Хората във Венецуела се убедиха, че техният глас не струва нищо. Колкото и често да застават край урните, накрая винаги триумфира Мадуро. Диктатурата там вече придоби драстични черти, а светът безучастно наблюдава.

Коментар наХавиер Аргедас

През 1998 година - само ден преди избирането му за президент на Венецуела - Уго Чавес заяви пред международните медии, че след пет години ще се откаже от властта, че няма намерение да одържавява предприятия, а частните телевизионни канали ще останат частни. Десет години по-късно светът вижда, че всички тези обещания са били част от по-голям план.

Ако още тогава Чавес беше наложил абсолютната си власт, както народът на Венецуела, така и международната общност щяха да отговорят с протести. Затова и той избра друг начин на действие - стъпка по стъпка заграби властта. По същия начин действа и неговият наследник Николас Мадуро - стъпка по стъпка той наложи истинска диктатура. А светът бездейно го наблюдава.

Парламентът като смущаващ фактор

Последният шахматен ход на Мадуро ще му проправи пътя към тоталния контрол над страната: сега той иска окончателно да премахне и парламента. Не че във Венецуела има независима законодателна власт: тя беше фактически премахната още през 2017 година, когато Мадуро наложи избори за паралелен, верен на правителството парламент и елиминира властта на свободно избраната от народа Asamblea nacional. Тази демократична институция - последната, която е останала във Венецуела - все пак надига критичен глас. И то така мощно, че нейният председател Хуан Гуайдо междувременно е признат от над 50 държави в света за законен президент на страната.

Гуайдо досега напразно се опитваше да надвие над Мадуро и да управлява Венецуела. Само че през януари изтича редовният му мандат като председател на парламента. Правителството прави всичко възможно да го отстрани от този пост още преди да е изтекъл мандатът му, който е всъщност до края на 2020 година. То в никакъв случай не иска да позволи на депутатите да изберат за председател отново някой като Гуайдо. Ето защо планът е - предсрочни избори, още през 2019 или в началото на 2020.

Тази тактика е позната - от 1999 година насам във Венецуела почти всяка година има някакви нови избори и резултатът от тях винаги е един и същ: режимът става по-силен. И на предстоящите предсрочни парламентарни избори няма да е по-различно. Хората във Венецуела вече не взимат на сериозно никакви избори, защото всички те са дирижирани и контролирани от верни на Мадуро хора. И защото винаги служат само като демократична легитимация за отстраняването на някоя критична към правителството институция. Венецуелците разбраха през годините също така, че техният глас не означава нищо. Колкото и често да застават пред урната, в крайна сметка отново триумфира чавизмът.

"Голяма загриженост"

Извън страната наблюдават тези развития "с голяма загриженост". Само че това сме го чували вече безброй пъти. И всеки път се повтаря все същото: Мадуро прави някаква нова стъпка, опозицията се надига, хората излизат на улицата, международната общност осъжда случилото се, САЩ налагат санкции - и в крайна сметка нищо не се променя! Докато Мадуро не предприеме следващата си стъпка. Докъде ще стигне, никой не знае.

Международните кръгове, в които отново се провеждат консултации за кризата във Венецуела, не предлагат никакви решения. Единственият резултат е: въздух под налягане. Чавистите междувременно се кълнат, че никой нямал намерение да разпуска парламента. Дясната ръка на Мадуро, Диосдадо Кабельо цинично твърди, че парламентът отдавна сам се бил разпуснал. И може в известен смисъл да има право: ние безпомощно наблюдаваме как във Венецуела стъпка по стъпка всичко се променя. Опозицията се проваля. Светът бездейно наблюдава. Диктатурата там вече се оформя. Сякаш от само себе си.