"Признавам, че не знам какво означава “посока на историята” (освен ако го бъркам с планетарния прогрес на либералната логика и капитализма!). А освен това, когато живеете всекидневно - както аз сега от близо шест години - заобиколен от лисици, които непрекъснато обикалят около вашите пилета и патици, или глигани, които постоянно застрашават вашите посеви и кучета, вие бързо се научавате да не разчитате на визията “Уолт Дисни” (иначе казано, столична) за животинския свят. Животинската смърт тук е всекидневна реалност, най-често причинена от други животни (а понякога дори от същия вид). Проблемът е, че това е също реалност, от която жителите на големите градове почти са структурно отчуждени. В техния стерилен, опростен свят, скъсал всякаква истинска връзка с природата, смъртта (включително човешката) наистина методично е държана на разстояние, “приобщаващото” общество (синоним на интегралния либерализъм днес) вече трябва да се схваща - по модела на кампусите на “събудената” Америка - като огромно безопасно пространство (или огромен парк на “Дисни”)", разсъждава френският философ Жак-Клод Мишеа в интерва за "Фигаро".

- Тази седмица имаше интензивни дебати за коридата след включването в дневния ред на законопроект на депутата от “Неподчинената Франция” (LFI) Емрик Карон - в крайна сметка оттеглен -, който цели нейната забрана. Вие живеете в Ланд, земя на бикоборството. Какво мислите за този дебат?

Жан-Клод Мишеа: - Тъй като съм прекарал по-голямата част от живота си в Монпелие (нещата несъмнено щяха да са различни, ако бях роден в Ним или Безие), светът на коридата - и, като цяло, културата на бикоборството - в началото ми беше напълно чужда. Въпреки че, разбира се, невероятното тесногръдие, която проявяват повечето противници на коридата (както и тяхното изумително безразличие към историята и антропологията) ме поразяваше още тогава. Сигурно сте забелязали, че ако aficionado (любител) държи като цяло да напомни, че отлично разбира, че човек може да мрази коридата, обратното никога не може да бъде вярно. Работата е там, че един (или една) противник на коридата изживява винаги, по дефиниция, собствения си отказ да разбере, че можем да намерим и най-малката ценност в един толкова “варварски” спектакъл, допълнителен знак за своето морално и човешко превъзходство. Накратко, типично неоколониално поведение, за което ни предупреди впрочем Леви-Строс в “Раса и история”: “Варваринът, отбелязваше той (освен това Монтен казваше същото нещо четири века по-рано), е на първо място човек, който вярва във варварството”.

- Какво ще отговорите на онези, които казват, че коридата е просто акт на изтезание?

- Че това, разбира се, е глупост! Един тореро рискува живота си (или най-малкото тежки наранявания) всеки път, когато се изправи срещу бик. Клаус Барби не е рискувал нищо, всеки път, когато е изтезавал Жан Мулен! И ако търсим пример за особено жестока смърт, причинена на животно, което не може да се защити, би трябвало по-скоро да помислим за хилядите овце, умъртвявани всяка година от вълците, които приятелите на Емрик Карон изглежда въпреки това изпитват голямо удоволствие да пуснат отново при последните овчари. Нашето село, което празнува всяко лято преминаването на добитъка в планинските места, е тип “животинско страдание”, към което неизбежно съм чувствителен!

- Не върви ли желанието за премахване на коридата в посока на историята, за по-голяма близост с животинското страдание?

- Признавам, че не знам какво означава “посока на историята” (освен ако го бъркам с планетарния прогрес на либералната логика и капитализма!). А освен това, когато живеете всекидневно - както аз сега от близо шест години - заобиколен от лисици, които непрекъснато обикалят около вашите пилета и патици, или глигани, които постоянно застрашават вашите посеви и кучета, вие бързо се научавате да не разчитате на визията “Уолт Дисни” (иначе казано, столична) за животинския свят. Животинската смърт тук е всекидневна реалност, най-често причинена от други животни (а понякога дори от същия вид). Проблемът е, че това е също реалност, от която жителите на големите градове почти са структурно отчуждени. В техния стерилен, опростен свят, скъсал всякаква истинска връзка с природата, смъртта (включително човешката) наистина методично е държана на разстояние, “приобщаващото” общество (синоним на интегралния либерализъм днес) вече трябва да се схваща - по модела на кампусите на “събудената” Америка - като огромно безопасно пространство (или огромен парк на “Дисни”).

