И този 22 юни отмина, в Русия си спомниха за 1941 г. в полунощ на 2021-а, със свещи за молитва за загиналите, със светлинки за незабрава на историята, с портретите на Безсмъртния полк във всяко семейство. С даскалско чудене се запитах как може да обясним на младия човек защо е толкова важно да се помни 9 май, за 22 юни, защо не трябва да се смесват „нацизъм“ и „сталинизъм“, каквато е съвременната идеологическа политика на Европейския парламент и не само…

Сложна задача, не толкова за ума, колкото за сърцето, което също има памет, но тя не разчита на теоретични, академични и още  по-малко на пропагандни агитпросветни заклинания. Младото сърце се отвращава от словесните битки, най-много да го отбележи 22 юни като ивент или акционизъм със светлинни ефекти, твърде голям и невидим за прескачащата и накъсана памет на тик-ток-клип-културата.

Младите са плод на визуалната култура и оттук даскалско вдъхновение ме насочи към класиката, към филма на Сергей Бондарчук по разказа на Михаил Шолохов „Съдбата на човека“. Разказът е кратък, може да бъде прочетен и в хипер бързата информационна инфлация на съвременното ни ежедневие. Филмът е класика – европейска, не само съветска, и има субтитри – ако неразбирането на руския език плаши.

Ще попитате, добре де, защо точно този филм от огромното съветско кино наследство за войната? Защото там има една сцена, описана от Шолохов, изиграна/преживяна от Сергей Бондарчук: Военнопленнически лагер, немски офицери на трапеза, викат за забавление руски войник, за да го накарат да вдигне наздравица за победата на нацистите. Предстои Сталинград, но е само началото на Сталинградската битка, немците суеверно се предусещат за победители. Но „Рус Иван“, както нацистите наричат всички руски войници, без да помнят името, а защо им е да помнят имената на славянските унтерменшен, отказва. Т

Тогава му предлагат да си избере, преди да го разстрелят – да пие за победата на нацистите и да отърве живота си, или за своята гибел. Руският Иван пие нееднократно за гибелта си, и отказва съблазнителния хляб със сланина. Хлябът не се яде с врагове. След като не успяват да го унижат, руският Иван остава на крака, връщат го с хляба и сланината като награда за смелостта – офицерското чувство в немците за малко се пробужда. В килията хлябът и сланината са разрязани с тънка нишка на равни парченца – да има за всички пленници. Хлябът се яде с приятели.

Добре, е и? Днес е 2021 г., защо точно този филм? Защото когато ви казват да приравните нацизма и сталинизма, е все едно да пиете наздравица за победените нацисти, приравнени с победителите, потънали в еврочиновническа амнезия. Да, не сте военнопленници, но умът ви може да бъде пленен, има и хляб, и сланина – според вкуса.

Не вдигайте наздравица за нацизма… Делете хляба с приятели.

Дарина Григорова