Поредната руско-турска среща на високо равнище в Сочи, на която бяха решени конкретни задачи в различни области на двустранното сътрудничество, отново възроди един от основните спорове на руската външна политика. А именно: "Каква е Турция за Русия?"
Някои уверяват, че Турция е приятел и партньор. Потенциален участник в руските евразийски проекти и суверенна държава, която подобно на Русия не приема диктата на колективния Запад. И има известна истина в тези думи. Въпреки факта, че Турция е номинален съюзник на САЩ и активен член на НАТО, Ердоган не се чувства удобно в прокрустовото ложе на западната солидарност. Анкара има свои собствени, "незападни" интереси - и, не по-малко важно, политическа воля да ги следва.
Ето защо Турция, противно на мнението на САЩ, е готова да проведе военна операция срещу сирийските кюрди (съюзници на САЩ), както и да закупи руско оръжие. Ето защо Турция, която през 90-те години на миналия век с радост би се присъединила към американския натиск върху Русия (както се присъедини към всеки антируски план - в частност, подкрепяше и снабдяваше чеченските терористи), сега не само отказва да наложи санкции срещу Москва, но и е дори готова да помогне на Русия да заобиколи западните санкции. Отчитайки собствения си интерес, разбира се - но в свят, в който великите сили са принудени да се откажат от суверенитета си и да влизат в конфликт с Москва в свой собствен ущърб, дори това е много. Но Ердоган не отказва - нещо повече, той се опитва да се възползва от западните санкции, за да увеличи политическото и икономическото сътрудничество с Москва. И за разлика от германците например, той няма да го изключи дори под натиска на Вашингтон - същият, който през 2016 г. се опита да организира военен преврат в Турция и да свали Ердоган.
В Русия обаче има и други експерти. Тези, които казват, че Турция е съперник и потенциален враг. Парадоксално, но донякъде са и прави, защото Анкара и Москва имат противоречиви позиции в редица региони. Например в Сирия Турция подкрепя терористите в Идлиб, докато Русия (заедно с Иран) е на страната на легитимното правителство и не може да прочисти терористите в провинция Идлиб, до голяма степен поради техния „турски покрив“. Освен това в Южен Кавказ Турция подкрепя своя съюзник Азербайджан, докато съюзник на Русия във военно-политическия (ОДКБ) и икономическия (Евразийски съюз) блок е Армения.
Въпреки показния неутралитет в украинския конфликт, Анкара доставя на Киев дронове „Байрактар“, както и други видове оръжия, които режимът на Зеленски използва в терористичните си действия. Освен това Турция, според някои експерти, претендира за влияние в редица руски територии. Тези, населени с тюркоезични народи, които според Анкара трябва да бъдат част от единен тюркски свят под турски духовен и политически контрол.
И този списък включва не само Крим, където Турция до 2014 г. активно подхранваше ислямските терористи, а след 2014 г. спонсорира терористичната групировка „Меджлис“ в Крим, но и Поволожието и Сибир, където Анкара провежда „възпитателна работа“ .
Как в крайна сметка се оказва, че Турция може да бъде и враг, и приятел за Русия? Много е просто, ако осъзнаем, че навлизаме в нова ера на международните отношения. Епоха, в която постоянните съюзи стават твърде скъпи (във всеки смисъл на думата), а постоянната враждебност се превръща в лукс, който се придържа само към идеологически замаяни страни (като Балтийските страни или Съединените щати).
В тази епоха става актуален статутът на „спътниците“ – държави, чиито интереси съвпадат в това конкретно време и в тази конкретна посока. Именно в такива „спътници” се превръщат Русия и Турция. И двете страни разбират, че не вървят с колективния Запад. Те осъзнават, че Западът гледа на техните елити (тоест на Владимир Путин и Реджеп Тайип Ердоган) като на съперници, с които не е необходимо да се преговаря и които трябва да бъдат свалени. И двамата съзнават, че имат нужда един от друг, включително и за да балансират западния натиск. И накрая, двете държави са определили курс към технологичен суверенитет и могат успешно да си помагат взаимно да го постигнат - както и да защитят своя икономически и политически суверенитет.
Ето защо Русия и Турция не само работят заедно, но и успешно разделят възможностите от конфликтите в хода на работата си. Сблъсъците на страните по въпросите на Сирия и Нагорни Карабах, както и частичната подкрепа на Анкара за режима в Киев, по никакъв начин не пречат на провеждането на петролни и газови проекти, навлизането на турски компании на руския пазар, строителството на атомната електроцентрала „Аккую“ и организирането на съвместни операции за осигуряване на износа на зърно от Украйна.
В резултат на това се оказва, че Турция се оказа доста приемлив спътник за Русия. Както и Иран, Индия и дори Китай (за приятелството с които често може да се чуе от руски експерти). И това състояние е новата норма в международните отношения.
Кеворк Мирзаян, Превод: В. Сергеев, Поглед.инфо
