Живеем във време на идеологическо изтощение. Нашите доктрини и идеали лежат счупени на парчета навсякъде около нас и никога не пасват към цялото. Накъсани парчета от марксизъм и анархизъм, национализъм и либерализъм загрозяват пейзажа, дерат краката ни и ни препъват докато се лутаме напред по пътя в търсене на някаква обетована земя.
Но обетована земя не може да има, нито бъдеще, нито минало, в тази психотична бъркотия от първи принципи. Всичко, което можем да съберем, е гняв към структурите около нас, необяснимо разбити, и нуждата да не ги поправяме, а да ги разрушим напълно – да ги превърнем в прах.
Идентичността е властващото правоверие днес. Уесли Янг го нарича „идеологията-наследник“, но това не е идеология, а по-скоро е команден център за смазващи, раняващи претенции, противоречащи си една на друга – машина за непрекъснати конфликти. Всяка част от нея, като расова справедливост, е напълно разумна, но цялото се разтваря в несъответствие, когато стане ясно, че най-висшият идеал, равенството, е уклончива дума, използвана за прикриване на неспособността да се примирят противоположностите.
Дефинициите на равенството, независимо дали са предоставени от Белия дом или от елитните университети, са объркващи, предполагам, умишлено. Термини като „честност“ и „анти-расист“ се хвърлят наоколо, но по някакъв начин това означава „инвестиране“ и „разпределяне на ресурси“ в полза на претендиращите групи. Равенство на практика означава абсолютно равенство на приходите от всички транзакции, измерено не в съответствие с либералната традиция, между индивидите, но връщайки се назад към една по-примитивна перспектива: между кастите, към които сме били причислени по рождение и по съдба.
Какво означава това? Първата стъпка е съвсем проста. Правителството трябва да се намесва във всяка транзакция, за да осигури равни приходи. Ако белите мъже имат средна „привилегирована стойност“ от 100, а черните мъже имат средно, да кажем 50, , правителството трябва да вземе от едните и да даде на другите, докато и двамата си поделят идентичната стойност от 75. Ами черните жени – не трябва ли те да получат по-висок сбор от черните мъже? Ами всичките азиатско-американски групи, които са постигнали по-висок среден приход от белите мъже – трябва ли да бъдат понижени и лишени от претенции? Ами нематериалните фактори, като образование, добър брак и семеен живот, умение за работа и забавление, чувство за хумор, щастие? Може ли правителството да накара „необслужените от историята“ да се смеят, а прекалено обслужените да плачат?
Целта на идеологията е да положи правила по пътя, който води към определена идея за справедливо общество. Идентичността е противоположност на това. Равенство е просто дума от три срички. Тя нищо не обяснява и нищо не разрешава. Да оставим настрана очевидните въпроси за връщането към една система на основаващо се на родословието правосъдие, която изхвърля зад борда наследствените индивидуални права, или за огромната демонстрация на държавна власт, необходима за налагането на тази система на едно общество, което не желае да я приеме. Говоря за чиста функционалност.
Каквото и да е идентичността, тя не става за идеология. Съшита от парчета и части от отживели идеи, възприети от образованата класа, идентичността олицетворява съвременното желание за аплодисменти от въображаемата публика, вместо упоритата работа, необходима за свързването на две последователни мисли. Причините за тази интелектуална отпадналост са откровено озадачаващи. Колкото повече права си приписваме и колкото повече информация събираме, толкова по-малко свързани изглеждаме с реалността.
Незабелязано, голямо парче от контекста, който някога измерваше нашето благосъстояние, се е разпаднало, оставяйки ни с болно сърце и дезориентирани. Самоубийствата и смъртта от свръхдоза се увеличават. Мнозина привидно здрави са засмукани от моралния вакуум на дигиталната политика, заместваща смисъла с ярост и продуктивното действие с позьорство. От време на време някое повърхностно недоразумение избухва в клане на невинни непознати. Нихилизмът, желанието за унищожаване на всичко, което е останало, е водещият инстинкт на деня. Идеологията, нека не забравяме, е също и верую, набор от убеждения, зависещи от вярата, доколкото тя е система от идеи – и стерилността на нашето време, за която идентичността е патологичен пример, може би произлиза не толкова от интелектуален провал, колкото от хронично и агонизиращо духовно заболяване.
