От Римската до Отоманската, от Португалската до Испанската, от Руската до Британската – историческата съдба на „най-могъщите“ е низ от възходи и падения. Понякога краят е тъжен.

(Продължение, виж – Сайгон – Ню Йорк – Кабул: Империите също плачат)

Кабул – Кандахар – Пактия

Тъкмо се чудех в онази пролет на 1980 г. дали пак ще ме пратят в горящия Бейрут, където решителната битка между бойците на Арафат и танковите колони на ген. Ариел Шарон още предстоеше, когато главният ми редактор предложи: „Я иди до Афганистан…“

Бяха минали близо 6 месеца, откакто съветската армия с „ограничения си контингент“ от стотина хиляди войници и офицери, танкове, самолети и хеликоптери влезе сред чукарите на Хиндукуш и продължи „Голямата Игра“, започната преди век и половина между Британската и Руската империи. И двете са искали да контролират този размирен район, свързващ Европа с Индийския полуостров и част от „пътя на коприната“ още от времето на Марко Поло. Район-гробница на великите сили, както ще се окаже по-късно. Населен с пущуни, узбеки, таджики, туркмени, белуджи, хазари, персийци и бог знае още колко националности. С непокорни племена и още по-сложни държави като Индия и Пакистан, Афганистан и Иран, с Русия и Китай плътно до тях, иззад баирите… Капан, в който Съветският съюз влезе сам, без да прегледа още веднъж, поне набързо, историческите книги с горчивия опит на англичаните дотогава, с тъжната съдба на генерал Елфинстоун и неговата армия в 1842 г.

Англичаните са големи майстори в творенето на история и на исторически книги след това… Чърчил е един от тези творци. Но генералите на Брежнев не искаха този чувствителен стратегически район да бъде извън контрола им, особено след като Пакистан беше силно ориентиран към Вашингтон, а Иран се пържеше в собствен сос след свалянето на шаха и идването на Аятолах Хомейни в Техеран…

Именно в този

каменен пущинак на границата между Афганистан и Пакистан

срещнах двамата съветски подполковници, чиито сълзи бяха едри като глътките коняк, които отпиваха в кирпичената си колиба, натъпкана с патрони и гранати.

Именно там човек може да почувства силата на този исторически капан, смазвал ръцете и краката на толкова империи от Александър Македонски насам… (Великият пълководец не е бил Северно-македонски тогава…)

Преди това, около Кандахар, срещнах Шамсуддин, младо войниче от Уфа, Башкирия (бел. ред. – тогава част от СССР), водач на бронирана машина (БТР), с която той стреляше по муджахидините, също обути в сандали, като виетнамците. Шамсуддин от Башкирия не знаеше още колко ще оцелее там, под техния огън. Даде ми едно писмо, незапечатано, и ме помоли като се върна в София, да му сложа марка и да го изпратя на родителите му в Уфа:“Това е прощалното ми писмо. Вероятно няма да се върна жив. Не мога да им пиша какво точно се случва тук. Писмата ни се проверяват щателно, преди да тръгнат с военна поща.“ Така и направих. Месец по-късно изпратих писмото до Башкирия, но не зная какво стана 19-годишния Шамсуддин.

Но зная какво стана с Фаиз Мухаммад, афганския министър на пограничните въпроси и племената. Бабрак Кармал, поел ръководството на страната след Хафизула Амин, беше натоварил министър Фаиз Мухаммад да убеди племенните вождове по границата с Пакистан да се присъединят към централната власт в Кабул и да спират влизането на въоръжени муджахидини от Пакистан, които много успешно и мотивирано се биеха срещу срещу съветските дивизии и срещу неопитната афганска правителствена армия (облечена в униформи от български вълнен плат).

Та един горещ летен ден Фаиз Мохаммад ме покани да го придружа за 2-3 седмици из районите край границата с Пакистан, където той се опитваше да спечели приятелството на неутралните пущунски кланове в подкрепа на Кармал. Без да казвам на посланик Георги Късов че ще пътувам извън Кабул, отлетях с министъра на един хеликоптер, натъпкан с войници за охрана и след няколкочасов полет кацнахме на един прашен селски мегдан в Пактия. Очакваха ни петдесетина брадати мъже в с огромни тюрбани, които те придържаха с ръцете си, да не ги отвее вятърът от витлата на хеликоптера. Всичките бяха племенни или кланови вождове и изглеждаха свирепо.

