Фина експертиза, съдържаща няколко доста груби думи

Не владея езика на театъра – плямпам си на диалект. Правя го в една моя си „джунгла на въображението“ сред специални диваци. Те са подивели доброволно и са спрели да прикриват деликатните си части (за духовните става въпрос, не зателесните). Не искам да бъда презрян от изтънчени колеги, затова преставам да наричам сценичния си изказ диалект, а жаргон. Ето някои от нещата, за които ми е послужил той и за които си спомням с усмивка: накарах купчина тежки дъски да полетят в едно куклено представление – призив към липсващата тогава свобода. В друго представление оборудвах управниците ни с клоунски носове и ги разиграх в политическа клоунада. Те пърдяха и дори се насираха върху сцената. (Нарочно използвам груб език за случая, тъй като ако пръцкаха и се наакваха щеше да прозвучи някак си детско невинно). По онова време техните първообрази от властта самодоволно правеха същото върху държавата ни. От високите си трибуни въпросните гръмогласно бяха обявили грозното за красиво, подлото за възвишено, а писането на доноси за писателска дарба. Учителката ми по театър Юлия Огнянова смяташе, че моята клоунада е срутила табутата на цензурата. Ура, почувствах се разрушител. Следователно трябваше да посегна и към друго за разрушаване – класиката например. „Класика с чесън“ – ха, ха! И така в следващо представление натиках Ромео и Жулиета в скулптурен музей на скучното изкуство, накарах ги да се разлудуват там и да изпотрошат всички статуи на парчета, йее! Но лесно е да рушиш, трудно е да изграждаш! Затова ето ви и няколкото „строежа“, с които съм се захващал: колаборирах джаз и театър, за да получа театрален джем сешън в мазето на „Ла Страда“. Усмелих се и „да си откъсна“ произволни страници от „Майстора и Маргарита“ на Булгаков, да ги съшия в тънка папка, а получения текст да разположа върху сцената на Военния театър. Добавих му малко кино и бягащи кърваво червени надписи – получи се театрален коктейл с аромат на опиум и с визия, подобна на тази на немския експресионизъм. Театралните сюжети никога не са ме интересували особено. Напротив – пречили са ми на въображението. Всеки известен сюжет чувствам, като дъвкана вече дъвка. Някой по-зрял и по-опитен от теб я е извадил от устата си и ти я е подал, за да я дъвчеш ти. На всичкото отгоре нарича това си действие – предаване на опит или продължаване на традиции. Гнусно е – дъвката отдавна е загубила и вкус, и аромат. Единственото, което ѝ е останало, е чуждата слюнка. Гадост! Идва следваща гадост: знаете ли, че говоренето и срането са два идентични процеса – освобождаване на организма от вече смляното? Разликата между лайно и разказ е трудно доловима. Сега ми хрумва и едно по-леко сравнение – мога да оприлича сюжета във всяко едно представление на лифт със седалки – т.е. срам за истинския катерач по стръмнините на спектакъла, както и тягостна досада за любителя на трудности! Всички сценични образи пък ми приличат на формички за кексчета. Можеш ли да анализираш театрален персонаж, разгадаеш ли го, значи е предвидим, т.е. безинтересен. Ако това, което казвам, не беше така, щяхме чрез театъра да сме се добрали и до смисъла на живота, и до грешките в тълкуването му. Смятам, че истинското предназначение на всеки спектакъл е да бъде физиотерапия за душата, фитнес за мозъка и отмора за тялото. А персонажите, бродещи от събитие на събитие, балансиращи върху тънки сюжетни линии, би трябвало да са своего рода предупреждения за опасности: „Ей, не бъди (или бъди) като мен!“ Всички указания за създаване на спектакъл пък ми приличат на готварска книга с рецепти – който и да е, ще може „да си сготви“ представление. (Доказателства за това – колкото щеш.) Аз си ги готвих моите, без книги. Затова колегите режисьори, дъвчещи вече дъвканите сюжети и пъхащи театрални персонажи в познатите формички за персонажи не ги смятам за истински колеги. Нямаме нищо общо. Занимаваме се с различни професии. Затова и не се чувствам част от театралното ни семейство. Някак си съм чужд на „роднините“. Но пък за щастие, с дърдорещите на жаргона ми театрали все още се разпознаваме отдалече и си се радваме, когато се срещнем. Като краставите магарета и през стени успяваме да се надушим, благодарение на специфичните подправки, с които сме поръсили „театралните си ястия“. Лошото е, че ставаме все по-малко и по-малко. А и публиката, която разбира говора ни, намалява със страшна скорост. Какво ли да кажа за театроведите – тези строги театрални стражи, на които разчитаме да опазят смисъла на сценичното изкуство? Ето какво ще кажа: на тях винаги им е трябвал „речник“, за да си преведат моя жаргон на своя критически език. Нито един не успя да го формулира, малко успяха да му се зарадват, а пък някои се почувстваха разтревожени от съществуването му. Смятам, че точно те са излишни за поддържането на свежестта на театралния организъм, с грижата за която аз претендирам да съм се захванал. Студентите, с които също съм се захванал, не проявяват особен интерес към начина ми на изразяване. Резултатът е, че нямам последователи.