Всяка идеология, която заслужава името си, визира съвършено крайно състояние на нещата – утопия. Божието царство може да е на една ръка разстояние, а може и да е далеч във времето и пространството, реално или измислено, но във всеки случай то изпълнява важна функция – поражда надежда и вяра. Ако само играем по приетите правила, човешките отношения – този котел на себичност и нещастие – най-накрая ще бъдат помирени. След възкресението, проповядва Иисус, ще бъдем „като ангелите на небето“. В условията на чист комунизъм бруталната сила на държавата ще отслабва и всеки от нас ще получава според нуждите си. Американската демокрация в крайната си модернистична фаза се стремеше към Велико общество. Докато беше в по-консервативни ръце тя изглеждаше като блестящ град на хълма.
В този смисъл, култът към идентичността е прекомерно утопичен – вярващите оценяват установените институции спрямо съвършенството, след което отхвърлят партидата. Но това е пътуване без крайна цел, утопизъм без истинска утопия. Идентичността е двигател, който работи с гняв и отхвърляне. Лишена от сатанински враг, срещу когото да се опълчи, тя се задавя. Ако Доналд Тръмп се оттегли утре в цистерциански манастир, зилотите на идентичността ще го довлекат обратно. Ако всички бели мъже и други потисници изчезнат в края на дните, целият смисъл на „идентичността“ ще се изпари като дим. Ако претендиращите групи съществуваха само за да обясняват собствената си отделеност, социалният живот щеше да се разпадне светкавично.
В тъмното сърце на своето отхвърляне идентичността отхвърля самата себе си, отричайки по паразитна необходимост възможността за прогрес. Тя може да процъфтява само докато несправедливостта напредва. Тогава остава импулсът да бъдем непримирими, неотклонни, да нанасяме удари срещу всичко, което се противопоставя, в екстатична лудост на нихилизъм, който е форма на самоубийство, ако се разбере правилно.
Реалността, разбира се, е далеч по-прозаична. Наскоро срещнах млад мъж в супермаркета. Той беше с модерно подстригана коса и целия в татуировки, а когато се обърна, видях на черната му блуза с големи бели букви написано предизвикателно послание: „ВДИГНИ СЕ. СЪПРОТИВЛЯВАЙ СЕ. БУНТУВАЙ СЕ. ВЪЗСТАВАЙ.” Под това с по-скромен шрифт имаше предупреждение: „Да не говориш е смърт.“
Замислих се за значението на видяното. Да се вдигнеш, да се съпротивляваш, да се бунтуваш, да се опълчиш – срещу какво? Срещу всички и всичко, предполагам. Да говориш – в името на какво? Това беше грешен въпрос. Говориш, за да се съпротивляваш, за да се бунтуваш, за да нанасяш удари. Заставаш завинаги срещу. Но все пак, той беше там, този бъдещ разрушител на светове – на щанда за плодове, съзерцавайки пъпешите. Очевидно дори нихилистите имат апетити.
Във „Волята да вярваш“ Улиям Джеймс забелязва, че определени обяснения за природата на нещата са „живи възможности“, докато други са „мъртви възможности“. Джеймс беше психолог. Той разбираше, че историята и културата обуславят съзнанието, като изключват от разглеждане много от теоретично възможните предложения. Вселената върху гърба на костенурка ли стои? Това някога беше жива възможност, но вече не е. Има ли Бог, или само атоми? За такова твърдение биха ви застреляли в Кабул, но на Харвард скуеър то ще предизвика само прозявки.
През 21 век имаше голямо съсичане на живи възможности. Истината и познанието са в голяма степен опосредствани – получаваме ги от надеждни авторитети. Но доверието в посредниците напълно се срина и върху всички теми се разпростря фатална криза на авторитета. Сега се намираме във Вавилонската кула. В тези условия надеждата и вярата трябва да се разпаднат в неприятен и неразбираем шум. Безсмислените противоречия на култа към идентичността и безрадостната бедност на нашето идеологическо въображение са пряко следствие от тези бедствия. Религията, патриотизмът, любовта към мястото и семейството – това са мъртви, или умиращи, възможности. Консерватизмът и либерализмът, лявото и дясното, са племенни стикери, откъснати от всякакво сериозно съдържание.
