Карл-Маркус Гаус е роден през 1954 г. в Залцбург. Автор на много книги с репортажи, пътеписи, есета, той се занимава задълбочено с различните малцинства, населяващи главно Централна и Източна Европа. Носител е на много австрийски и международни отличия, тази година ще му бъде връчена Наградата за европейско разбирателство на Лайпцигския панаир на книга (20 000 евро). На български са излезли книгите му „Двайсет лева или смърт. Четири пътувания“, в която има глава за България, и „Пътешествие из моята стая“ (и двете на издателство Black Flamingo).

Ситуацията в Украйна се променя непрекъснато, така че какъвто и въпрос да задам, след минута той вече може да е остарял. Но все пак да започнем с това: Путин нарича нападението над Украйна „денацификация“. Вие познавате добре Украйна. Усетихте ли при посещенията си там силни нацистки или крайно националистични настроения?

Не, като цяло в Украйна не се усеща националистична омраза – освен в средите на дяснорадикалните сдружения, в които обаче са организирани много по-малко хора, отколкото например в Германия и нейната партия Алтернатива за Германия. Да се смята Украйна за полуфашистка държава е високомерно непознаване на страната или пък предразсъдък, опиращ се на обикновената пропаганда. Никъде в Европа в националните парламенти няма толкова много депутати от еврейски произход, както там, самият Зеленски е такъв, освен това има много депутати, които са от различни малцинства. В живота на Украйна, в обикновеното всекидневие се усеща наистина нещо мултикултурно, но очевидно има силно желание това разнообразие да бъде разрушено.

Кремъл отрича правото на съществуване на Украйна, усеща го като болка в имперското си тяло…

Когато една такава огромна империя като Съветския съюз се разпадне, следват не само положителни процеси, но и унищожителни разломи. Нека си припомним само разпадането на Османската империя, свързано освен с всичко друго и с масови убийства и с изселване; или пък това на Австроунгарската монархия, от което се появиха навсякъде отделни малцинства, които от своя страна поискаха насилствена промяна на новите граници. Идеята за Русия като географски по-голяма сила сега отново се появява, и то точно с аргумента, че всъщност всички са руснаци, които трябва да се обединят в една страна.

Войната се води и на езиково ниво.

Да, по време на Майдана мнозина в Западна Европа с право обвиниха украинското правителство, че е приело антируски закон за езика. Макар че не бива да се забравя, че властта в Русия от 200 години провежда брутална езикова политика, според която украинският език беше сведен до положението на примитивен селски диалект. След това украинците поправиха политиката си и напоследък където и да ида в Украйна, в Лвов или в Одеса, виждам, че навсякъде в книжарниците се продават книги на руски език. В тази битка на езиците има и куриозни моменти от 90-те години на ХХ век: когато Украйна стана самостоятелна страна, депутатите в парламента, когато се скарваха за нещо, започваха да се обвиняват един друг на руски, че не са добри украинци. Също така често се случваше интелектуалците им да могат да се изразяват по-добре на руски, отколкото на украински. Но това вече до голяма степен е преодоляно.

Досега Западът като че ли се отнасяше колебливо към Украйна?

Лесно е да разделим света на Изток и Запад, но това не е коректно. Защото е трудно да съберем под един покрив португалския селскостопански работник и германския банкер, които според това разделение са все Запад. Както и ние от Запада си представяме Изтока като монолитен блок, а всъщност той е разделен на своите подчасти. От една страна са ония източни членки на ЕС като Полша и Унгария, които, казано на жаргон, ни лазят по нервите. На второ място са държави като Република Молдова, която е разположена в периферията на вниманието ни и към която ние от ЕС не отправяме никакви смислени предложения и не даваме никаква перспектива за развитие. И най-сетне идва Русия, която се представя като реалната анти-Европа. В този смисъл Русия може да говори с един глас, докато европейският Запад – не, защото ЕС събира и Изток, и Запад. Разбира се, само можем да съжаляваме, че в ЕС по повечето въпроси не се стига до единомислие, но пък от друга страна, ако понякога се постигне единство, тогава се надигат гласове, че това било диктатурата на Брюксел. Що се отнася до отношението към Украйна, мога да кажа, че поне в Австрия то винаги е било добронамерено. Например има нещо като украинска Виена. Също като сърбите и другите славянски народи украинците откриха точно във Виена, в метрополията на наднационалната монархия, сигурно място за живеене и възможност да развиват своите език и култура.

