Това е разказ за руснак, когото познавам цял живот, защото родителите ни бяха приятели. Той е московчанин на 55 години, офицер от запаса и беглец от мобилизацията на Путин. Произхожда от семейство на дребна съветска номенклатура – както много московчани. Да го наречем Андрей.

Преди две седмици Андрей бяга от Русия със самолет за Турция. Оттам ще се пренесе в България, но чак след като си уреди банковите сметки и въобще намери сигурно място за спестяванията си. В България това е невъзможно, поради европейските банкови санкции.

Ще се пренесе в България, защото там има апартамент и ще изчака на слънчевото ни Черноморие да свърши бурята.

Подобен е планът и на хиляди други руски мъже, които избягаха или се готвят да бягат от мобилизацията в Русия и напълниха както курортите на Турция, така и градовете по Черноморието - там все по-отчетливо се забелязват групички от млади руски мъже по улиците, както и руснаци от всяка възраст, които очевидно не са дошли на туризъм в края на октомври.

Радостта от живота

Андрей не е от дълбоката провинция, може да се каже, че дори е космополит, образован и достатъчно заможен. След промените през 90-те години на миналия век, той работи за западни фирми в Русия. Успява да се сдобие с няколко апартамента в Москва и от години не работи, а живее от рентиерство. Обикаля света и се радва на живота. От години прекарва летата си на българското Черноморие.

Проблемът при Андрей е в това, че както и много други руснаци, той никога не се е противопоставял на путинския режим в Русия и дълги години е бил активен консуматор на пропагандата на Кремъл. Приветства анексията на Крим, убеден е, че украинският Майдан е спонсориран от Запада, има негативно отношение към украинците. След анексията, както много други руснаци, той дори отива на „патриотична почивка“ в Крим след като правителството отправя такъв призив.

През годините отношенията ни с Андрей охладняха и дори прекъснаха заради неговите политически възгледи.

В тях обаче настъпи обрат, след като Путин започна да затяга примката на терора към инакомислещите в собствената си държава. Санкциите след анексията на Крим също отрезвиха много руснаци. На Андрей започна да не му харесва Путин, особено след започването на войната с Украйна през февруари.

Путин греши, но Западът е виновен

Тогава Андрей ми се обади и ме пита какво да прави. Аз му казах да си стяга багажа и да бяга, защото нещата ще станат още по-страшни за самите руснаци. Андрей, обаче, започна да ми изнася лекции как Западът е виновен за това, че е подкрепял Путин толкова много години.

Във вината на Западния свят в легитимацията на Путин и недалновидността на западните политици, има огромна доза истина. Но това, което ме шокира в мисленето на Андрей, е че той не намира никаква вина в себе си, нито в руснаците, и сочи Запада като единствен виновник на путинската диктатура.

Тогава се скарахме с Андрей отново. Питах го на колко протеста срещу Путин е ходил. „Не искам да ме глобяват или да лежа в затвора!“ беше неговия отговор. „Аз не съм гласувал за него!“ беше неговото извинение.

До последно Андрей си мислеше, че поради неговата възраст той няма да бъде мобилизиран. Това му даваше сигурност и спокойствие, но само до момента, в който не излезе декретът на Путин. Според него на мобилизация подлежи всеки мъж, освен ако едва ли не е на смъртно легло. Особено офицерите от запаса.

Еднопосочен билет

Андрей не изчака да му бъде изпратена повиквателна и си купи еднопосочен самолетен билет за Турция. Негови приятели обаче нямаха късмета да се измъкнат. Един друг запасен офицер от Москва - на 48 години - вече беше получил повиквателна и беше върнат от летището преди да успее да замине. Съдбата му в момента е неизвестна.

Андрей ми се обади от Турция и ме помоли за помощ и съвет. Притеснява се от агресия срещу руснаци в България – както от украинци, така и от българи.

Светът на Андрей беше рухнал със страшна сила. В Москва той беше оставил възрастната си болна майка и дъщеря си, и беше прегърнал неизвестността. Казах му, че не е сам в тази трагедия и го посъветвах да черпи сили от съдбата и стоицизма на украинските бежанци.

Такива като Андрей вече пълнят европейските градове. Много ще останат и в Турция, поради това, че могат да правят банкиране и да имат достъп до финансите си. Поне засега.

Но на тях, за разлика от украинците, принудени да напуснат страната си, няма да се гледа като на бежанци, а по-скоро като на бегълци, чийто мълчалив комфорт и мълчаливо съгласие с дългогодишната агресивна политика на Путин бяха нарушени.