Стивън Пуул
Илон Мъск мисли, че вие не съществувате. Но нищо лично: той също си мисли, че не съществува. Поне не в нормалния смисъл на съществуване. Вместо това ние сме просто нематериални софтуерни конструкции, работещи върху гигантска извънземна компютърна симулация. Мъск заяви, че милиарди към едно са шансовете, че всъщност живеем в „основната реалност", т.е. физическата вселена.
Тази идея е изненадващо популярна сред философите и дори сред някои учени. Нейната съвременна версия се основава на основополагащия документ от 2003 г., „Живеем ли в компютърна симулация?" от шведския философ Ник Бостром. Да приемем, казва той, че в далечното бъдеще цивилизации, много по-напреднали в техническо отношение от нашата, ще се интересуват от провеждането на симулации на съзнателните същества в тяхното далечно галактическо минало. Ако е така, един ден ще има много повече симулирани умове, отколкото истински умове. Следователно трябва да сте много изненадани, ако всъщност сте един от малкото съществуващи реални умове, а не един от трилионите симулирани умове.
Идеята, че не можем да знаем нищо със сигурност за външния свят, има дълга история във философския скептицизъм и други традиции. Китайският даоистки мъдрец Джуандзъ написал известна басня за човек, който не можел да бъде сигурен дали е човек, мечтаещ да бъде пеперуда, или пеперуда, мечтаеща да бъде мъж. Рене Декарт си представя, че може да бъде манипулиран от „зъл демон" („зъл гений"), който контролира всички усещания, които изпитва, докато американският философ от 20-ти век Хилари Пътнам въвежда термина „мозък във вана", за да опише подобна идея. Но докато Нео във филма „Матрицата" наистина е мозък във вана, симулационната хипотеза казва, че никъде нямате физическо тяло. Вие сте просто резултат от математически изчисления в някакъв огромен компютър.
Има много възможни възражения срещу тази идея дори да започне да се развива, както отбелязва Бостром. Може би просто не е възможно компютърно симулираните същества да станат съзнателни по начина, по който сме ние. Или може би всички цивилизации се самоунищожават, преди да стигнат до етапа на симулация. Или може би напредналите цивилизации просто не се интересуват от провеждането на подобни симулации, което би било изненадващо предвид нещата, които хората правят – като разработване на технология за дълбоко фалшифициране на видео или изследване как да направят вирусите по-вирулентни – въпреки че изглеждат много лоши идеи.
Хипотезата за симулацията е може би привлекателна за по-широка култура поради естеството си на теория на конспирацията в космически мащаб, както и очевидно научна версия на креационизма. Невъобразимо напреднал извънземен, управляващ своята симулация на нашата вселена, е неразличим от традиционните земни идеи за Бог: всемогъщо същество, което е проектирало всичко, което виждаме. Но дали този бог е богът на деизма (който установява законите на природата, но след това отсъства, докато творението върви по своя път), или по-скоро интервенционистка фигура? Как трябва да угодим на такъв бог? Не непременно като сме добродетелни, но ако приемем, че симулаторът ни гледа за собствено удоволствие – поне забавляваме. Ако живеем в симулация, тогава при всички останали равни условия изглежда, че трябва да се интересуваме по-малко от другите и да живеем повече за днес.
Има ли обаче някаква основателна причина да вярваме на аргумента за симулацията? Или е просто естетически пикантна техно-религия? Чалмърс отбелязва, че е поне по-правдоподобно от по-ранните повторения на скептицизма като злия демон на Декарт, просто защото сега имаме функциониращи прототипи (видеоигри, VR) за това как може да работи такава симулация.
Но не забравяйте, че не можем да знаем каква е целта на симулаторите. Може би за тях играта не е просто да ни наблюдават като неопределена сапунена опера с размерите на планета, а просто да видят колко време им отнема на симулаторите да докажат, че са в симулация. В този момент играта приключва и симулацията се изключва. Може би е по-добре да не разберем.