати, после аз поработих по него и го превърнах в работен сценарий на филма. Естествено имаше и период на разпалено дискутиране по отделните драматургически детайли, което го правехме в реално време чрез интернет връзка. Най-накрая той пристигна в София и с едноседмични съвместни усилия постигнахме финалния вариант. Стиснахме си ръцете и работата по подготовка на снимките започна. - Таня Илиева ли е най-подходящото лице за героиня от 60-те? Тя има подчертано модерно излъчване... - Не знам дали Таня Илиева би могла да бъде представително лице за епохата на 60-те години в България, но със сигурност знам, че тя е най-подходящото лице за ролята на Ада във филма „Дзифт“. Преди снимките усещах това интуитивно, но сега, след като снимките приключиха, вече съм напълно убеден. На кастинга единствено тя получи единодушно одобрение от целия екип. Харесаха я и продуцентите на „Дзифт“ Георги Димитров, Матей Константинов и Илиян Джевелеков. Поверих й ролята, след като Таня я спечели не с обикновено вишегласие, а с пълно единодушие. - Имате ли конкретно послание към зрителите на „Дзифт“? - Опитахме се да погледнем на времето, в което се развива историята, не по патетичен или по мемоарен, а по ироничен начин. Ироничната деконструкция на тази епоха и смехотворната нелепост на мрачните персонажи, които я обитават, са в състояние да я обезвредят по-ефективно в колективното ни подсъзнание, отколкото заклеймяващите клетви срещу нея. Филмът е обърнат към младите българи и определено не разчита на ретросантименталната публика, помнеща описаните случки. Тъкмо напротив – ще се бори да спечели любопитството на младите към онова време, въпреки че те изобщо не познават епохата на социализма. Тази млада публика би трябвало да гледа филма вече с отворените очи на въображението, необременявана от тежкия товар на сетивното познание за миналото. Интервюто взе Елиана Митова

Станете почитател на Класа