През последните четири години европейците изобщо не могат да намерят своето място в света, пише Der Spiegel. Те не знаят дали трябва да последват САЩ или да изберат свой път. В същото време обсъждането на този въпрос се превърна в безсмислена и безсъдържателна игра, зад която няма конкретни планове. За да намери отговора, Европа не трябва да се хвърля сляпо на врата на американците, а да стане по-силна в различни области, съветва авторът на статията. Тогава от „топче“ тя ще се превърне в „играч“.
Неотдавнашният конфликт между френския президент Еманюел Макрон и немския министър на отбраната Анегрет Крамп-Каренбауер за това дали Европа трябва да върви по своя път или със САЩ беше друга кулминация в дългата „война на наративи“, пише Der Spiegel Повече от четири години европейците търсят своето място в света, използвайки звучните, но безсмислени термини: „стратегическа автономия“, „европейски суверенитет“, „стратегически суверенитет“. Дискусията по този важен въпрос се превърна в игра на „Бинго“, в която красотата на дадена дума е по-важна от нейното значение и възможността за практическо изпълнение. „Наскоро този конфликт дори придоби религиозни черти: този, който говори за суверенитет или автономия, се нарича европеец, а този, който не го прави, се нарича трансатлантист. Сякаш и двете понятия се взаимно изключват.“, отбелязва авторът на статията.
Остава да се надяваме, че скоро тази „война на термините“ ще приключи, продължава изданието. В крайна сметка никой от тях няма конкретна програма, която да позволи на Европа да защитава своите политически, военни и икономически интереси на световната арена. И за това ЕС трябва да направи много: съюзът трябва да натрупа „критична маса“ във всички тези области, за да се превърне „от топче в играч“. Не на последно място, за това е необходимо самостоятелно да обезопаси транспортните си маршрути, да контролира инвестициите във важни инфраструктурни съоръжения, да изгради военна сила, за да възпре врага при необходимост. Но „наративната война“ пречи на европейците да мислят за конкретни политически решения, бюджети или други инструменти.
На много европейски политици също пречи факта, че за да се премине към конкретни действия, е необходимо да се отрекат от мита за нарастващата сила на националните държави, пише авторът. На фона на глобалното затопляне, геополитическата нестабилност и пандемията, идеята за изграждане на силна и независима държава изглежда примамлива. Но точно тези екзистенциални предизвикателства дават ясно да се разбере, че никоя държава не може да се справи сама с тях: „Европейските държави зависят една от друга и не само една от друга, но също и от неевропейски играчи“.
За да постигне успех, Европа трябва да контролира зависимостите си, например от суровините, доколкото е възможно, за да елиминира уязвимостите си, например в цифровата сфера, а също така да се позиционира така, че да не губи в конфликтите с Русия и Китай. За това европейците се нуждаят от инструменти. В дигиталната сфера такива могат да станат международните стандарти. В областта на сигурността и отбраната - традиционните средства, както и подобрените кибер способности. Всичко това ще направи Европа играч, с когото другите ще искат да си сътрудничат, защото с него може да се постигне нещо. С други думи, хората ще разберат, че е по-добре да не враждувате с ЕС. И самите европейци няма нужда да се хвърлят сляпо на врата на американците. Понякога връзката им ще бъде подобна на отношенията между партньори, понякога – между конкуренти. Остава да се надяваме, че когато новият президент на САЩ Джо Байдън пристигне в Европа, ще му бъдат озвучени конкретни политически предложения, а не красиви термини, заключава авторът.
Превод: М.Желязкова
