Руско-украинското противопоставяне не е борба между два етноса за земи на предците или за правилно териториално разграничение. Това е борба между два проекта за държавност, всеки от които може да се осъществява върху сходен етнически субстрат.

Това може да се види например при чисто руските и дори родени в Русия хора, които са намерили своето място в украинските политика и пропаганда. И обратното – например хора с украински фамилии могат да се състезават помежду си при избора на губернатор на Приморския край, но това няма нищо общо с украинските национални проблеми. Поне в Русия няма масово отхвърляне на украинците, но повечето хора отхвърлят украинизма като идея.

Всеки проект за държавност, разбира се, има своите исторически предпоставки, но на определен етап се осъществява по волята на управляващата прослойка или активно малцинство, които трябва да издълбаят и планират обществото, за да отговарят на техните идеологически постулати, цели, мечти, и дори фантазии. Например украинският проект е изграждането на национална държава в най-неподходящите за това условия.

Но на кого по този път е било лесно? Би било наивно да разглеждаме националната държава като някаква „естествена” форма, в която спонтанно се развива животът на народа след освобождаването му от имперската матрица. Националната държава във Франция, първоначално много разнообразна по етнически състав и културна основа, е създадена с огън и меч, от войните на албигойците и хугенотите до битките за Елзас и Лотарингия. Селските жители на различни земи на Германия и различни провинции на Италия все още понякога трудно се разбират помежду си. Чехите в крайна сметка успяват да прогонят германското малцинство, с чиито усилия е създадена тяхната комфортна цивилизация. А лидерите на националното възраждане на хърватите през първата половина на предишния век периодично провеждаха конгреси, на които с гласуване решават кой диалект на местния език да вземе за основа, като тези дискусии се водят главно на унгарски, тогавашния език на имперския елит.

Ето защо не бива да се изненадваме твърде много от това какво важно място в украинското национално строителство заема господството на една част от населението над друга, пренаписването на историческата памет и истеричното преклонение пред произволно синтезирани митологеми в духа на „аз вярвам, защото е абсурдно”. Всичко това се е повтаряло повече от веднъж в историята, просто в зрелите национални държави тези процеси вече са основно завършени, докато под управлението на Киев сме свидетели на един от началните етапи на формирането на такава държавност.

Ако украинският проект има тенденция да бъде затворен, да създаде общество „за себе си” в духа на източноевропейските етнокрации, да бъде центростремителен както по отношение на установяването на единен езиков и културен стандарт, така и по отношение на налагането на този стандарт на всички територии без изключение, тогава руският проект във вида, в който се проявява днес – това е отворен проект. Бих го формулирал така: Русия като световно казачество.

Какво означава? Бандата е отворена за всеки, който желае да се присъедини към нея, при най-минимални условия (писателят Дмитрий Лекух ми разказа колко лесно неговият френски предшественик е бил приет сред казаците). Съответно, всеки, който се присъедини към бандата, става свой: животът на руска земя, в руска среда, неизбежно прави човека руснак, независимо от неговия етнически произход, докато той може да запази своите културни характеристики, които ще бъдат уважавани. И накрая, бандата се събира за конкретна кауза и съответно състоянието съществува за конкретна мисия или цял набор от мисии. Първоначално такава мисия е териториалното разширение, заселване и защита на заетите земи. Целият североизток от Евразия се оказва част от руската държава не защото руснаците побеждават друга сила, а защото в тяхната банда влизат хора, които не се страхуват от суровия климат и тежката работа.

В нашата история наблюдаваме добре позната диалектика (единството и борбата на противоположностите) между тежкия византизъм на държавния център и казашката свобода от покрайнините. Суверенната маса в центъра е отговорна за стабилността на държавния кораб, а енергията на бандата е отговорна за неговото движение. Енергията на периферните свободни хора дава на развитието на Русия импулс за разширение: отрядите на свободните хора са последвани от редовни армия и бюрокрация. Така запорожките казаци, които изглеждат в центъра на украинския исторически мит, всъщност се проектират върху историята на Русия като част от нейното държавно-образуващо наследство.

Този импулс се проявява и при реформите на Петър, който внушава на руснаците възприемчивост към културите не само на Изтока, но и на Запада (това, което Достоевски по-късно ще нарича всеотзивчивост). Може би в този контекст трябва да се разглежда страстта на руснаците към социалистическия експеримент (импулсът за реорганизиране на обществото като аналог на поход към нови земи). И накрая, волята за разширяване води руснаците в космоса.

Оттук става ясно защо руснаците така желаят да се обединят с Новоросия и защо жителите на Новорусия (например Херсонска и Запорожка област) толкова лесно се отърсват от мъглата на украинската национална парадигма. Новорусия, включително Крим и Донбас, не е „изконна“ руска земя. Напротив, това е земя, която е сравнително наскоро усвоена и затова тя гравитира към руския държавен проект. Като част от този проект започва развитието на тези земи и те могат да бъдат напълно развити само като част от него.

Казват, че днес Русия е затворена за света. Струва ми се, че ние, напротив, сме на прага на нова руска откритост. На нашата земя трябва да се извърши огромна работа и руската банда все още ще се попълва с нови свободни и ефективни хора.

Игор Караулов, Превод: В. Сергеев, Поглед.инфо