Турската операция в Сирия предизвика възмущение на Запад и това може да се обясни не само с хуманитарни съображения. Територията, в която турската армия навлиза, е била част от Османската империя. Има редица признаци, че Анкара е съхранила мечтите да я пресъздаде. Възможно ли е това с въоръжени сили?
Освен Съединените щати, със своето месианство и вяра в собственото си всемогъщество, има много малко държави, които открито се стремят към имперско мислене. От тях Турция е едва ли не единствената, която въплъщава тези идеи на практика. Включително чрез въоръжени нашествия в съседни страни, заплашвайки да разруши отношенията с традиционните си съюзници и вече познатите наднационални институции като Европейския съюз или НАТО заради имперските им амбиции. Какъв е смисълът?
През 2011 г. турският външен министър Ахмет Давутоглу публикува книга, озаглавена „Стратегическа дълбочина. Международното положение на Турция ”, което по-късно стана известно под съкращението „Стратегическа дълбочина“ (Stratejik derinlik). Именно тази фундаментална работа се счита за основа на теорията за неоосманизма, въпреки че самият Давутоглу по тактически причини отрича този термин. А външната политика на Анкара следва тези идеи дълго преди появата на тяхната писмена структурирана версия. Империализмът и неоосманизмът навлизат на военната плоскост през същата 2011 г., когато излиза трудът на Давутоглу. Тогава правителството на Асад в Сирия беше на прага на колапса и Турция реши, че за първи път е получила възможност да премине в настъпление с минимални загуби и само да спечели вътрешен имидж.
Като начало Давутоглу измисли постулата за „нулевите проблеми със съседите“, което на практика би трябвало да означава максимално използване на „меката сила“ по отношение на онези съседи на Турция, които преди това са влизали в орбитата на влиянието на Османската империя в пика на нейния успех. Бързо стана ясно, че „меката сила“ в класическия смисъл не е достатъчна и затова формулата „нулеви съседи - нулеви проблеми“ беше приета в Турция. Сега това вече означава намеса във вътрешните работи на страните - фрагменти от Османската империя. Давутоглу настоява на теорията за създаване на противотежести в „постосманското“ пространство, постепенно излизане от "западния чадър" и заявяване на изключителната роля на Турция в декларирания регион.
Партията на справедливостта и развитието на Реджеп Тайип Ердоган спешно се нуждаеше от подобна идеология. Ердоган трябваше да се отърве от доминиращата армия в обществото, да ускори икономическия растеж и да консолидира населението. Под всичко това идеите на неоосманизма напълно се вписват. Вътре в Турция тези идеи и лозунги намират разбиране и подкрепа и сега, според различни източници, по-голямата част от населението на страната (с изключение на част от кюрдите) напълно подкрепя експанзионистичните и имперските планове. Дългогодишната пропаганда, включително дори телевизионни сериали „Потомците на Ертогрул“ и „Златният век на Сюлейман“, убеждава турците, че новият икономически растеж е възможен единствено чрез външна експанзия. Теорията на неоосманизма изначално е изградена на четири основи: кръв, език, почва и османско мислене.
Кръв и език - с това всичко е ясно повече или по-малко. Всички тюркоязични народи или техните наследници попадат в орбитата на вниманието. На първо място това са страните от Централна Азия, руското Поволожие, Крим, Гагаузката автономия на Молдова, Северен Кипър, Азербайджан, турското малцинство в България и Македония, сирийските турци и исторически влиятелните тюркски общности в Палестина и Саудитска Арабия. Тогавашният министър-председател Тургут Йозал неволно изрази лозунга „Голяма Турция от Средиземно море до Китайската стена" и това дълго време му беше напомняно. Заменяйки го на този пост, по-предпазливият и далновиден Давутоглу не говореше така, а действаше.
