Изповедта на един депутат

През 1993–1994 г. бях прессъветник на Филип Димитров в Националния координационен съвет на СДС и там научих много неща. Можех да остана такъв и при Костов, но нещо не го понасях. Филип умееше да изслушва. Костов смяташе, че знае всичко, и само разпореждаше.
Кирил Милчев Из едноименната книга на изд.“Велес“, 160 стр., цена 8 лв През 1993–1994 г. бях прессъветник на Филип Димитров в Националния координационен съвет на СДС и там научих много неща. Можех да остана такъв и при Костов, но нещо не го понасях. Филип умееше да изслушва. Костов смяташе, че знае всичко, и само разпореждаше. Преди това бяха избран за местен лидер на „Зелената партия“ в Калофер. Тя по-късно се разцепи и аз отидох при Христо Бисеров, Филип Димитров в Консервативно-екологичната партия. През април 1993 г. се запознах с Филип Димитров. Скоро той установи, че не се е излъгал в мен като прессъветник. Журналистите ми станаха „приятели“. На 18 декември 1994 г. бяха насрочени предсрочни парламентарни избори. Линията на Филип успя, но СДС спечели само 24,23 %, а БСП взе 43,5 %. Филип Димитров веднага заяви, че подава оставка като шеф на НКС на СДС. Едва тогава Костов, който не членуваше в нито една партия от коалицията СДС, стъпи на „Раковски“ 134. На инфарктното заседание Филип бе категоричен, че си подава оставката. Губиш избори, отиваш си! Изведнъж, сякаш от само себе си, се разбра, че кандидатурата, която бе „определена“ да наследи поста председател на НКС на СДС, е на... Петър Стоянов. Като се усети, че се готви някаква „игра“, Костов безцеремонно стана и напусна залата. Бе с онова, черното кожено манто. За нула време той разигра козовете си и на следващото заседание Петър Стоянов започна да шикалкави. Очевидно някъде се бяха виждали и бяха сключили сделка: Костов – шеф на СДС и по-късно премиер, а Стоянов – президент, след Жельо. Ден преди избора на Костов за шеф на НКС на СДС бях наясно, че всъщност няма да има „избор“ и нещата са предрешени. Знаех за бартера. Казах го на Валерия Велева. На следващия ден „Труд“ бе единственият всекидневник, който излезе с голямо заглавие на първа, че Костов ще става председател. В края на 1995 г. останах без работа и излетях за Ню Йорк. Там имах интересни запознанства. Едно от тях бе със Стоян Ганев. Всичко стана случайно. Познавах Ник и Маги Киприлови. Стоян и съпругата му Марина са им кумове. Стоян работеше за връщането на Царя в България. Той имаше вече нова кауза. И бе решил покрай царската кауза да реабилитира и името си. Действително Симеон му бе дал някакви правомощия през 2001г. Стоян плътно стоя в сянка до момента на „писане“ на листите за депутати през май. Той донесе от САЩ „първия вариант“ за устав на НДСВ. Бе натоварен и със задачата да намери зала за учредителното събрание от 8 април 2001-ва. Симеон му бе дал и пълномощия да посочи хора за Контролния съвет и човек за секретар. Злите езици по-късно говореха, че Стоян се срещнал с нищо неподозиращия суховат доц. Панайотов в „Яйцето“ (столовата на Софийския университет ). Какво са си говорили там, не се знае, но именно този разговор е вероятно причината за възхода на Панайотов. По-късно Маги, която бе бясна за нещо на Панайотов, ми каза в телефонен разговор, че преди малко му звъннала и директно му казала, че е лайно. Защото Стоян изведнъж изгуби доверието на Симеон и едва месец след като бе формирано правителството, му бе предложена унизителната канцеларска длъжност „началник на кабинета“. Какво „изпя“ Панайотов? Стоян явно е допускал, че монархът няма да слезе до нивото на премиер, и таеше надежда, че ще посочи него. На онази среща в „Яйцето“ той сигурно е споделил със стария си колега Панайотов една такава перспектива и възможност, от която хитрият доцент се възползва явно доста користно и извлече дивидент. Така грозното пате стана лебед и от своя страна получи пълномощия да събира юристи за депутати, които умело направи свое лоби. Първата ми среща с Царя бе непосредствено след изборната победа на НДСВ на 17 юни 2001г. Новата парламентарна група на движението, състояща се от 120 депутати, се събра на 29 юни от 13,00 ч в НДК. Когато Царят влезе в залата, почти всички вече бяхме седнали. Той спря за момент самичък встрани отляво, за да изчака официално да бъде поканен в президиума като лидер на Движението. Герджиков едва се стърпя Царят да седне и в една кратка импровизирана реч каза, че не може да има съмнение в това, че Симеон Втори трябва да стане премиер. Залата започна да ръкопляска. Спомням си, че след фриволната реч на Герджиков (този човек е невероятен словесен еквилибрист, той дори не се посвени след време, вече като експредседател на Народното събрание, да даде „откровено интервю“, че Царят не ставал за премиер) Симеон Втори заговори за премиерския пост като за „жертва“, която се вижда принуден да направи в името на България. Смятам, че след 50-годишно изгнание е бил откровен. През февруари 2002 г. имах среща с Пламен Панайотов в неговата канцелария. Бе ми подхвърлил, че би било добре да споделя своя медиен опит, защото НДСВ имало нужда от „медийна