След катастрофата в Афганистан все повече анализатори изразяват мнение против намесите на Запада. Според някои Западът трябва да се намесва военно само когато е заложен личният интерес и ако няма алтернатива.

Мнозина смятат например, че намесата в Либия е била грешка. Ако покойният ѝ лидер Муамар Кадафи беше останал на власт там, това нямаше да има никакво значение за интереса на Запада днес. С други думи, една група хора вярва, че да не правиш нищо е по-добре от това да направиш нещо, пише онлайн изданието EUObserver.com.

Либийците излязоха на протести на 17 февруари 2011 г., за да поискат прекратяването на режима на Кадафи, който дойде на власт в страната през 1969 г. Това се случи първо в Бенгази, втория по големина град в Либия, който тогава имаше население от около 630 хил. души.

През март 2011 г. армията на Кадафи тръгна към Бенгази, за да пресече съпротивата. Никой не се съмняваше, че десетки хиляди, ако не и стотици хиляди хора, ще бъдат убити. Геноцидът можеше да е по-голям и от този в Сребреница.

Самите либийци, особено бъдещият премиер Махмуд Джибрил, първо убедиха Европейския парламент, след това президента на Франция Никола Саркози и накрая държавния секретар на САЩ Хилари Клинтън да се опитат да спрат клането.

Когато самолетите излетяха от Франция на 17 март, либийската армия буквално вече беше пред портите на Бенгази. Масово клане беше избегнато благодарение на либийската опозиция и НАТО.

Хаос в Либия

Противниците на намесата на НАТО се аргументират с хаоса и войната, в които Либия изпадна след това. Вярно е, разбира се, че положението в страната е ужасно и това доведе до миграцията на десетки хиляди хора в Европа. Нещата обаче можеха да се развият по друг начин, ако европейските страни бяха избрали дългосрочна визия и подкрепиха либийците в техния демократичен преход.

Либийците многократно са искали помощ от Европа. Не финансова подкрепа, но помощ за граничен контрол, помощ за политическата организация и подкрепа за разрешаване на политическия конфликт, който се разрастваше отчасти поради влиянието на различни държави от Персийския залив.

За съжаление, Европа беше твърде разделена, за да отговори на тези изисквания. По-специално Франция и Италия влязоха в противоборство за печалбите, които биха могли да извлекат от Либия, вместо да търсят решение на войната.

На практика Европа остави Либия да затъне в хаос, като държави от Персийския залив, Турция, Русия и други милиции на практика завладяха страната, докато Европа предприе бутафорни мерки срещу потоците бежанци от страната, които прекосяваха морето.

Фактът, че днес, след седем години, най-накрая отново има правителство на националното единство в Триполи и предстоят избори, се дължи на инициатива на Германия, която събра всички страни на масата на преговорите от името на Европейския съюз и ООН.

Ако Европа е обединена и има политическа воля да направи нещо, тя може да върне дори дерайлирана държава като Либия в релси.

Цената да не правиш нищо

Дали да не се направи нищо е по-добрият избор?

Вярно е, че последиците от бездействието са по-трудни за оценка, но в някои случаи се виждат ясно.

Когато френски и белгийски войници решиха да напуснат Руанда през април 1994 г., вместо да поискат подкрепления, това доведе до геноцид, пр и който бяха убити повече от 1 млн. души. Огромна човешка цена да не правиш нищо, от която мнозина с право се срамуват и до днес.

Цената да не се прави нищо в Сирия също е ясна до известна степен. Когато режимът на президента Башар Асад използва химическо оръжие срещу цивилни през лятото на 2013 г., пресичайки така наречената червена линия на президента на САЩ Барак Обама, всички очакваха военна намеса. По това време режимът на Асад беше на ръба на провала, а „Ислямска държава“ в Сирия на практика не съществуваше.

Фактът, че Обама реши в последния момент да не се намесва, има огромни последици. Подкрепената от Запада бунтовническа армия, единствената група, която се съпротивлява на джихадистките милиции, се разпадна. Асад се почувства недосегаем и продължи да убива с още по-малко скрупули от преди. Броят на жертвите отдавна надхвърли половин милион души.

Изведнъж Сирия се превърна в проблем на Европа. Хаосът подкрепи развитието на терористичната организация „Ислямска държава“, която цели да създаде ислямски халифат от нулата.

Ситуацията накара милиони хора да избягат през 2014 и 2015 г. в съседни страни и в Европа, което доведе до мащабна бежанска криза.

„Ислямска държава“ извършва терористични нападения в Брюксел, Париж и много други градове на ЕС.

Въпреки че интервенция в Сирия през 2013 г. не изглеждаше в интерес на Запада, последствията от това да не се прави нищо са като удар на бумеранг. Някой продължава ли да твърди днес, че не е трябвало да се борим с „Ислямска държава“ в Сирия и Ирак?

Малцина все още защитават военната намеса на САЩ в Ирак. Грешни намерения и шокираща липса на познания за страната и региона превърнаха войната там в драма, която ще отеква с години. Афганистан върви по същия път.

Да се отхвърля обаче всякаква хуманитарна, военна намеса по тази причина не е проблематично само от етична гледна точка. Това показва липса на дългосрочно мислене за европейския интерес.

 Миглена Иванова, редактор Десислава Попова