В началото на документалния филм My Life As a Rolling Stone (BBC Two) виждаме Мик Джагър преди концерт от 70-те години на миналия век, затягащ връзките на гащеризона си– змийски ханш, бельо (ако изобщо има) невидимо, но гениталиите дразнещо видими. „Той проектира дивото животно, което е във всички нас", казва продуцентът на звукозаписа Дон Уос, един от многото музиканти, които споделят своите мисли, ако това не е твърде силна дума. „Ние честваме истинската природа на човешкото същество, когато гледаме Мик Джагър."
Сър Мик казва в началото „Това, което повечето документални филми правят, е да повтарят една и съща митология отново и отново и се надявам, че този ще направи друго." Не става. Веднага след като Джагър осъди какво правят документалните филми, този документален филм го прави още веднъж с такъв катаклизъм от клишета, който дори не ни учудва.
Съжалявам за Сиена Милър. Като разказвач тя трябва да направи тенденциозното звучене неоспоримо и ефирното нищо да изглежда значимо. „Ролинг Стоунс са най-добрата рокендрол група", ни казва Милър, сякаш след тези думи това ще стане истина. „Те определят еталон за това как звучи рокендрол групата, как изглежда и как се усеща". Спорно е и към края се превръща в безсмислица. „Те са връзка между контракултурата на 60-те години и комерсиалния съвременен свят".
Да, мениджърът на Стоунс Андрю Луг Олдам ги заклейми като противопоставяне на лошото момче срещу по-уважавания образ, който Брайън Епщайн култивира за Бийтълс. И да, Джагър се справи с глупостта около Stones със Sympathy for the Devil.. И символът от езика и устните на Стоунс, създаден от студента по изкуства Джон Паше, показва как групата, подобно на корпоративните гиганти Shell и напоследък Apple, умело се маркират с безсловесна иконография.
Но проблемът с My Life As a Rolling Stone е, че след като направи подобни твърдения, вместо да ги подкрепи, той попада обратно в тропите, които сър Мик презира.
Резултатът е лош и муден. Не получаваме прозрение, докато минаваме покрай обичайните спирки в кариерата на Стоунс: ареста за наркотици на Мик и Кийф, смъртта на Брайън Джоунс, биячите на Hells Angels убили четирима в Алтамонт.
Rolling Stones са узрели за критична преоценка. Групата със сигурност знае, че е изтекло времето за техните сексистки и расистки ексцесии, не на последно място защото едва миналата година те мъдро изтеглиха хита си Brown Sugar от 1971 г. от списъка си за турнета в САЩ. Да се чудиш защо им отне толкова време? Неуспехът да се отговори на подобни въпроси е пропусната възможност не на последно място, защото Джагър не е толкова погълнат от собствения си мит, че да не може да мисли самокритично.
Но това е документален филм, май по-интересен заради това, което пропуска. Получаваме бегло описание на годините на Мик в предградието на Дартфорд, нищо за семейството му, пренебрежимо малко вникване в неговата пионерска андрогенност. Ние получаваме твърде малко информация за Джагър като постмодерен присвоител на афро-американска музика, макар че като се има предвид колко е готов да признае, че без Чък Бери, Литъл Ричард, Уили Диксън и много други той щеше да е нищо, той със сигурност щеше да се замисли над това, ако само бъде тласнат в тази посока.
Вместо нещо разкриващо или отразяващо, получаваме същите стари неща. Не съм сигурен кой там казва „Химията е нещо, което не можеш да купиш", но ми се иска да не беше го казал. „Стоунс" може и да са в стадий на стареене, но рок документализмът, едва ли е излязъл от зародиша.