политика“. Действително умеех да общувам с медиите. Бе дошло време да използвам квалификацията, която бях придобил в пресцентъра на СДС. По брой на медийни изяви имах само един конкурент– Кошлуков. Панайотов ме покани в канцеларията си, поръча кафе и се разговорихме за Кошлуков. Пред мен шефът на парламентарната група бе един променен човек. Говореше мило, тихо и свойски. От него се излъчваше грижа за бъдещето на НДСВ, което щеше да става партия. Кошлуков оказвал натиск да е бъдещият партиен водач. Куши бе предложил кандидатурата си и за шеф на парламентарната група. Постът обаче бе даден на Панайотов, който след като бе „детронирал“ Стоян Ганев, виждаше опасност за лидерството си в лицето на Кошлуков. От разговора с Панайотов установих, че целта му бе да сондира от кои съм. На излизане от канцеларията се сблъскахме с Близнаков. Панайотов му подшушна: „От нашите.“ Тогава не ми пукаше за Куши, предвкусвах, че постът „говорител“ ми е сигурен. Но по-късно Панайотов рязко охладня към мен. Започна да ме гледа с очите на човек, за когото бях „дистанционно“ на Стоян Ганев, и отказа да ми се доверява. На 18 юли 2003 г. бях в Карлово на тържествената заря-проверка по повод поредната годишнина от рождението на Васил Левски. Официалната делегация се нареди на площадчето досами паметника на Апостола. Сред гостите бяха Сергей Станишев и Надежда Михайлова. Единият лидер на БСП, а другият– на СДС. Надя бе във видимо добро настроение и заговорнически подшушна на Сергей: “До три месеца НДСВ ще се срине“. Очевидно Надя си мечтаеше за връщането на двуполюсния модел, когато СДС и БСП си прехвърляха властта през мандат. Сергей я погледна и с типичната му усмивчица кимна в знак на съгласие. Въпреки че имах някои горчиви спомени от Надя, в първия ден от работата на 39-ото Народно събрание още с влизането си в пленарна зала отидох и я поздравих лично. Тя се здрависа с мен и даже се усмихна, а Марио Тагарински, който стоеше в близост, изтърси шеговито и добродушно:“Ето какви ценни кадри е създало СДС.“ Имаше предвид мен. Здрависах се и с него. Само Костов ме гледаше начумерено и се чудеше откъде ме познава. По-късно дадох няколко интервюта по вестниците и му припомних как като стъпи на „Раковски“ 134 като лидер, бях първият човек, който влезе в кабинета му, за да го запознае в качеството си на прессъветник с пресата. Тогава Костов съвсем изненадващо за мен бе казал: “Аз не чета вестници. Ще искам да ми ги преразказваш...“ и започна да ми обяснява как трябва да се подготви списък със задачи, които да бъдат спускани на депутатите. Когато му преразказах една статия от в.„168 часа“, Костов рече: “ Петьо Блъсков пак е бил пиян...“ Преразказах му още една статия, свързана с Първанов. Костов кимна замислено и с някаква далновидност още от началото на 1995 г. ме посъветва: – Запомни, на Първанов тепърва ще му изгрява звездата... Прав се оказа. Тогава всички смятаха, че изгрява звездата на Жан Виденов. Не знам дали го каза случайно, или имаше нещо тайно предвид. Не бих искал да съм автор на жанр от типа „българска конспирация“. Филип също не ми бе казал за тайните си срещи с Жан Виденов, на които се договориха за предсрочни парламентарни избори. Факт е, че Първанов и Добрев направиха Костов премиер през 1997 г. Вярно, имаше брожения около сградата на парламента, но това не бе всенародно въстание. Те си знаят... Симеон Сакскобургготски ми се обади в края на май 2005 г., ден преди да бъдат обявени кандидат-депутатите на НДСВ. Тогава надълго ми разказва как не е спал цяла нощ и как, кой чрез посредници, кой лично, се е самопредлагал за депутат... Имах чувството, че очаква да му задам въпроса, от който всички се интересуваха. Всеки искаше да знае на кое място е в листата... Аз обаче не го зададох. Въпреки че Симеон публично бе обявил, че лично ще подрежда кандидат-депутатите за 40-ото Народно събрание, още след обявяването им разбрах, че каквото са „засели“ Пламен Панайотов и Даниел Вълчев, върху това е „жънал“ Царят. Новите листи бяха триумф за линията на „панайотките“. Аз сигурно съм бил вписан някъде „в дъното“ от Владо Дончев и Пламен Панайотов. Царят ме бе преместил по-нагоре. Позицията ми не бе много изгодна, но въпреки това имах шанс да вляза в 40-ия парламент. Листата, в която участвах, се оглавяваше от Бойко Борисов. Ден преди регистрацията Бойко приплака на Панайотов, че „неговият човек“ Лъчезар Иванов е на неизбираемо място. Бойко успя да пробута в последната минута човека си пред мен. Този път нямаше кой да ме защити. Цар – високо, Стоян – далеко! Добре че не отидох на работа в „Държавен вестник“. Медиите бяха писали, че съм станал шеф и мобилният ми телефон загря от корупционни предложения... Останах на улицата... Невероятно, но в този миг си спомних за 1995 г., когато ме сполетя същото. Уж работех при Костов, а той един ден ме срещна в коридора и ми рече изневиделица: Ти нали знаеш, че вече не работиш тук? И отмина. Дори не го попитах защо. Отидох си. През юли 2005 г. се затворих вкъщи и се отдадох на най-любимото ми занимание. Писането...

Станете почитател на Класа