ЩЕ ШАШКАМЕ ЗАПАДНЯЦИТЕ С „ПАРТИЕН ДОМ“

„Партиен дом“ е сив, скучен и провинциален опит за роман, колкото може да е сив, скучен и провинциален всеки (бивш) партиен дом у нас. И вътре в нас. Георги Тенев, който спечели ВИК за 2007 г., се е опитал по свой инфантилен начин да обобщи личните си нагласи за отминалото време, наречено развит социализъм.
Румен Леонидов „Партиен дом“ е сив, скучен и провинциален опит за роман, колкото може да е сив, скучен и провинциален всеки (бивш) партиен дом у нас. И вътре в нас. Георги Тенев, който спечели ВИК за 2007 г., се е опитал по свой инфантилен начин да обобщи личните си нагласи за отминалото време, наречено развит социализъм. Метафората „партиен дом“ не се е получила. И няма как да се получи, ако от този умозрително избран, но много мъртъв символ искаш да направиш жива литература. И ако разчиташ на постмодернистичните си словесни колажи – малко лични впечатлителности, малко четене на вестници, малко Чернобил, малко казарма, малко секс, малко, та малко... А когато имаш и малък художествен талант, колкото и да си ерудиран, любопитен до маниакалност читател и оценяващ ценител, та дори и да си отличен водещ на предаване за книжнина, няма как да преодолееш само с едното си крило гравитацията на графоманщината... Постният модернизъм в тази книга се изчерпва от безсюжетния сюжет и театралното самочувствие на автора актьор, който отказва да реди чужди словца, а предпочита да съчинява свои. И да се опиянява от тази си креативност, както биха се изразили куратори на умствени проекти. Най-обещаваща е идеята на автора – да седне пред монитора си и да разкаже на новите млади какъв е бил животът у нас през онова чудо на историята, което те не помнят, не познават и не искат да познават. Тенев е честно разтревожен, че партийните домове в душите на бащите им и техните морни майки са неразрушени, може би празни, но готови да приютят отново отечественофронтовските събрания и откритите партийни сбирки. Дотук добре, макар че е доста комплексарско да бягаш в спасителен тръс от кошмара в главата си, като го връчваш като щафета за четене на идните, на онези, които не ги блазнят четива с напиване и повръщане, защото самите те познават тези тревясали работи в детайли... Намерението на Тенев сигурно ще бъде оценено по достойнство. Най-вече от просветителската гледна точка на лекторите от някогашното дружеството „Г. Кирков“. Само че да накараш родените след 1989 г. да ти преглътнат сухия текст, тази торта от интимни трохи, само желание не е достатъчно. Трябва да си живял цветно и през едноцветните години на живковизма, а не само да разчиташ на цветистия си език. Ако не, поне трябва да можеш да пишеш интересно за епохата, която познаваш само от висотата на ученическия си чин. И от казармата. Справка – Тенев през 1989 още не е бил постмодернист, но е бил постабитуриент. Ето две представителни извадки, чрез които самият автор представя своето дело на гърба на книгата: “В партийния дом на реактора, в реактора на партийния дом - под отхлупения капак нахлуват чужди погледи. Целият свят вече знае всичко за Чернобил. Между световните столици през планетата прескачат искри и летят телеграми. Москва с половин уста най-накрая признава. Киев е в траур, макар и неофициално. А у нас мълчат, пролетта се развива без паника.“ И второто парче: “Тя търси с уста устните ми, стиска през фланелката разгорещените ми гърди. Иска да ме спаси, да поправи, ако е възможно, грешката на баща си. Инфантилният спомен в невидимите обръснати косъмчета ме смачква на прах, разтапя ме, отпускам ръце. Това я разочарова вероятно, болката се оттича от тялото й, но тя също разбира: по-добре да спрем, по-добре и за двама ни. Синята плът на издълженото ми тяло излазва навън от завзетите устия. Падам по гръб, а тя се отпуска настрана, вода тече от двама ни, през двама ни. Обичам я, или я мразя? - никой не ме е питал нещо по-относително." Впечатляващо бе, че при получаването на наградата Тенев каза, че не би искал другите да му завиждат, защото важното е, че българският роман е жив и че младите са тези, които го четат и откликват с мнението си в интернет. Тенев може и да е жив, но родният роман май още не е роден и си търси бащата... Миналата година ВИК спечели Боян Биолчев с „Амазонката на Варое”, който също не ставаше за четене. Въпреки това неколцина университетски кадри го обявиха за блестяща пародия, равна на стореното в жанра от световните Рабле, Сервантес и Хашек. А един натегач дори заплаши авторите на отрицателните отзиви за „Амазонката...