Питанка:

За кого и за какво работя? Кому е нужен специфичният ми театрален изказ?

Отговарянка:

Все едно си пея сам в банята, а после и си ръкопляскам.

Поука:

Някой беше казал, че създаването на едно представление е като писането върху мокрия пясък между две вълни. Дали не беше Любомир Кабакчиев пред своите студенти?…

Обобщение:

Дойде ред и за разплитането на оплетеното от мен дотук:

Преди жаргонът, за който идеше реч, беше нужен освен на мен, но и на съавторите ми. Обаче Мони Шварц, с когото заедно пишехме пиеси, си отиде без време. Липсва ми много. Бог да го прости! Филип Трифонов – актьор, режисьор, писател и най- свободният човек в театъра също си отиде. Светла му памет! Не ми беше съавтор като Мони, но координирах някои от идеите си с него. Смехът му ми е бил както награда, така и лакмус за това дали вървя във вярната посока. Учителката ми – Юлия Огнянова, която единствена от всички театрали можеше да постави точната диагноза, а след това да предпише необходимото лекарство за спектакъл в недобро здравословно състояние, също отпътува към вечността. Леко ѝ небе! От нея научих спецификата на един особен език – езика на изкуството, както тя го наричаше. Той беше с много трудна граматика – „Граматика на Фантазията“. Говорехме го интуитивно… Юлия вече я няма. Кой ми остана? Сърежисьорът ми Лео Капон! Без него нямаше да бъда това, което съм, но той без мен щеше да бъде повече от това, което е. Дължа му много за „саможертвата“. Днес Лео се позадъха малко от темпото ни. За да го улесня, вече търся помощта му само като сценограф. Освен че е великолепен художник, не може да се сдържи и да не ми помогне в режисурата. На сцената двамата ставаме сякаш един човек. Спомням си, но бегло и за някои бивши, не мога да ги нарека съвсем сътрудници, а полу! Например много, много отдавна написахме с кинорежисьора Андрей Слабаков една оперна пародия в стихове, вдъхновена от „Принцеса Вампука“ на Кузма Прутков, но не я реализирахме и не продължихме съвместна работа. И двамата нито сме се питали, нито сме си отговаряли защо. Андрей прекалено уважава великите образци на изкуството, за да им се подиграе с дозата грубост, която аз смятам, че те заслужават. Респекта винаги съм го чувствал като враг – опасен и подмолен враг, защото е невидим. Прозрачен мощен противник на това, което правя. Понасям го само ако е проявен към мен – ха, ха и хо, хо! Пак много, ама много отдавна с кинорежисьора Светослав Овчаров дописахме и доукрасихме един филмов сценарий, който преди това бяхме сглобили с Лео Капон. Не го реализирахме и него. Всеки продължи по своя си път, което освен че стана съвсем естествено, но и така трябваше да стане. Спомням си и друга, неслучила се колаборация: Пробвахме сътрудничество с доктора по абсурд – Людмил Станев, което не успяхме не само да го завършим, но и да го започнем. Не си допаднахме ли? Напротив! Просто нямаше как да не спазим същността на абсурда – краят да се случи преди началото. Нали бяхме баш абсурдистите у нас? Тук пак добавям едно: „ха, ха“ и „хо, хо“. Сашо Морфов не беше особено възторжен от някакво евентуално съавторство, без обаче да го е отхвърлял окончателно. Всъщност и аз не му го бях предложил категорично, а някак си от „кумова срама“ – сходни по чувство за хумор и по бързина на мисълта теарали, ученици на Юлия Огнянова, защо пък да не поработят заедно!? Той, за разлика от мен, сваля доземи шапка на великите театрални правила, и въпреки че артистично ги заобикаля, те личат в изкуството му. Доста добре ги е овладял и някак си ги обича. Аз също ги обичам, но „препикани“, така че нямаше как да се окажем „театрални братя“. Братовчеди – да, но братя – не! С Иван Кулеков още по-много, много отдавна също бяхме тръгнали да пишем един криминален сценарий, обаче се спънахме в самото начало на тръгването. Нищо фатално! Днес все още продължаваме да сме в някаква абстрактна готовност за сътрудничество и си го отлагаме с усмивка за неопределено бъдеще. Остават ми единствено актьорите, които чувствам за верни до гроб съавтори. Те пък изведнъж зорко се вгледаха в себе си, напарфюмираха се, пригладиха си прическите и се хвърлиха в шеметни лични кариери. С мен им беше станало както трудно, така и недоходно. Вече не им се промъкваше в трънака, през който заедно, с цената на болезнени убождания и одрасквания прокарвахме пътечки към някои трудно достъпни „театрални полянки, набраздени от бистри поточета“. Сещам се за книгата „Трънливият път на великите изобретения“. Не се фукам с велики изобретения, но с трънлив път се фукам! Житейската и театралната ми спътница – актрисата, на която винаги съм се опирал, изненадващо се превърна в трудно за преодоляване препятствие. Липсва ѝ всякакво желание за сътрудничество, проявява съпротива към всичко което ѝ предложа, но не я виня. Тя не го прави нарочно, а подсъзнателно. Тоест неизлечимо е. Приемам го в името на таланта ѝ… а той е извъннормен… Тогава с кого да продължа да кастря трънаците? Джазменът Антони Дончев е от „моята кръвна група“. Но нито той може да репетира спектакъла ми вместо мен (макар че се е случвало), нито аз да дирижирам Биг Бенда на БНР вместо него (това нито се е случвало, нито би могло някога да се случи). Няма и как да напиша с Тони музиката, а и той не би писал с мен сценария. Така че съавторство има, но е някак си от разстояние. Всеки кръжи в своята си орбита и само от време на време орбитите ни се пресичат. На театралната художничка Свила Величкова, с която се познаваме от деца, можех да разчитам в трудни моменти, но вече се срещаме само когато се случи орбитите ни да се пресекат. Кръжим около свои си различни планети и в това няма нищо нередно. Доста по-отдавна от отдавна „со кротце, со благо“ се поотдалечихме с Борис Радев и със Стоян Радев – братята режисьори, с които пък заедно започвахме „Улицата“ – първо, като театрално представление, после и като телевизионно шоу. Започнахме заедно и частния театър „Ла Страда“, най-вече защото преди това съдбата (разбирай Юлия Огнянова) ни беше срещнала в смолянския театър. Те също отдават прекалена почит към великите образци в изкуството. Не ги порицавам, а ги оправдавам, но по моя си начин. Ето го: оправдавам ги за това, че в „Лувъра“ няма да се изпърдят пред картина на Пусен. Аз го бях правил, но безшумно, за да си помислят хората, че уханието идва от самата картина и да се разотидат. Ефектът бе поразителен – не само хората, но и персонажите от картината се разотидоха – ха, ха! А усмивката на Мона Лиза стана още по-странна. Оказах се продължител на делото на Леонардо…

