Август и септември 2018 г. - това бяха два изключително важни месеца, ако искате да разберете култура на възмущение, актуална от няколко години насам в САЩ.

През август Демократическата партия в Калифорния призова за бойкот на веригата ресторанти за бързо хранене In-N-Out Burger заради дарение от 25 000 долара, което компанията е направила на Републиканската партия.

Няколко седмици по-късно множество американци изгориха маратонките си Nike в знак на протест след телевизионна реклама с участието на предизвикалия полемики с поведението си състезател по американски футбол Колин Каперник.

За чужденците и за чуждестранните дипломати, разпределени във Вашингтон неминуемо е сложно да уловят настоящия момент в американската политика. Те, заедно с външните министри и ръководителите на правителства в съответните държави, трябва обаче да са в течение с този непрестанен поток на възмущение и публичен гняв, обхванал обществото в САЩ и спомагащ за все по-явните поляризация и страх в него.

На пръв поглед неминуемо изглежда абсурдно как една посещавана верига ресторанти за бургери се превръща в обект на политическа ярост сред демократите, а част от републиканците и привържениците на президента Доналд Тръмп си палят маратонките заради реклама със спортист, който критикува политиката му.

И със сигурност ще е интересно човек да погледне какво се казва в дипломатическите грами по темата на въпросните посланици към правителствата им.

Защото едно е сигурно - САЩ продължава да е глобален играч с основна важност за външната политика на която и да е държава, а да знаеш как да тълкуваш такива силни трендове в политиката, каквато е тази култура на възмущение, е важен фактор за оформянето на собствените ти политики във външен план.

Факт, нито Каперник, нито провалилия се впоследстве бунт срещу бургерите на In-N-Out са повлияли върху външната политика на САЩ, но те, както и всички подобни като вид и послание други примери на публично възмущение, са източник на объркване, който в един момент лесно може да се прехвърли върху глобалните въпроси.

През последните месеци възмущението (и неговият братовчед - демонстрирането на собствената добродетелност) затруднява самият процес на водене на външна политика и на дебат върху нея в САЩ.

Във време, в което приоритетите на света и на Америка се променят, това силно объркване, което създават вълните от възмущение (в Twitter и като протести по улиците), поставят Вашингтон (и партньорите му) в доста сложна ситуация.

Самото публично говорене на политици, анализатори и активисти вече е раделило дори Близкия изток на "червени" (републикански) и "сини" (демократически) теми, които елитите в САЩ са склонни да разглеждат не толкова през фактите, колкото през собствените си идеологически призми.

Така например Египет, Израел, Обединените арабски емирства и Саудитска Арабия са "червени" - републиканците са склонни да гледат с по-добро око на тези държави и техните правителства отколкото демократите.

От своя страна Иран, ядрената сделка от 2015 г. и Палестина са (или се считат) за "сини". Иначе казано, демократите са склонни да подкрепят ангажимента с иранците за ядреното споразумение и изразяват съчувствие към палестинците много по-ясно отколкото републиканците.

Цялото това идеологизиране на външната политика на една от най-могъщите държави на света има далеч от положителен ефект - както за самите американци, така и за останалия свят. Нещо повече - то е нелепо, смехотворно и опасно.

Във Вашингтон днес няма разговор или дори дебат относно външната политика, има само политика. Причината за това е, че при един такъв силно повлиян от лични възгледи прочит на нещата, е неимоверно по-трудно да се отсеят важните неща в един сложен, многопластов свят, където (противно на всички очаквания) няма добри и лоши и нищо не е подредено в бинарни абсолютности.

Така онези, които изготвят политиките и предложенията, се заобикалят с хора с идентични виждания за света и се застъпват за идеи, каузи и действия, които обслужват повече собствената им адженда, отколкото националния интерес. За общия интерес за стабилност в световен мащаб вече дори не говорим сериозно.

Това затваряне в собствените ехо камери сред политическите и интелектуални елити на САЩ се видя особено ясно при убийството на иранския генерал Касем Сюлеймани. В този случай медии и политици се надпреварваха по-скоро да доказват собствените си тези, отколкото да отразят обективно ситуацията или поне да поставят най-отпред интереса на собствената си държава в случая.

Именно по този начин се задвижва машината на възмущението, в която сблъсъкът на "крещящи" позиции измества истинския диалог и понякога дори създава фалшиви новини (като тази за промяната на позицията на сен. Елизабет Уорън по темата). И дори да приемем, че подобни глупости в предизборния сезон са нещо нормално, то въпросът с конфронтация с Иран предполага твърде големи залози, за да се подхожда там с възмущение и тролене в Twitter.

