С наближаването на първата годишнина от пълномащабното нахлуване на Русия в Украйна – и яростния украински отговор, подкрепен от водената от САЩ западна коалиция – спешно трябва да се отговори на следния въпрос:

Как така на 23 февруари 2022 г. почти никой в Америка не твърдеше, че е в наш основен национален интерес да влезем в непряка война с Русия, за да я спрем да завладее Украйна – страна, която повечето американци не биха могли да открият на картата и от 10 опита?

И все пак сега, почти година по-късно, социологическите проучвания показват, че американското мнозинство е твърдо (макар и леко намаляващо) за подкрепа на Украйна с оръжия и помощи, въпреки че това рискува да доведе до пряк конфликт с Русия на Владимир Путин.

Това е главозамайваща промяна в общественото мнение в САЩ. Със сигурност тя е отчасти обяснима с факта, че в Украйна няма американски бойни сили, така че засега изглежда, че рискуваме само оръжия и пари – докато цялата тежест на войната се поема от украинците.

Но има и друго обяснение, макар и то да е такова, което повечето американци не могат да формулират, а мнозина могат да се съгласят с него само неохотно.

На някакво дълбоко ниво те знаят, че светът, в който живеем днес, е устроен по начина, по който е, благодарение на американската мощ. Това не означава, че винаги сме използвали силата си разумно, нито пък че бихме успели без съюзници. Но доколкото сме използвали властта си разумно и в съгласие със съюзниците си, от 1945 г. насам сме изградили и защитили либерален световен ред, който е в наш огромен интерес – икономически и геополитически.

Това е ред, в който автократични велики сили като нацистка Германия, имперска Япония или съвременните Русия и Китай не могат просто да поглъщат своите съседи. Това е ред, в който процъфтяват повече демокрации от всякога и в който свободните пазари и отворената търговия са избавили от бедността повече хора, отколкото когато и да било в историята на света. Той не винаги е съвършен, но в свят, в който съвършенството никога не е в менюто, този ред доведе до това, че почти 80 години не е имало война между великите сили - война, която може да дестабилизира целия свят.

Поддържането на този либерален ред е основната логика, която накара Съединените щати и техните съюзници от НАТО да помогнат на Киев да отвърне на инвазията на Путин в Украйна – първото подобно нападение на една държава в Европа срещу друга след края на Втората световна война.

Сега лошата новина. През първата година от тази война Америка и нейните съюзници се справиха сравнително лесно. Ние можехме да изпращаме оръжия, помощ и разузнавателни данни – както и да налагаме санкции на Москва – а украинците щяха да свършат останалото, съсипвайки армията на Путин и изтласквайки силите му обратно към Източна Украйна.

Не мисля, че втората година ще бъде толкова лесна.

Вече е ясно, че Путин е решил да удвои силите си, като през последните месеци е мобилизирал вероятно до 500 000 свежи войници за нов настъпателен удар по повод първата годишнина от войната. Масата има значение във войната – дори ако тази маса съдържа голям брой наемници, осъдени и необучени наборници.

По същество Путин казва на Байдън: Не мога да си позволя да загубя тази война и ще платя всяка цена и ще понеса всяка тежест, за да се уверя, че ще си тръгна с парче от Украйна, което може да оправдае загубите ми. Какво ще кажеш ти, Джо? Ами европейските ти приятели? Готови ли сте да платите всякаква цена и да понесете всякакво бреме, за да поддържате вашия „либерален ред“?Това ще бъде страшно. И тъй като вече почти цяло поколение нямаме война между великите сили, много хора са забравили какво направи възможна тази дълга ера на мир между великите сили.

Макар че в книгата си „Лексусът и маслиновото дърво“ от 1999 г. твърдях, че огромният взрив на световната търговия, обмен и свързаност е изиграл основна роля в тази необичайно мирна епоха, аз също така твърдях, че „скритата ръка на пазара никога няма да работи без скрит юмрук – Макдоналдс не може да процъфтява без Макдонъл Дъглас, конструктора на F-15“. Някой трябва да пази реда и да прилага правилата.

Това са Съединените щати и смятам, че сега тази роля ще бъде подложена на изпитание повече от всеки друг път след Кубинската ракетна криза през 1962 г. Все още ли сме готови за това?

Има една важна нова книга, която поставя това предизвикателство в по-широк исторически контекст. В „Призракът на празника: Америка и крахът на световния ред, 1900-1941 г.“ историкът от института „Брукингс“ Робърт Каган твърди, че каквито и изолационистки наклонности да имат американците, факт е, че през последния повече от век мнозинството от тях са подкрепяли използването на американската мощ за формиране на либерален световен ред, който е насочвал света към отворени политически системи и отворени пазари на повече места, по повече начини и в повече дни – достатъчно, за да не се превърне светът в джунгла по Хобс.

Обадих се на Каган и го попитах защо вижда войната в Украйна не като нещо, на което сме се натъкнали, а по-скоро като естествено продължение на тази вековна дъга на американската външна политика, за която той пише?  Отговорите на Каган ще успокоят едни и ще предизвикат дискомфорт у други, но е важно да проведем тази дискусия, тъй като навлизаме във втората година на тази война.