Турската „мека сила“ работи максимално. Привържениците на партията на Ердоган почти официално започнаха да се наричат „Османли торуну“ - „потомци на османците“. Първа жертва станаха традиционно приятелските отношения с Израел, които до 2010 г. бяха разглеждани като стратегически съюз на единствените две неарабски, демократични и светски държави в Близкия изток. След войната в Газа 2008–2009 г. правителството на Ердоган открито застана на страната на палестинците за използването на сила срещу израелските гранични кораби в Средиземноморието. И изненадващо е, че през този период отношенията на Анкара с Иран, Ирак и Сирия започнаха да се подобряват рязко на фона на обща враждебност към Израел и имперските амбиции на новите османци тогава не изглеждаха нещо необикновено.
Тогава възникна въпросът за две други основи на неоосманизма - почвата и османското мислене. Под почвата те започнаха да разбират всички земи, до които Османската империя някога е достигала. Намериха се симпатизанти, предимно албанци. Лидерът на Косово Хашим Тачи дори заяви: "Турция е Косово, Косово е Турция."
Той е отчасти прав, тъй като именно по време на османците започва масовата миграция на хора от Северна Албания към земите на Стара Сърбия, което формира косовските албанци като нация. И в пика на Османската империя до 90% от великите везири, провинциални управители, валии, байрактари, силахдари и детердари (по модерен начин: командири на окръзи, военни министри и министри на финансите) са етнически албанци. През XVIII век албанското семейство Кепрюлу фактически управлява Османската империя, като поема под свой контрол всички основни държавни и военни постове. А самият Кемал Ататюрк, бащата-основател на съвременна Турция, е наполовина албанец, наполовина славянин, а в първото му правителство няма нито един етнически османец - само албанци, македонци и абхази. В много отношения това определя националната политика на Ататюрк, която забранява всички националности на държавно ниво, с изключение на една, нова - турската. И тази забрана все още е валидна с някои изменения заради съвременните тенденции.
Агресивното навлизане на Турция на Балканите стана особено забележимо по време и след войната в Босна. Турската „мека сила“ е загрижена за „възстановяването на културното наследство“. Турците започват да възстановяват исторически сгради в Босна и Македония, строени по време на Османската империя и те нямат брой. Целият център на Сараево е солиден паметник на османската архитектура. В същото време не само джамиите са възстановени, а и като цяло имаше малко религиозен компонент в това. Става дума изключително за „светската памет“ на Балканите, за „златния век“ на османските владения. В Албания, един от най-големите градове - Елбасан, е построен от нулата от турците като алтернатива на крепостта Круя, в която принц Георги Кастриоти (Скандербег), европейски настроен и финансиран от генуезците, се защитава. В България подобен ренесанс на османизма не се получи, но голямата местна турска общност започна да получава сериозна политическа и финансова подкрепа от Анкара.
Отделна история с Грузия, в която за един миг турците се оказаха основните инвеститори. И главно в Аджария, която също се счита за част от османската орбита от гледна точка на неоосманизма, въпреки че статутът на Аджария е гарантиран не от Грузия и нейната конституция, каквото и да е, а от руско-турските мирни споразумения в историята.
Азербайджан, придобил финансова независимост в резултат на скока на цените на петрола, сега предпочита да игнорира „историческите връзки“ с Турция. Освен това земите на съвременния Азербайджан никога не са влизали физически в Османската империя и близостта на езика се възприема по-скоро като сложен казус. „Азерският“, азербайджанският акцент, не е приветстван в Турция, което естествено дразни самите азербайджанци. Тук турската „мека сила“ явно се е провалила.
От всички съседи, с които беше необходимо да се създадат „нулеви отношения“, арменците и гърците бяха най-остро против. Всичко е ясно с арменците и с гърците, състоянието на "нито война, нито мир" води Атина да подкрепя, където може, всичко, което е антитурско (на първо място, кюрдите и арменците).
Между другото, терминът "неоосманизъм" за пръв път се появява в гръцката преса след войната в Кипър през 1974 г. До голяма степен заради това Ахмет Давутоглу не се осмели да произнесе тази дума, за да не предизвиква ненужни асоциации. Сега, когато една от основите на неоосманизма се превърна в курс към максимално отдалечаване от Европа и Европейския съюз, открито се насърчава да се говори за неоосманизма по отношение на Гърция. Но опитите да се предлагат услугите им (например за възстановяване на джамии в Солун) в Гърция водят почти до истерия.
