Едно от по-депресиращите неща в публичните политики е, че сред най-ефективните роли, които правителствата, корпорациите и частните лица могат да играят, е тази на цензора.

Тя е наравно със строителството на пътища и паричните трансфери в списъка с неща, които дори полу-компетентната държава може да направи, ако иска – а в повечето развити икономики дори не е нужно да сте държава, за да го направите добре, пише колумнистът и асоцииран редактор на Financial Times Стивън Буш.

Ако имате парите, средствата и правилната законова рамка, можете да заличите неудобните истории за криминални обвинения срещу вас под прикритието на правото на личен живот. И което е още по-отчайващо, държавите стават все по-добри в цензурирането и възпрепятстването на свободния поток на информация в цифровата ера.

Как трябва да отговорят поддръжниците на свободното слово? Една възможна реакция е просто да се откажете от него. В края на краищата почти всички ефективни организации поставят някои ограничения върху свободата на словото на своите членове или служители.

Правилно и разумно е фирмите или другите организации да налагат някои ограничения върху това, което казва техните персонал или членове. Пагубно е за вътрешното сцепление, морала и печалбите, ако служителите са в състояние да отслабят продукта или да засилят конкуренцията.

За държавите също цензурата задоволява стремежи, които другите политически лостове не могат. Ако искате да спрете вълната от „дезинформация“, да речем, тогава най-добрият и ефективен начин да го направите е просто да я криминализирате.

Ефективността на цензурата обаче заслепи някои либерали. Това доведе до пожелателни допускания за издръжливостта на диктатурите и нелибералните режими, които, отчасти благодарение на способността на цензурата да задушава несъгласието и да моделира общественото мнение, се оказаха по-трайни, отколкото мнозина се надяваха.

Силата на цензора да задуши една идея в зародиш кара други да търсят начини, по които свободата на словото може да осигури същите ползи. Един от най-популярните и най-погрешните е концепцията за „пазара на идеи“. Това е схващането, че свободните реч и дебат водят до конкуренция между сблъскващи се философии, като в крайна сметка най-добрата печели.

Има много проблеми с това. Най-големият е, че всички данни, които имаме, сочат, че хората не се отнасят към идеите по същия начин, по който се отнасят към други стоки.

Никой с калпава кухня не си поставя за цел да търси причините, поради които течащите кранове, неподходящи шкафове или грозни дървени плотове всъщност са от „най-висок клас“. Но повечето от нас търсят информация, която потвърждава предишните ни мнения.

Вижте начина, по който либералните демокрации преследват изключително различни подходи, дори в области, в които, доколкото наистина можем да кажем, че „знаем“ всичко, ние „знаем“ какво работи. Демократичният свят не следва финландските образователни стандарти, расовите отношения в Обединеното кралство или здравния модел на Франция.

Но най-големият проблем с така наречения пазар на идеи е, че това е опит да се преструваме, че компромисите не съществуват и да се твърди, че можем да имаме едновременно предимствата и на цензурата, и на свободата на словото. Реалността е, че не можем да имаме и двете.

С няколко изключения, няма ясна червена линия между „дезинформацията“ и това, което по-късно ще бъде прието като „истина“. Можете да криминализирате отричането на минали зверства като Холокоста или геноцида в Руанда, но това не ви осигурява никаква защита срещу бъдеща дезинформация.

Разликата между правото да се каже „талидомидът е лош за вашето бебе“, „не приемайте това антималарийно лекарство“ и „не давайте на детето си ваксината MMR“ не е очевидна.

Свободата на словото не се проявява на предполагаемия пазар на идеи: свободното слово винаги ще носи със себе си риска от разпространение на дезинформация, точно както либералните демокрации винаги живеят с риска да изберат лидери, които могат да доведат до тяхното унищожение.

Това, което наистина дискредитира лошите идеи, е тяхното прилагане. В Обединеното кралство проевропейските аргументи почти изчезнаха, но реалността на излизането на страната от ЕС засили настроенията за повторно присъединяване. И в Китай опозицията срещу управляващата партия има висока цена, но провалите на политиката на Си Дзинпин за нулев Covid допринесоха за нейното намаляване.

Именно способността да се изразява свободно възражение и да се коригират грешките, а не предполагаемата способност на либералните демокрации да избягват грешки изобщо, е това, което прави свободата на словото безценна – нелоша аналогия с пазарите.