“ със съд. Трябвало едновременно с критиката да се пускат и позитивни рецензии. С една дума разрази се скандал, особено след като литературоведът Владимир Трендафилов заподозря член на журито не в „комунизъм“, а в пълен „кумонизъм“ - Биолчев се явява кум на Димитър Томов, който е и директор на университетското издателство "Св. Климент Охридски". Повечето литератори тогава харесаха други заглавия - „Дани“ на Иван Голев и "Консорциум "Алтернус" на Леа Коен, но битият – бит, награденият – награден. Само за любителите на статистиката ще спомена, че в журито за 2006 г. бяха още телевизионерът Георги Коритаров, журналистката Ирина Вагалинска и поетът Петър Анастасов, набор на Любомир Левчев, който негласно оглавяваше тазгодишното селективно бюро. Новата четиричленка включваше писателя Деян Енев, литературоведката Амелия Личева, младия критик Ангел Игов. Всички заедно са прочели общо 53 заглавия и допуснаха до финала шестима автори. Между отхвърлените 57 имена бе и това на Владо Даверов, чийто чудесен роман „Господин директорът на пристанището” (изд. „Библиотека 48“) не стигна дори до полуфинала. Тази година и читателите трябваше да избират измежду „Анонимни снайперисти“ на Палми Ранчев (изд. „Фама“) и „Дзифт“ на Владислав Тодоров (изд. “Жанет 45“). Големи бяха очакванията, че романът „Земните градини на Богородица“ (изд. “Обсидиан“) на Емилия Дворянова ще бъде фаворит, но те не се сбъднаха. Тя също се харесва най-вече на преподавателските кръжоци в СУ и НБУ, които с удоволствие поощряват всякакви естетически изстъпления върху търпението на читателя. Най-малко известен е авторът на „Добро момче“ (изд. “Жанет 45“) Галин Никифоров. Той се занимава със зърнен бизнес, не се появява по медиите, не дава интервюта и никой не го слагаше в предварителните сметки. Шестият претендент за високото отличие бе „Трикракото куче“ (изд. “Жанет 45“) на Мария Станкова. Публиката гласува по интернет за „кучето“ и то вместо четвърти крак донесе 1 000 лв. за грижовната си стопанка. Станкова и Ранчев са доказани писачи, владеят отлично езиковия занаят, имат какво да кажат на читателя си и знаят как да му го внушат. За съжаление критиката остана полуравнодушна специално към последните им творби, може би защото като постижение и равнище те бяха под летвата на високите им дарования. Владислав Тодоров е кандидат на изкуствознанието, БАН (1987). Доктор на философските науки, Пенсилвански университет (1996), където понастоящем преподава културна история на Русия и източна Европа. Романът му вече се филмира и също има за сюжет нашенски истории от 60-те години. Между героите му са осмени видни интелектуалци като Андрей Райчев, Гого Лозанов, Алексадър Кьосев и Ивайло Дичев, но текстът е неубедителен като замисъл и изпълнение. Но литературната продукция е такава, каквато може да бъде... Няма шедьоври, няма изумителни четива. Може би бе редно при това положение да не се дава Голямата годишна награда, а само отличието на публиката. За да не се лъжат и мамят бедните ни читатели, които ще тръгнат да търсят и да купуват този отличЕн, но не отлИчен текст, подведени от шумната реклама. В статута на фондация ВИК никъде не пише, че тя е чуждестранна люпилня за български бройлери, а обратното – романите, носители на едноименния приз, ще бъдат преведени на английски и ще бъдат предложени за издаване в чужбина. Но докато съдим за литературата си според нашенските битови кройки и аршини, явно няма скоро да предложим нещо читаво за четене на западняците. Защото ако „Амазонката...“ беше просто вчерашна супа дори за непретенциозната българската столова, то пред евтиния антикомунизъм на „Партиен дом“ нито в Русия, нито в Полша и дори в Естония няма да се наведат да го четат. Щото не е писан за четене.

Станете почитател на Класа