Група роми се превърнаха в хит в Yоu Tube, след като изпяха българския химн. Ако това бяха направили група българчета, вероятно никой нямаше да ги забележи. Както и далеч по-малко ругатни в нета най-вероятно биха отнесли онези, които се погавриха с портретите на Левски, Симеон Велики и княз Борис Първи, ако бяха "наши момчета".

Просто защото живеем в две Българии. От много време. Невинаги го осъзнаваме, но със сигурност се сещаме за това, когато минаваме например през ромската махала "Филиповци" на път за Банкя. Което ме подсеща как преди няколко месеца ходихме на репортаж в училището им, където не учи нито едно българско дете. Попаднахме на час по пеене при малките ученици, очаквайки на главата ни да се стовари бясна чалга и ромски фолклор. Вместо това чухме "Мила родино", вярно, акомпанирана от акордеон, но затова пък толкова старателно запомнена докрая. Не съм сигурна дали в "българско" училище ще се намерят третокласници, които да я знаят до последния куплет.

Какво обаче се случва с тези трогателни деца, не просто когато пораснат, а дори когато за миг покажат носа си от ромската махала? Върху тях се стоварва другата България. Тази, която от години ги брои за хора втора ръка и пише с еднакво настървение по фасадите на сградите и във Фейсбук "Циганите на сапун". При все десетките програми и "политики", които държавата непрестанно съчинява за тях, те си остават персона нон грата в собствената си държава, освен когато дойдат избори. Имаме си обикновена нашенска неграмотност и "ромска неграмотност" - втората по традиция я неглижираме. И всъщност по парадоксален начин, говорейки за десегрегация, работим за тяхното отделяне. Не просто от България, а от цивилизацията. На какви национални и общочовешки ценности искаме да научим дете, което обикаля заедно с родителите си да рови в кофите с боклук на пълен работен ден? Ако въобще получи възможност да види онези портрети от стената, това може да стане само в случайно открит захвърлен вестник, който след това ще предаде на "Вторични суровини". Бронзовите бюстове на националните герои за него са просто метални отпадъци, за чието предаване ще получи някоя и друга стотинка. Утре въпросното дете ще предаде същото послание на собствените си деца. И така ще се мултиплицират - от поколение в поколение. Държавата отчаяно се мъчи да върне тези хлапета в училище и понякога успява. Проблемът е, че не прави нищо за тях, когато вече завършат и се окажат безработни независимо от дипломата, до която са се домогнали с двойно повече труд. Много от тях така си и остават - в обособените махали и села, в които няма нито препитание, нито надежда за нещо по-различно от мрака, който ги е обхванал днес. И тази "държава в държавата" ще расте, а нейните поданици ще се размножават много по-скоростно, отколкото останалите. Затова би трябвало да ни е страх. Защото на всеки един-два позитивни примера има десетки, на които нито държавата, нито ние като общество можем да предложим нещо. Защото на трима, пеещи "Мила родино", има поне трима българи, които крещят "На сапун". И още трима, няма да казвам какви, които в същото време са помъкнали поредния паметник, за да го продават за скрап.

Ромските момчета, които изпяха химна в нета, се опитват да проправят път встрани от коловоза, в който държавата, мизерията и безизходицата са натикали цялото съсловие. Въпросът е ние като общество да им подадем ръка. Дали същите хора, които лайкват в нета химна, изпълнен от тях, биха им предложили работа, помощ или приятелство? Или просто се развличаме с поредното "екзотично" клипче...



Copyright © CROSS Agency Ltd.