Вълните от това събитие тепърва се надигат до краката на наблюдателите, които се интересуват от въпроса "А с кого е Индия?". Събитието беше на 15 август, когато премиерът на Индия Нарендра Моди традиционно произнесе реч за Деня на независимостта, още повече че става дума за 75-ата годишнина от съществуването на днешната република.

И добре познатите заподозрени в Съединените щати, както се очакваше, не харесаха това събитие: премиерът каза погрешното нещо. Известните заподозрени обикновено са хора с индийски фамилни имена, които са се установили в Америка и си уреждат сметки с родината на предците си: история, която ни е позната. Съединените щати се нуждаят от такива хора, така че никой от външния свят да не стане арогантен: за всички има политически компрометиращи доказателства, с които при желание могат да бъдат въоръжени всички правозащитници, те ще събудят Държавния департамент - и след това навсякъде. Ето така сега пишат всякакви неприятни неща в американските медии.

Това, което Моди каза погрешно, изглежда е чисто вътрешен индийски въпрос. А именно: той се изказа положително за грешните борци за независимостта на страната, които не са били такива привърженици на отказа от насилието като Махатма Ганди или Джавахарлал Неру. Тоест Моди изчиства историческото наследство от култа към една-единствена политическа сила, свързана с името на Неру, и връща в паметта на хората всички, които са творили правили историята на Индия. Но това е лошо, защото първият министър-председател Неру и неговата политическа организация, Индийския национален конгрес, все още се наричат от Запада „свои хора“ в Делхи, а Моди не е свой. И това трябва да му се напомня редовно. Например в ситуация, в която тази страна купува руски петрол и като цяло не се държи като верен младши съюзник на Запада. (А кога Индия е била такава?)

Е, тогава идва стандартният списък от обвинения срещу сегашните власти на страната, включително и факта, че са спрели кислорода на няколко неправителствени организации, които разпространяват западни ценности и идеи в Индия за западни пари. И този списък изобщо нямаше да е интересен, ако не бяха много други неща под формата на дискусия, която по някакъв начин съвпадна с годишнината.

А тези неща са повече от сериозни и се свеждат до два въпроса: докога тази велика страна ще има "прозорец на възможностите", наречен "азиатската епоха" и как трябва да се държи с друга велика азиатска сила - Китай. Това всъщност ще бъде утрешният свят като цяло.

Национализмът е предсказуемо нещо: това е, когато насърчавате интересите на вашата страна толкова силно, че гледате с подозрение на тези, които са физически способни да подкопаят тези интереси. И в този случай това е, разбира се, Китай. В Индия съществува цяла школа от „реалистична“ мисъл, фокусирана върху това как да се използва всичко и всеки, за да се преведе страната през настоящия труден геополитически период.

Сложността му се изразява в прости цифри, които светнаха на един от тези "реалистични" сайтове: днес Индия е 2,5 пъти по-слаба от Китай. А именно: БВП на страната според метода за изчисляване на покупателната способност на валутите е 7% от световния, докато Китай има 18%, а Съединените щати имат 16%. Съотношението на военните сили, технологичните възможности на двете азиатски държави и всичко останало изглежда почти еднакво.

Националната задача е да се направи нещо, за да се намали разликата между тях поне до 1,5 пъти. Иначе стават зависим от съседа си и това е краят.

И какво може да се направи срещу Китай? Тук нашият „реалист“ казва по същество „сложете всичко на куп, тогава ще се разберем“. Не признавайте Тибет за част от Китай, не признавайте "единен Китай" (с Тайван), използвайте американците и другите западняци (проекта КУАД)... Тоест отслабвайте съседа по всякакъв начин . Фактът, че Китай ще бъде зает с Тайван през следващите години и икономиката му непременно трябва да се забави, е възможност, която се появява веднъж на поколение, която трябва да се използва.

Между другото, що се отнася до икономиката, това е дълга и скучна история: постоянно обявеното погребение на Китай или по-скоро неговото "икономическо чудо". Намаляването на растежа на БВП като процент от наличния в момента се представя като забавяне, официалните данни се оспорват като последна инстанция и прочее. Въпреки че е ясно, че ако Европа и САЩ продължат бавното си самоубийство, тогава рецесията, ако не и катастрофа, ще бъде навсякъде, което означава, че Китай също ще се забави. Но работата е там, че неговият дял в световната икономика не е задължително да падне от това, а по-скоро ще се увеличи поради намаляването на този дял сред западняците...

Мислите как да се справят с Китай не са официалната политика на Делхи. Още една реч може да се счита за официална - външният министър Субраманям Джайшанкар в университета „Чулалонгкорн“ в Банкок онзи ден. Той определя позицията си по следния начин: няма да има „азиатски век“ без сътрудничеството на Индия и Китай и същият „прозорец на възможностите“, споменат тук, няма да бъде отворен вечно. В най-скоро време двете страни трябва да доведат до логичния си край диалога за обща граница в Хималаите. Тоест да премахнат от дневния ред въпроса какво принадлежи на кого там - и е възможно да продължат да бъдат приятели.

Междувременно това не се случва - това не е мнението на министъра, а на различни коментатори - Индия и нейният регион Южна Азия ги чакат всякакви неприятности. Когато не само сегашният голям приятел на Китай, Пакистан, но и Шри Ланка или Бангладеш ще погледнат към Китай и ще видят там много повече възможности за собствено икономическо развитие от тези, които предоставя една по-слаба Индия.

И ако, добавим ние, американските политици продължат да водят списък с греховете на индийското правителство и бавно да оказват натиск върху Делхи, тогава Индия ще се почувства напълно отслабено и уязвимо. Затова е по-логично да се напомни на Запада, че Индия е също и партньор, включително и за „сдържане“ на Китай. Вечен балансьор.

И най-важното в тази разгорещена размяна на мнения е това, което го няма. Западът го няма като основен и непобедим играч на световната сцена. Като цяло, много вероятно е основното съдържание на втората половина на нашия век да бъде как двата гиганта, Индия и Китай, ще общуват помежду си. Западът се използва, поне от Индия, като спомагателен и много временен инструмент в тази процедура, нищо повече.

Дмитрий Косирев, Превод: В. Сергеев, Поглед.инфо