- Често сте писали, че общественият “прогресизъм” допринася за унищожаването на народните култури, което, в крайна сметка, обслужва капитализма. Така ли е?

- Именно това е най-важният ключ към тази психодрама. Големият английски марксистки историк И. П. Томпсън наистина показа - както впрочем и Грамши преди него - абсолютно определящата роля, която играят повечето народни традиции в съпротивата на “обикновените хора” срещу капиталистическото уеднаквяване на всекидневния им живот от Правото и Пазара. И всъщност веднага, щом заживеете в Ланд, много бързо откривате, че коридата - също като ловът на гълъби или ръгбито - наистина допринася решително за поддържането и защитата на тази народна общителност (особено в селските общини), която все още масово се основава на отношенията на взаимопомощ и логиката на даването (или, ако предпочитате Оруеловия език, на common decency (обикновеното благоприличие). Достатъчно е да участвате всяка година в тържествата pа Мария Магдалена в Мон дьо Марсан (или още по-просто, в която и да е трапеза на селски дом), за да го осъзнаете веднага. Но това отново е реалност, за която жителите на големите градове като цяло са загубили дори спомен, до такава степен, че техните професионални “социолози” искрено повярваха, че тя е изчезнала навсякъде - откъдето, наред с други неща, и овчедушното им презрение към трудовете на Кристоф Гилюи (френски географ, автор на книгата “Периферната Франция” (La France périphérique).

Така че настоящият класов кръстоносен поход срещу коридата - на който бедният Емрик Карон е само полезен идиот (роля, в която въпреки това той е чудесен!), може да бъде разбран напълно, само ако го впишем първо в много по-общ политически проект: този за окончателното премахване на всички културни препятствия (в челните редици на които, естествено, са повечето все още живи народни традиции) пред развитието без никакво възражение (или “без никакво морално или естествено ограничение”, както пишеше Маркс) на “саморегулиращия се” и уеднаквяващ Пазар. Така че да не се заблуждаваме. Тази офанзива срещу коридата е само първият етап - или пробният галоп - на “неолиберален” процес, чиято цел е да унищожи всички форми на автономия и народна култура. Следователно не е нужно да си любител на коридата, за да разбереш всичко, което е заложено на карта в този класов кръстоносен поход.

- Трябва ли да видим в това желание за премахване на коридата симптом на дълбокото разцепление между метрополисната Франция и периферната Франция?

- Няма никакво съмнение! Всъщност трябва да се разбере, че бунтът на “жълтите жилетки” показа на френските управляващи елити - икономически, политически или “културни” - смъртната опасност, която представлява за тяхната система на привилегии народен бунт, чиято географска отправна точка вече не е столичният свят (като безобидната “Нощ на крак”), а наистина “периферната Франция” (тази на “кръговите кръстовища”). Тъй като коридата представлява поради очевидни исторически причини по същество южняшка традиция, тези елити видяха  мечтаната възможност да разделят народните класи на тази периферна Франция, като цинично използват културните различия, които неизбежно съществуват между народните класи на “Севера” - по дефиниция напълно невежи за това, което се случва по време на корида - и тези от “Юга”. По същия начин те никога не се колебаят да инструментализират различията мъже-жени, “бели”-“расови” или дори поколенческите различия, за да направят “невидими” реалните класови антагонизми, върху които се основава капиталистическото общество.

- Какво казва това ново обществено “завоевание” за еволюцията на левицата?

- Със сигурност казва много за процеса на културна американизация на френската левица. И по-специално на “Неподчинената Франция”, преминала за няколко години от линията на Народния фронт, олицетворена от Франсоа Рюфен, до тази либерално-“пробудена” (която сега символизират Емрик Карон и Матилд Пано). Така че нарастващото прибягване на “Неподчинената Франция” до старомодна “левичарска” реторика не трябва да ни подвежда. Тя всъщност цели да прикрие действителното присъединяване на тази формация към стратегията, дефинирана през 2011 г. от известната бележка на “Тера Нова”. Тоест към принципа за привилегиворан съюз между между новите средни класи от големите метрополитни центрове и различните сексуални, етнически и други “малцинства”. Ясно е, че нито коридата, нито периферната народна Франция като цяло ще имат истинско място в този нетфликски (и логично противоречив) съюз между буркини и електрическа тротинетка!

Последната издадена книга на Жан-Клод Мишеа е Le Loup dans la bergerie. Droit, libéralisme et vie commune (Вълкът в кошарата. Право, либерализъм и общ живот, 2018 г.).

Превод от френски: Галя Дачкова