Калин Манолов В човешката история винаги е имало само две политически философии: свобода и власт. Философията на властта винаги е била по-привлекателна за властимащите. Въпреки многото им имена – цезаризъм, монархизъм, деспотизъм, социализъм, фашизъм, комунизъм, социална държава – системите, въплътили тази философия, поразително си приличат помежду си. Философията на свободата също е имала различни имена, но нейните защитници винаги са уважавали индивида, вярвали са в неговите способности да взема мъдри решения за своя собствен живот и са били враждебни към готовите да използват насилие, за да получат каквото искат. От три века съвременното проявление на свободата се нарича либерализъм. Най-великите умове на западната цивилизация са събрани под неговото знаме. Като философска система либералните идеи придобиват завършен вид през ХVІІІ век - великия век на либералното мислене. През 1776 г. американската революция създава и либералния свят. Томас Джеферсън прави безсмъртно описане на неговите принципи в „Декларацията за независимостта“: ”Ние смятаме тези истини за самоочевидни: че всички хора са създадени равни, а техният Създател ги е дарил с някои неотменими права, измежду които правото на живот, на свобода и на стремеж към щастие.” Либерализмът е апология на индивидуализма, свободния пазар и свободната конкуренция. Неговата основна политическа ценност е Свободата. За либералите демокрацията, разбирана като многопартийна система и свободни избори, е само част от политическата система. Другите нейни важни параметри са върховенството на закона, защитата на основните права на живот, свобода и собственост, ограничаването на властта, и свободният пазар. Те коригират управлението на мнозинството, което иначе може да прави каквото си иска, деградирайки в „тирания на мнозинството” (тоталитарните „народни демокрации” от 20 век доказаха това по най-ужасния начин). Политическият проект на класическия либерализъм свързва в едно индивидуалните права, ограничената държавна намеса и политическата/интелектуалната/икономическата свобода. Този политически проект се нарича капитализъм. Капитализмът е единствената социална система, основана на принципа, че всеки индивид притежава собствения си живот. Цялото създадено до днес богатство се дължи на капиталистическите институции. Изобилие, непознато досега в човешката история, позволява на стотици милиони хора да живеят днес по-добре, отколкото царете в миналото. Колкото по-капиталистически ориентирана е една култура, толкова по-големи са нейните свободи и богатство. Въпреки господството си като политическа теория на съвременността либерализмът винаги е имал два сериозни интелектуални и политически съперници: консерватизмът и социализмът. Една от фундаменталните особености на консервативната нагласа е страхът от промяната, недоверието към новото и готовността да използват правомощията на властта, за да предотвратят тази промяна или поне да я ограничат. Следователно позицията, която може да бъде определена като консервативна, винаги зависи от съществуващите в момента тенденции. Нуждаейки се да действа според обстоятелствата, консерватизмът не се обвързва с твърди правила, и затова за неговите привърженици ролята на идеите в политиката е вторична. Консерваторите обикновено са политически опортюнисти. Според тях редът се възцарява в резултат на непрекъснат контрол от страна на някакъв авторитет, и главната им грижа е как този авторитет да не отслабва, а не как властта му да бъде ограничена. Социализмът e в непримирим конфликт с демокрацията и свободата. Демокрация и социализъм нямат нищо общо, освен една дума – равенство. Но докато демокрацията търси равенството в свободата, социализмът се стреми към равенство в ограничението и робията. Когато се прави сравнителен анализ между либерализма, консерватизма и социализма, те обикновено се рисуват на една линия: консерваторите – вдясно, социалистите – вляво, либералите – по средата. През 1970 г. политологът Дейвид Нолан предлага нова, двуизмерна координатна система за описание на политически възгледи и ориентации. По едната координата (абсцисата) са разположени индивидуалните политически и граждански свободи (свобода на словото, на сдружаването, правото да избираш и да бъдеш избиран), а по другата (ординатата) – икономическите свободи, защитаващи частната собственост и развитието на свободно пазарно стопанство, без държавна намеса. Прилагането на тази схема показва различните “леви” (социалдемократи, социалисти, либералите от Демократическата партия в САЩ), многообразието на “дясното” (християндемократи, консерватори, републиканци в САЩ), наличието на множество “центристи”, но най-важното – показва, че политическото пространство е двуизмерно. В него освен „ляво” и дясно”, има още “долу”, “назад” (тоталитаристите - комунисти, националсоциалисти и фашисти, както и други авторитарно-националистически идеологии) и “горе”, “напред” - либертарианството. Днес преобладаващите тенденции в света отразяват либертарианските идеи. Даже и при леви управления държавата вече не може да функционира като агенция за благотворителност. Данъчната тежест, необходима за поддържане на огромните социални програми, е непосилна за икономиката. Социалните държави не могат повече да бъдат поддържани и трябва да бъдат радикално реформирани. През 21 век никой не може да избягва пазарите, ако иска да не остане встрани от феноменалния икономически растеж, който те и технологичният напредък ще създадат. След един продължителен и тежък период на изолация и тоталитаризъм, след друг също така продължителен и тежък период на преход, значителна част от българското общество отново вижда в тези идеи шанс за по-успешно и по-бързо развитие на страната. Развитие, основано на прозрачност в политиката, на частна собственост, ниски данъци, свободни пазари и конкуренция в икономиката, на децентрализация на властта, на свободен избор за хората. --------------- Текстът е част от встъпителната студия към антологията «Либерализмът: идеи за свободно общество», Издателство на НБУ, София, 2007 г., цена 20 лв.