По време на приемането на закона за асистираното самоубийство в Канада, наречен помпозно “да умреш с достойнство”, инициаторите му гордо твърдяха, че критериите за достъп до “грижите в края на живота” са строги и скоро няма да се променят. Евтаназията щяла да остане изключение.
Беше нужно съвсем малко време, за да се разсее това обещание, сякаш никога не е било направено. Дали защото инициаторите на евтаназията са излъгали? Може би. Може би и защото този закон има своя собствена логика и, щом веднъж е приета възможността за асистирано самоубийство, бързо ще го банализираме?
Банализиране
Както и да е, стигнахме дотук. Вече чуваме все повече хора да призовават да се отвори асистираното самоубийство за жертвите на болестта на Алцхаймер. И трябва да очакваме в близките години категориите кандидати за асистирано самоубийство да се увеличават.
Можем да добием представа за бъдещето, което ни е запазено, като се консултираме с едно досие за евтаназията в Холандия, направено от Ален Крьовие за предаването “Втори поглед” по Радио Канада, което миналия петък бе поместено в интернет.
От него научаваме, че в тази страна евтаназията е толкова банализирана, че е станала “нормален начин да умреш”. Може дори да се възползваш от асистирано самоубийство в случаите на деменция или при тежките случаи на алкохолизъм.
Решаващият критерий, ни казва Крьовие, е страданието. Евтаназията е достъпна за болни деца на 12 или повече години.
Ако използваме думите на философа Кристиан Сен-Жермен, нашата цивилизация е в логиката на “проактивната евтаназия”.
Но нищо от това не е изненадващо всъщност. Защото от момента, в който превърнем асистираното самоубийство в основно право, естествено стигаме дотам да го превърнем в смъртно право.
Няма ли право човек тогава да напусне този свят от момента, в който го сметне за непоносим? Не е ли той господар на съдбата си?
И тъй като крайното страдание на тази земя не е изключително физическо, защото може да бъде морално, няма ли да стигнем един ден дотам да претендираме за евтаназия при поискване, без дори да се налага да се оправдаваме? Това дори е неизбежно.
Варварство
Ние преживяваме такава революция на манталитета в момента, че това, което изглеждаше немислимо вчера, може да стане очевидно утре.
Утре в Квебек би могло да има “медицински” клиники, в които смъртта да се продава като една услуга между другите. Онези, които покажат някакви резерви пред този прогрес, ще бъдат обвинени, че им липсва сърце и са реакционери.
Ценностите се преобръщат, моралните ориентири също. Лекари дават смърт. И ние вярваме, че сме привилегировани.
Авторът Матю Бок-Коте е доктор по социология и доцент във Висшето училище по търговия (HEC) в Монреал, колумнист в “Журнал дьо Монреал” и Радио Канада. Трудовете му засягат главно мултикултурализма, промените в съвременната демокрация и квебекския национален въпрос. Последната му книга Le multiculturalisme comme religion politique (“Мултикултурализмът като политическа религия”) беше издадена във Франция от издателство Cerf.
