След две десетилетия на безмилостни неуспехи в чужбина е време да се запитаме дали спадът в американското влияние е необратим, пише за Wall Street Journal Джеймс Добинс, старши сътрудник в аналитичния център Ранд и бивш помощник на държавния секретар на САЩ за Европа.

От началото на века дори очевидните успехи на Америка бяха вгорчени. Афганистан и Ирак се превърнаха в батак. Ал Кайда се разпространи в нови форми из целия мюсюлмански свят. Русия и Китай станаха по-враждебни. Арабската пролет бързо се превърна в зима. Демокрацията навсякъде се сблъска с нови насрещни ветрове. Парижкото споразумение за климата, ядрената сделка с Иран и Транс-тихоокеанското партньорство бяха сключени, след което бяха отхвърлени. Все по-голям брой книги и статии оплакват упадъка на либералния световен ред, ерозията на демокрацията и края на американския век.

Отговорът на администрацията на Тръмп може да се характеризира като „не повече господин Приятен Човек“. Тази гледна точка гласи, че докато САЩ са били заети с опазването на международния ред и защитата на световното население, техните приятели и противници са извлекли несправедливо предимство, като са посегнали на американските пазари и са потъпкали американските гаранции за сигурност. Твърди се, че е дошло време за предоговаряне на най-сериозните американски ангажименти, които са в основата на глобалната търговска система и западната архитектура на сигурността, и на оттегляне от тях, ако не могат да бъдат постигнати по-добри сделки.

Реакцията на левицата е по-малко войнствена и по-малко едностранна, но споделя нежеланието на президента Тръмп за по-нататъшна либерализация на търговията и ангажираност с външната сигурност.

Най-добре изразената версия на този подход идва от самоописващите се като писатели-реалисти от ляво или от десните либертарианци, които призовават за изтегляне на американските сили от чужбина, включително от Европа, Източна Азия и Близкия Изток. Те застъпват стратегията за „офшорно балансиране“ - разчитане на регионални съюзници, за да се контролира възходът на враждебните сили, а не на изпреварваща отбрана.

И в двата отговора се съдържа мнението, че някогашното господстващо положение на Америка е ерозирало и глобалните й ангажименти трябва да бъдат съкратени. Има основание в този аргумент, особено в Близкия изток. Американското влияние не е толкова неоспоримо, колкото беше в началото на 90-те години. Отдавна е време да се изоставят илюзията за всемогъщество и изкушението за едностранност - горчивите плодове на победата в Студената война.

Въпреки това глобалният баланс на силите е по-изгоден днес, отколкото беше в края на 60-те години на миналия век, когато Америка беше затънала в скъпа, непопулярна и невъзможна за спечелване война във Виетнам и бе изправена пред силно въоръжен, враждебен и репресивен Съветски съюз, все още в съюз с Китай.

Америка все пак се възстанови от загубената война и съпътстващите я вътрешни сътресения. Избран през 1976 г., година след падането на Сайгон, президентът Джими Картър за кратко флиртува с оттеглянето от чужбина, но към края на мандата си той наруши трайния мир между Израел и Египет, ангажира САЩ с отбраната на Персийския залив, предприе прикрита подкрепа за антисъветските бунтовници в Афганистан, осигури европейска подкрепа за разполагането на ядрени ракети и препотвърди ролята на човешките права в политиката на САЩ.

През 1980 г. за президент беше избран Роналд Рейгън и в Америка отново съмна. През следващото десетилетие той и президентът Джордж Буш-старши затвърдиха американското лидерство в свободния свят, разшириха демокрацията, възпряха агресията, договориха съкращаване на ядрените оръжия и помогнаха за освобождаването на Източна Европа, обединението на Германия и спечелването на Студената война.

Глобалният статут на Америка не беше възстановен чрез намаляване на ангажиментите й по света. Вместо това нейните лидери отново подчертаха държавническите качества, характеризиращи политиката на САЩ в първите години на Студената война: сила и твърдост, ръководени от благоразумие и сдържаност. Американците възприемат войната във Виетнам като грешка, а не като неизличим знак за упадък. САЩ бяха до голяма степен лишени от съюзници във Виетнам. Това подчертава опасностите от индивидуалния подход и значението на съюзите.

Сега Америка не е в нова студена война, но поуките от това по-ранно възстановяване остават солидни, по-специално необходимостта от възстановяване на западната солидарност, осигуряване на надеждно американско лидерство и заемане на висока морална позиция. В крайна сметка нито Китай, нито Русия са отговорни за многото неуспехи, които САЩ претърпяха през последните няколко десетилетия. Тези провали Америка си причини сама, в резултат на погрешна политика, а не на някаква решителна промяна в глобалния баланс на силите.

Петър Нейков, редактор Елена Кирилова