„В книгата си – казва Каган – цитирам обръщението на Франклин Рузвелт „За състоянието на съюза“ от 1939 г. В момент, когато американската сигурност не е била застрашена по никакъв начин – Хитлер все още не е нахлул в Полша, а падането на Франция е било почти невъзможно да си представим – Рузвелт настоява, че все пак „в делата на хората има моменти, когато те трябва да се подготвят да защитават не само домовете си, но и принципите на вярата и човечността, на които се основават техните църкви, правителства и самата им цивилизация“.

И през двете световни войни, и през Студената война американците действаха не за непосредствена самозащита, а за да защитят либералния свят от предизвикателствата на милитаристични авторитарни правителства, точно както правят днес в Украйна.“

Но защо подкрепата за Украйна в тази война е не само в наш стратегически интерес, но и в съответствие с нашите ценности?

„Американците непрекъснато се борят да съчетаят противоречиви интерпретации на своите интереси – една, насочена към сигурността на родината, и една, насочена към защитата на либералния свят отвъд американските брегове. Първото отговаря на предпочитанията на американците да бъдат оставени на мира и да избегнат разходите, отговорностите и моралните тежести, свързани с упражняването на власт в чужбина. Втората отразява тревогите им като либерален народ да се превърнат в това, което Ф.Д.Р. нарича „самотен остров“ в море от милитаристични диктатури. Колебанието между тези две гледни точки е довело до повтарящия се камшичен удар във външната политика на САЩ през последното столетие.“

Теоретиците на международните отношения, допълва Каган, „са ни научили да разглеждаме „интересите“ и „ценностите“ като две различни неща, с идеята, че за всички нации „интересите“ – т.е. материалните проблеми като сигурност и икономическо благополучие – непременно вземат превес над ценностите. Но в действителност нациите не се държат така. След края на Студената война Русия се радва на по-голяма сигурност на западната си граница, отколкото практически когато и да било в историята си, дори и след разширяването на НАТО. Въпреки това Путин е готов да намали сигурността на Русия, за да осъществи традиционните си амбиции за велика сила, които са свързани повече с честта и идентичността, отколкото със сигурността.“ Изглежда, че същото важи и за президента Си, когато става въпрос за възвръщането на Тайван.

Интересно е да се отбележи обаче, че все повече републиканци, поне в Камарата на представителите и във Fox News, не вярват на този аргумент, докато президентът демократ и неговият Сенат го правят. Какво се случва?

„Американските външнополитически дебати никога не са само за външна политика“, отговаря Каган. „Изолационистите“ през 30-те години на миналия век в огромното си мнозинство бяха републиканци. Най-големият им страх, или поне така твърдяха те, беше, че Ф.Д.Р. води нацията към комунизъм. Затова в международните отношения те бяха склонни да симпатизират повече на фашистките сили, отколкото либералните демократи. Те мислеха положително за Мусолини, противопоставяха се на подпомагането на испанските републиканци срещу фашиста Франко, подкрепян от нацистите, и смятаха Хитлер за полезна преграда срещу Съветския съюз.

„Затова днес не е толкова изненадващо, че толкова много консервативни републиканци имат слабост към Путин, когото виждат като лидер на глобалния антилиберален кръстоносен поход. Може би си струва да напомним на Кевин Маккарти, че републиканците бяха политически унищожени от противопоставянето си на Втората световна война и успяха да се възродят само като избраха интернационалиста Дуайт Айзенхауер през 1952 г.“

Има обаче и много гласове отляво, които основателно се питат: Наистина ли си струва да рискуваме Трета световна война, за да изгоним Русия от Източна Украйна? Не сме ли наранили досега Путин толкова силно, че той скоро няма да опита отново нещо подобно на Украйна? Не е ли време за мръсна сделка?

Тъй като подозирам, че този въпрос ще бъде в центъра на външнополитическия ни дебат през 2023 г., помолих Каган да го започне.

„Всяко договаряне, което оставя руските сили на украинска територия, ще бъде само временно примирие преди следващия опит на Путин“, каза той. „Путин е в процес на пълна милитаризация на руското общество, подобно на Сталин по време на Втората световна война. Той е в играта за дълъг период от време и разчита, че Съединените щати и Западът ще се уморят от перспективата за дълъг конфликт – както левите и десните изолационисти от института „Куинси“ и в Конгреса вече показаха, че са.

„Това, че Съединените щати имат недостатъци и понякога използват силата си глупаво, не е спорно. Но ако не можете да се изправите пред въпроса какво би се случило в света, ако Съединените щати останат сами със себе си, значи не се занимавате сериозно с тези трудни въпроси.“

Превод е-вестник

*Томас Л. Фрийдман е колумнист на в. „Ню Йорк таймс“ по въпросите на външната политика. Той започва работа във вестника през 1981 г. и е носител на три награди „Пулицър“. Автор е на седем книги, включително „От Бейрут до Йерусалим“, която печели Националната награда за книга.