Ако имаше някой не на мястото си, това бях аз… Нямах тюрбан, а фотоапарат и бележник. Фаиз започна половинчасово прегръщане (по три пъти) с всеки от вождовете. И аз направих същото, нямаше как. Така обикаляхме две седмици из пущинаците, Фаиз си вършеше работата, аз разпитвах местни жители, които нямаха и идея какво става в Кабул и кой е там на власт; срещах се с изгубени в превода и съдбата руски офицери и войници, гледащи с отчаяние пейзажа наоколо, спях нощем из кирпичените колиби и вечерях каквото предлагаха местните хора. Когато бележникът и фотоапаратът ми взеха да преливат, реших да се върна в Кабул. Министърът ми осигури един БТР за охрана и един военен джип съветско производство с 5-6 афгански войничета – да ме пазят.

Как стигнахме от Пактия до Кабул още не знам, как не ни гръмнаха с някоя базука из тесните планински проходи или реки с взривени мостове също не знам. Но ни отне близо денонощие да се доберем до предградията на Кабул.

Посланик Георги Късов първо ме наруга,

че се държа като хлапак, нарушавайки всички правителствени заповеди чуждестранните журналисти да не мърдат извън Кабул. Но зарадван, че съм жив, нареди на готвача си да опече едно пущунско агне, намери отнякъде студена бира, извика няколко от близките си сътрудници и те почнаха да замезват, а аз да им разказвам за пътешествието си из пущинаците. За мен оставиха най-хубавите парчета от агнешкото.

Никак не се изненадах, когато няколко седмици по-късно чух по Би Би Си, че скоро след моето заминаване от Пактия, местните вождове устроили засада на министър Фаиз Мухаммад, застреляли го от упор заедно с двама от помощниците му, взели 28-те хиляди долара, които той донесъл с хеликоптера от Кабул като помощ за племената, които се надявал да спечели на страната на правителството.

Така един български репортер случайно оцеля тогава, но министър Фаиз, баща на 5 деца и строител на нов социален строй в средновековен Афганистан си отиде от този свят, заедно с плановете и идеите си.

Не по същия, но по подобен начин си отидоха Нур Мохаммад Тараки, вождът на Априлската революция в Кабул, и наследникът му Хафизула Амин. Бабрак Кармал умря в съветска болница след като беше свален от власт, а наследникът му Наджибулла управлява „нов“ Афганистан няколко години. Но когато генерал Громов изтегли през 1989 г. вече наистина намалелия откъм надежди съветски контингент от тресавището, Наджибула се кри за известно време в компаунда на ООН, после се предаде след обещанието на муджахидините да го помилват. Те щедро го възнаградиха с мъченическа смърт: обесиха го на първия телеграфен стълб и тялото му дълго се люлееше на въжето от свирепия кабулски вятър.

Мисля, че тези истории, разказани малко безмилостно, обясняват донякъде как са прекарали живота си американските войници и офицери от 2001 до 2021 г в този прелестен район на света, където англичани, руснаци и американци искаха да участват в експеримент, наречен „nation building“. Ремонт на стара държава, която не им харесва, и строителство на нов модел такава.

(Следва – Ню Йорк, 11 септември 2001)

– –

* За по-младия читател – Енчо Господинов е работил като репортер във в. „Поглед“ в края на соца, откъдето е командирован по горещите точки на планетата като войната в Ливан, Афганистан и др. От началото на 90-те години напуска журналистиката и започва работа към Международния Червен кръст (базиран в Женева), и обикаля отново всички горещи места на бедствия, войни, бежанци и катаклизми. След натрупания опит е назначен като постоянен представител на Международния Червен кръст в ООН в Ню Йорк, където преживява и 11 септември 2001 г.