Последнослов:

С никого от горните не съм се карал. Радвам се на успехите на всеки от тях. Не им се сърдя, че престанаха да използват жаргона, за който идеше реч. Тогава за какво го написах всичкото дотук?… Дали пък то не е въведение към една още мъглява моя фантасмагория, към някаква смътна визия за повторно, дори и еднократно събиране на въпросните персонажи в някакъв „Нов Бардак със Стари Курви“? Не, по-скоро е някакво плахо желанийце за основаване на „Нов Бардак с Нови Курви“, който бих могъл да кръстя „Жаргони“? Не, по-добре – „Излагалища“! Дойде ми от „Позорище“ – думата за театър на сръбски. „Дивадло“ пък е на чешки. А „дивак“, освен странящ от цивилизацията персонаж, означава и „врабче“ на родопски говор. „Диваци“ биха могли да се наричат членовете на още неродената трупа. Трупа от шеметни диви артисти… „Диво се дивят двоицата на девицата…“ Защо си спомних това изречение на Валери Петров от „Хождение по буквам“? Може би защото „Хождение по мукам“ е написаното от мен дотук, а и всичко, което би ми предстояло. Започвам, блазе ми, край! Краят е само за текста, не за нещо друго – жив съм! „Аз съм жив… жив, но тоя факт е консумиран любовен акт.“ Ето че прекъснах безкрайната си логорея с такъв един цитат от стихотворение на Христо Фотев. Няма да използвам продължението му – „обещавам си смърт през март, един нежен инфаркт“…

Добре, че не го изпп…олзввв…ъъ… (туп)

СТЕФАН (ТЕДИ) МОСКОВ

(Пенсиониран ентусиаст. Мир на праха на таланта му!)

Теди Москов