Няколко пъти отказвах да гостувам в предаването „Сегодня вечером“ по повод годишнина на филма „По следите на капитан Грант“ на режисьора Станислав Говорухин. Деликатно не споменавах дали заради Домбас или Крим, за които знаеха, че у нас се говореше и повтаряха, че милиони зрители са гледали филма и че Говорухин много ме обичал и държи да се видим. А душата ми се свиваше, най-добрите ми приятели си отидоха един подир друг, Александър Абдулов, Борис Хмелницки, Олег Янковски, а Никита Михалков щеше да ме прегърне сякаш съм осиротял чужденец. А сега украинците го обявиха за издирване заради позицията му за войната.
Все пак реших да замина, след като известният водещ Андрей Малахов ми се обади по телефона. Не исках да разочаровам Говорухин. Условието ми беше да организират самолет в деня на предаването и веднага обратно, но три дена бях в нещо като хотел далеч от Останкино, от прозореца се виждаха коловози и фучаха товарни влакове. Преди появата ми в студиото Малахов попита един артист дали ще познае кой е индианецът, дето язди кон на екрана, той отговори, че знае, че е известен артист, но не си спомня името му. Заради хляба не каза, че няколко дена преди това ми беше пратил мейл колко ме цени.
След снимките Малахов пожела да се снимаме и каза, че е изненадан от отношението на двама от колегите. За тях бях от вражеска страна. Малахов водеше чудесно, умея да се владея, но не бях подготвен за такава изненада и от друг колега и приятел, който също е спал в дома ни. Това надали щеше да се случи, ако Говорухин беше в студиото, а ме уверяваха, че ще участва. Говорих за него, за колегите в студиото, но казаното от мен за приятелите ми и за Алексей Баталов беше изрязано от записа. А Говорухин откри за киното Висоцки. Той искаше да напои конете си и да допее куплета си на ръба на пропастта, но в нея го хвърли гибелният възторг на старческото застояло време. Горбачов прати доктрината на болшевизма в миналото, но мислеше, че с римейк на Пражка пролет може да съживи изсъхнала гора, след перестройката системата блокира и падна империята. А тя се е излюпила от Московията, след като Киевска Рус получила от българските мисионери азбуката, преведени Евангелия и християнството.
Странно е, че повече от „Историята на Русия“ се помни, че нейният автор Карамзин на въпрос „Какво прави Русия“ отговорил: „Краде“. Солженицин казваше, че руските класици кълнат Русия, защото я обичат. Обичат, но повтаряли, че се крадяло винаги. „Не винаги, но както сега – никога“ казва Говорухин, когато вече е депутат в Руската Дума по времето на Елцин. Тогава написа „Великата криминална революция“, а нейните революционери сега са на страната на Путин и са обект на санкции от цивилизования свят, а той бе охраняван от каракачанска овчарка, докато с години ни държи в шах за газа, тока и топлото, и за политиката. Жалък беше фарсът със стюардесите.
Когато в началото на инвазията в Чехословакия руснаците арестуваха Дубчек и го откараха в Москва, генерал Свобода с пълен набор съветски ордени от войната отиде да го освободи, а чехите издигаха лозунги „Se Svobodou za svobodu“ и плакати „Брежнев е полудял“. Сега цивилизованият свят казва, че Путин е полудял. Но войната му е диаболична. Многозначна е легендата за Зевс, след като убил баща си Кронос, понеже изяждал децата си, станал бог, гръмовержец и плейбой, преобразил се в бик и от срещата му с девойката Европа се родил Минос. Той се оженил за Пасифая, която пък горяла за секс с бял бик и им се родил Минотавър човекоядец.
Във втория кръг на ада Данте вижда Минос, съдия страшилище за тирани кръвопийци. Пикасо предвижда злото в Минотавромахия, „махия“ е поддържаща колона на сграда, разрушена от „махините“, машините за война на боговете. От прозорец две девойки хранят гълъби, ужасен мъж се катери по стълба към тях, срещу него прескочил паникьосан кон с полубезжизнена жена с меч е разяреният Минотавър, готов да сграбчи девойка със свещ на вярата и цветя. В Одисея се споменава лабиринтът, създаден от Дедал за двореца в Кносос. Леговище на Минотавъра, но рядко се намира някой Тезей. А легендата за Зевс води до човекоядеца, тъй че злото идва изневиделица и винаги води до неподозирани диаболични последици…
Явор Милушев е роден през 1948 г. в София. Следва радиофилмова и телевизионна техника в Чехословакия. През 1972 г. завършва актьорско майсторство във ВИТИЗ „Кръстьо Сарафов“ в класа на Желчо Мандаджиев и Кръстьо Мирски. Първите си роли създава в Драматичен театър „Н. О. Масалитинов“ в Пловдив. Играе в театър „Сълза и смях“, Театър 199 и Малък градски театър „Зад канала“. Работил е с режисьорите Любен Гройс, Младен Киселов, Крикор Азарян, Бина Харалампиева, Иван Добчев, Станчо Станчев, Красимир Спасов и др. Сред големите му роли са: Джери Райън в „Двама на люлката“ от Уилям Гибсън (над 600 представления), Язон в „Медея“ от Еврипид, Жан в „Госпожица Юлия“ от Август Стринберг, Стенли Ковалски в „Трамвай желание“ от Тенеси Уилямс, Хемон в „Антигона“ от Жан Ануи и много други. Ярки образи прави във филмите „Необходимият грешник“ на режисьора Борислав Шаралиев, „Пикник“ на Стефан Димитров, „Игрек 17“ на Вили Цанков, „Децата на капитан Грант“ на Станислав Говорухин, „Копнежи по белия път“ на Никола Корабов и др. Ролята му на Яворов във филма „Дело № 205“ на режисьора Киран Коларов е сред най-добрите и сложно изградени образи в съвременното българско кино.
На главната страница: Пабло Пикасо, Минотавромахия, 1935 г.
Явор Милушев