Разбира се, в много американски медии се появиха и множество интересни анализи по темата, но това не променя факта, че в САЩ, пряко засегната в този въпрос страна, цялостното качество на разговора около отстраняването на Сюлеймани е изключително ниско и двата основни факта тук сякаш се загубиха измежду целия шум.

Първо, Сюлеймани беше водачът на силите на "Ал Кудс" и е отговорен за достатъчно убийства и терористични атаки над американски, израелски, сирийски и иракски цели. Той не е обикновен, мирен човек, а се посвещава на това да поддържа насилствени режими. А и най-малкото самият той е ясен противник на САЩ и американските ценности.

Второ, убийството на Сюлеймани съдържа не малко и всъщност доста сериозни рискове.

Признаването на фактите за Сюлеймани не означава задължителна подкрепа за действията на администрацията на Тръмп, също както признаването на рисковете, които крият действията, й не означава извинение към иранските лидери.

И е напълно в рамките на нещата да се използват думи като "но", които да описват сложността на дадената ситуация и да показват осъзнаване, че тя не е черно-бяла.

Светът е безумно сложен (и интересен) и освен ако политиците и анализаторите не могат да признаят това, те ще формират политиките си в международен план върху дефектни предположения с ясен идеологически отенък.

Разбира се, това политизиране на външната политика не се отнася само до убийството на Сюлеймани и могат да се видят подобни примери в редица други теми.

От 2015 г. насам редакциите на медии като Washington Post и New York Times гледат доста едностранно по темата за войната в Йемен. В свои редакционни позиции те са призовавали за спиране на военните операции, търсят отговорност за предполагаеми военни престъпления, както от администрацията на Обама, така и от тази на Тръмп, и искат от тях да спрат с подкрепата си за Саудитска Арабия и техните партньори.

На пръв поглед, това са разумни искания, но възмущението, изстреляно през тези редакции, не помага много на читателите да разберат произхода на конфликта или същността на сблъсъка в Йемен.

Резултатът е разказ за кръвожадните саудитци и невинните хути. Но в Йемен нещата са много, много по-сложни, както човек може да се досети. И сред лозунгите на хутите могат да се чуят обичайните "Аллах е велик!", "Смърт за Америка!", "Смърт за Израел!", "Смърт за евреите!" и "Победа за исляма".

Те също смятат, че 11 септември е бил американски и ционистки заговор за разделяне на мюсюлманския свят. Хутите не се бият, защото Саудитска Арабия се намесва в Йемен, а по-скоро защото са участник в гражданската война в страната.

Това не пречи на New York Times да публикуват категорично еднозначен редакционен материал, подкрепящ хутите.

Разбира се, това не означава защита за поведението на Саудитска Арабия в Йемен, а просто показва колко плоско се гледа на едни доста сложни и многопластови събития в регион, ключов за външната политика на САЩ.

Има редица убедителни причини за преосмисляне на американско-саудитските отношения, но това е трудно да се направи, ако единият отбор вярва, че саудитите са в основата на всяко зло, а другият не желае да признае, че има проблем.

Може да се окаже, че интелигентни хора и от двете страни на синьо-червената вражда в САЩ признават сложността и нюансите в Близкия изток, но заради страх от осъждане от колеги и съмишленици може да се притесняват да изразят мнението си. Иначе просто рискуват да се изправят срещу същото това възмущение, но от страна на своите.

Как се стигна въобще до тук? Лесно е да обвиним последната администрация в Белия дом. Но дали е само от това?

От години наред разделението между леви и десни, между либерали и консерватори, прогресивни и традиционалисти се обостря.

Преди да се кандидатира за президент през 1988 г., тогавашният вицепрезидент Джордж Буш-старши казва на съветския лидер Михаил Горбачов да игнорира "празните канони на реторика", които ще бележат кампанията [за президент], уверявайки събеседника си, че напрежението и конфликтността ще отстъпят, след като гласовете бъдат преброени, а той бъде обявен победител.

Така че не - външната политика никога не е била изолирана от партийните дрязги. Все пак обаче тя досега е била пазена от тези остри вълни на възмущение.

Сега това вече не е така и изглежда, че болестта на САЩ не е изолирана, а напротив - тя се предава заразно по света.