Русия пък изобщо не си тръгна от някои страни, наричайки ги свое преддверие.

Принадлежа към поколението, което преди 30–40 години се възмути, че САЩ просто ей така обявиха централноамериканските държави за свой „заден двор“, като им наложиха своите правила. По същия начин сега не мога да приема, когато Русия обявява държавите около себе си за свое „преддверие“, където хората трябва да живеят според руските правила. Но че поради исторически причини Русия не може да приеме разполагането на стратегическо оръжие близо до границите си, е разбираемо. В момента голяма част от моите украински приятели приемат като нещо реално разпадането на Украйна на две части – на руска и на такава, която е прозападно ориентира, като и двете части се опрат на древните исторически граници. Повечето от приятелите ми са ужасени от тази перспектива, но трябва да кажа, че съвсем не всички. За мен това е твърде опасна мисъл, която съдържа презрение към т.нар. хомо советикус, т.е. ние, цивилизованите хора, сме доволни, дето сме се отървали от руснака. Опасявам се, че не е далеч времето, когато тази идея ще се настани и на Запад и на разпада на Украйна ще започне да се гледа като на разумен изход. Опасността идва от това, че семейно в Украйна хората са много преплетени и в една фамилия се събират представители с корени и в двете части. Това е предпоставка за нови конфликти.

Исторически Австрия е свързана с Украйна, която е била част от империята. Днес обаче бизнесът и политиката като че ли поддържат по-топли връзки с Русия.

Путин има много привърженици в Австрия. Левите, които се хванаха на лъжите му и пропагандата за фашистка Украйна, крайнодесните така или иначе са с него, тъй като той е техен патрон в цяла Европа. И разбира се, много хора от бизнеса, които едва ли ще се откажат от печалбата си заради „малко война“. Но ако нещо сме научили от историята, то е, че понякога нещата се променят прекалено бързо и поемат в неочаквана посока. Според мен са необходими твърди икономически санкции, които за съжаление ще са в ущърб на Запада и на Австрия в частност, но трябва за известно време да стиснем зъби.

Западните медии все още представят България като най-вярна на Русия. Вие сте пътували из страната, описали сте я, какво е вашето впечатление?

Струва ми се, че в последните години България се опитва малко да се освободи от руското господство в икономиката и идеологията. Което не е никак лесно. Факт е обаче, че и по съветско време България не е имала особена полза от верността си към властта в Москва, тъй като Кремъл наказва непокорните, но не награждава послушните.

В България се опасяват, че икономическите санкциите ще ударят повече малките страни, отколкото по-големите със силно стопанство. Но може ли това да има значение, когато отсреща стои животът на украинците?

Опасението е основателно. И ситуацията подлага на изпитание солидарността вътре в ЕС: ще подпомогнат ли по-богатите държави на другите, които ще пострадат повече от санкциите и антисанкциите. До този момент тази вътрешна солидарност на богатите спрямо бедните не беше кой знае колко широко застъпена. Но от друга страна, аз съм убеден, че Путин направи нещо, което европейците не успяха сами да постигнат: той превърна ЕС в истински съюз. И това ми дава надежда, че ние, богатите страни в Западна Европа, към които принадлежи и малка Австрия, най-сетне схванахме, че подкрепата на бедните държави в източната част е също наша задача. Досега ние изобщо не се смущавахме да привличаме у нас лекари и други високообразовани хора, които да работят в наша полза, но в ущърб на собствените си страни, в това число и България. Това трябва да се промени и се надявам, че сега най-после действително ще се промени.

 Карл-Маркус Гаус, Интервюто направи Жанина Драгостинова