Освен това самите тези бивши джамии са в основата си православни църкви, към които турците прикрепяли минарета и михраб (както се случва със Света София в Истанбул).
Допълнителен препъни камък е град Одрин, древен Андрианопол. Одрин е бил столица на османското племе преди превземането на Константинопол от султан Мехмет и оттогава се счита за почти основният културен и исторически център на османците. Там, както в Истанбул, има гробници на султани, велики везири и духовни водачи и в продължение на няколко века Одрин е бил основната военна база в европейската част на Оманската империя и щабът на еничарите. След разпадането на Османската империя Кемал Ататюрк едва ли не моли победилата коалиция да остави на турците Одрин. Ако гърците бяха победили във войната от 1919-1922 година, то, разбира се, нямаше да има никакъв Одрин, както и Истанбул в днешния им вид. Но сега запазването на Одрин в състава на турската държава се смята за едва ли не най-важния външнополитически успех на Кемал Ататюрк.
Подобно е така нареченото мирно решение на въпроса за Искендерун. През 1922 г. френската армия контролира не само мандатната територия Шам (днешна Сирия и Ливан), но и Киликия, в която по онова време физически вече не са останали арменци. След като французите напускат Киликия, провинция Хатай, крайбрежната зона на Средиземно море, съседна на сирийската провинция Латакия с град Александрета, също е включена в мандатната част на Шам. През 1921 г. в Сан Ремо е сключен договор, според който провинция Хатай е формирана под френския мандат на територията на бившия Александретски санджак, тъй като освен гърци и арменци, там живеят много турци. През 1937 г. в Северна Сирия е създадена независимата държава Хатай. Това продължава малко повече от година, защото през есента на 1939 г. докогато европейските сили са заети с други дела, Турция анексира Хатай и преименува Александрета на Искендерун. След Суецката криза от 1956 г. Сирия сключва военно споразумение със СССР и декларира претенциите си към Хатай, което ужасно изплашва Анкара. Дебатът в ООН спира заплахата от война. Но сега, нахлувайки в Сирия, на друга част от границата, в Кюрдистан, Анкара всъщност отново „поставя във висящо положение“ въпроса за Искендерун/Александрета - въпреки че в настоящата ситуация войната едва ли е възможна.
Като цяло значителна част от задачите, които теорията за неоосоманизма поставя пред турците, са трудно разрешими в съвременната ситуация. Но да се сведе настоящата турска операция в Сирийски Кюрдистан просто до борба срещу терористичната част на кюрдското национално движение би било твърде тясно. В съвременна Турция неоосманизмът се поддържа от по-голямата част от обществото и теоретично може да доведе много далеч.
Където е възможно, предимно на Балканите, Анкара ще продължи да провежда политика на „меката сила“, помагайки на албанците и възстановявайки исторически сгради в Босна и Македония. Ясно е, че всичко това ще се спре при Сърбия и Унгария, които вероятно ще минират всичко (а унгарците са минирали границите си от мигранти), отколкото да оставят и няма да допуснат „меките турци“ да стигнат до тях. Но неотдавнашното посещение на Ердоган в Белград, където той се срещна не само със сръбското ръководство, но и с представители на балканските страни на „постосманското пространство“, показа, че тези идеи от Анкара няма да бъдат заличени дълго време.
Турция на практика е единствената страна на планетата, издигнала идеята за исторически реваншизъм до ранг на нова държавна идеология. Засега турците размахват ятагана не на всички около себе си, а само към онези, които са по-слаби, но в този списък може да попаднат например арменците и гърците. Оманският реваншизъм е трудно да се сравни с желанието да се обединят разделени народи, каквито хранят руснаците след разпадането на СССР. И няма значение как ще приключи операцията на турците в Сирийски Кюрдистан. Важното е да не продължава повече, защото след това няма да се спре.
Евгений Крутиков Превод: В.Сергеев
