Ивайло Христов: Богатите ще помагат на културата, ако има закони


Ивайло Христов се готви да пътува за САЩ, където ще довърши снимките на филма „Стъпки в пясъка“. Известният актьор се разкъсва между снимачната площадка и театралната сцена. Като директор на частния Модерен театър Ивайло Христов упорито се бори за оцеляването на трупата. През последните години любимецът на поколения зрители се изявява и като преподавател в НАТФИЗ.



- Г-н Христов, докъде стигнахте с новия филмов проект „Стъпки в пясъка“, приключиха ли снимките и откъде намерихте пари за финансирането му?
- Кандидатствахме с проекта във Филмовия център и получихме финансиране. На 2 ноември заминаваме за десетина дни в Америка и там ще приключим снимките, близо до Юта. Актьорският състав е силен - главната роля играе Иван Бърнев, участват още Велко Кънев, Пламена Гетова, Васил Михайлов, а от по-младите - Деян Донков, Асен Блатечки... Темата е съвременна, с български сюжет. Става дума за човек, който емигрира през 70-те години и в наши дни се връща в България. Любопитно е за публиката да проследи с какво се сблъсква в родината си...

- Имате ли рецепта как се прави добро кино с малко пари?
- Историята познава много такива случаи. В крайна сметка парите са важни за киното, за снимачна техника, за организиране на локации, парите наистина са нужни, но освен тях са нужни и добри, свежи идеи.

- Кой или какво ви провокира да дебютирате като режисьор?
- С това се занимавам още от студентските години. Направих първата си пиеса още като бях в четвърти курс. Дори моят професор искаше да уча още година, за да взема диплома за режисьор. Но тогава вече не ми се стоеше във ВИТИЗ и предпочитах да ходя да играя.

- Изненада ли ви с нещо работата зад камера?
- Основна вина да се захвана с режисиране на филми има Людмил Тодоров. Той ме провокира, като ме покани да работя за „Емигранти“. В началото работата зад камера ми носеше изненади, въпреки че вече имах доста филми зад гърба си, но те бяха пред камера. Наистина има голяма разлика от коя страна на снимачната площадка си. Преди години Георги Дюлгеров ме беше поканил за съсценарист на филма „АкаТаМус“. Тогава направих първите си стъпки от другата страна на бариерата… Научих много неща от Дюлгеров. Наблюдавах го как работи с актьори, с оператор, с художник, с композитор и попивах.

- Кои заглавия ще гледаме в Модерен театър през този сезон?
- В момента подготвяме три пиеси – два моноспектакъла – “Дивият запад” на Мартин Макдона и „Истерията“, една много любопитна и жанрово интересна и сложна пиеса. По тях работят режисьорите Людмил Тодоров и Боян Иванов. Предстои да започнат репетиции на “Да играеш жертвата” на братя Преснякови, която аз ще режисирам. Така до Нова година Модерен театър ще има три премиери. Плановете са от януари следващата година да направим още две пиеси, т.е. да подготвим репертоар от 7-8 пиеси.

- Непрекъснато се борите за оцеляването на театъра. Кои са отправните точки в борбата за публика?
- То е тежко не само за частните театри, но и за държавните. На първо място е борбата за зрителите, а те могат да бъдат спечелени с хубави текстове и добре играещи артисти. Единственият начин засега в България за събиране на средства за театър е да се чука от врата на врата. Това е положението. Правим го вече трета година. Слава Богу, някои врати се отварят, е, разбира се, сега в кризата е по-трудно.

- Защо зад проекта „Модерен театър“ застана гръцки бизнесмен, свършиха ли се богатите българи, които са готови да инвестират в изкуството?
- О, от времето на Възраждането вече няма такива богати хора у нас. Оттогава българите с големи пари не се интересуват от театър. Но всъщност и те не са чак толкова виновни, защото от 20 години, откакто има демокрация, съществува геноцид към културата. Не е приет нито един закон за културата. Трудно е в днешни дни частен театър да оцелява, но ние продължаваме да работим.

- Как според вас властта може да помогне на българския театър?
- В Народното събрание трябва да се гласуват закони, които да дават възможност на богатите хора да инвестират в изкуството. Има куп лостове, чрез които може да се финансира културата, без да се утежнява бюджетът на държавата. Един от тях е законът за меценатството. Мисля, че решаването на проблемите в културната област у нас не опира толкова до средства, а до нужната воля нещата да се оправят.

- Кой е най-силният ви коз, с който смятате да спечелите публиката?
- На първо място е добрата драматургия. Както и добрият състав, който да постави тази драматургия. Навсякъде публиката харесва добрата постановка и добрата актьорска игра. Различното е, че в големи градове, като Москва, Лондон, въпреки че има много театри, билетите свършват светкавично. В България стана много модерно да се правят авторски постановки. Но не всяка е подходяща за публиката и може би това е една от грешките на родните служители на Мелпомена. Тоест понякога празните зали у нас не се дължат толкова на кризата, а на неправилно подбрани постановки.

- Съществуват ли кланове в театъра, които дърпат конците за разпределение на роли и постановки?
- При частния театър със сигурност няма такива кланове. Аз, ако съм режисьор, на кого бих дал възможност да ми дърпа конците и да ми налага кой актьор да взема за дадена роля!? Естествено, сам ще си вземам решенията. Тук нещата са напълно ясни. Що се отнася до държавните театри – там излиза заповед и точка по въпроса. Едва ли обаче дори там има някакви особено силни кланове, защото и в тези театри режисьорът взема самостоятелно решение за участието на артистите в постановката му.

- Кое е най-приятното ви участие в театър, което няма да забравите никога?
- „В очакване на Годо“ беше изключителна постановка. Сега не може да се направи такова нещо. Прекалено много съвпадения трябва да се случат. На правилното място да се срещнат правилните хора и да направят правилната пиеса.

- Къде се чувствате по-силен - като актьор или като режисьор, в киното или на сцената?
- Разбира се, че най-сигурен се чувствам на сцената, въпреки че с годините отговорността на актьора става много по-голяма и сега вече дори ме е страх да се захвана с каквото и да е било. Тоест не искам да си губя времето да играя в каквато и да е роля, в каквато и да е пиеса, с който и да е режисьор.

- Не ви ли е мъчно за Театър „Българска армия“ и за „Секс, наркотици и рокендрол“?
- Не, все пак всяко хубаво нещо си има край, за да могат да дойдат и други хубави неща. Например на мен най-много ми е мъчно за детството, когато бях на седем години, тогава се чувствах най-добре, обаче не мога да го върна.

Интервюто взе Долорес Витанова

Станете почитател на Класа