Пътят към Комунистическата революция, пише Маркс в Манифеста, „предвижда най-радикалното скъсване с традиционните идеи“. Аз съм роден в свят, оживяван от надежда и вяра, подхранван от постоянната борба между стари и нови идеи. Утопията беше не само възможна, но и неизбежна за мнозина. Тези хора смятаха, че революцията ще пречисти човешката раса. Радикалната идеология беше изцяло ориентирана към този трансцендентен момент. Социалистите и либералите в демокрациите вярваха, че можем да стигнем до едно и също място по мирен път. Художниците и поетите навсякъде копнееха за „блаженството на онази зора“, което Уърдсуърт беше изпитал в Париж.
После дойде нощта. През декември 1991 г. Съветският съюз прекрати дейността си. Революцията рязко се превърна в мъртва възможност. Виковете за нея затихнаха, защото вярата в магическата ѝ сила за трансформация беше загубена. И понеже идеологията беше заела мястото на религията, смъртта на революцията беше като смъртта на Бога. За радикалните мислители, обезверени и объркани, лишени от ориентация, това беше като убийство. На мястото на последователните проекти за политическа промяна се появи кипящ гняв. Пиер Розанвалон описва последствията от края на „идеята за революция“: „Да бъдеш радикален означава всеки ден да сочиш с пръст; означава да забиваш нож във всяка от раните на обществото. Не да насочиш оръдие към цитаделата на властта, подготвяйки се за финална атака.“ Прави ми впечатление, че обвиняването и размахването на ножове точно описват основните ритуали на култа към идентичността – постутопичен проводник на гнева, а не на промяната.
Мъртвата зона, каквато е настоящият момент, може да се възприеме като голяма тишина, мрак, празнота, която изсмуква живота на новите идеи. Появяваме се от нищото и нямаме представа накъде да завием – нямаме представа дали светът е кръгъл или е плосък, дали се управлява от Бог или от атоми, какво означават на практика думи като „справедливост“, „почтеност“ или „щастие“. Всеки вариант, който е на разположение, е или мъртъв, или в процес на умиране. Опитът да дадем последователно обяснение на това гробище за мечти би бил упражнение в отчаяние. Гневът поне има пулс, и ако е достатъчно интензивен, се усеща като фотографско копие на духовния живот.
Но всичко това, според мен, е полуистина. Гробището не е съвсем спокойно. Мъртвите възможности и провалените идеологии се мятат, стенат и ни притискат като зомбита, препречвайки пътя ни. Не сме се освободили от миналото, а точно обратното – затрупани сме от паметта и най-добрите ни мисли са били мислени преди, при това по-блестящо, и вече са били изпробвани и разкривани в своята неадекватност. Сякаш лежим на дъното на вековен кладенец, смазани от тежестта и инерцията на мъртвото време, където се обвиняваме едни други, че сме нацисти, фашисти или комунисти, революцията се задъхва с невъзможните си обещания. Роналд Рейгън се усмихва над Америка, Джим Кроу преследва чернокожите завинаги, а Бийтълс вечно оглавяват класациите. Ние не сме празни, а препълнени. Вавилонската кула не е тишина, а непоносим шум.
Рефлексът за сляпо разбиване на обществото, за заличаване на настоящето и премахване на миналото, трябва да се разбира в този смисъл. Варварството с неговата истинска тишина и истински мрак, придобива облика на утопия.
Последният прилив на идеологическа виталност в тази страна се случи през 60-те години. Това десетилетие стана свидетел на възхода на модерния консерватизъм, на който бе съдено да се превърне в доминираща политическа сила в годините на Рейгън, и на Новата левица, която обяви пристигането си в изявлението в Порт Хюрън и след множество странни мутации се превърна в нещо като тотемен прародител на идентичността. Всяко от тези движения представляваше кошмарно чудовище за другото, но в ретроспекция е забележително колко много от целите и предположенията им са общи. Например, и двете прегръщаха историята като съюзник, а не като враг. И двете се възползваха от усещането за безкрайни възможности, свързано с американските граници. В политиката и двете проявяваха джеферсъновата антипатия към държавната власт и възхваляваха един силен, почти анархистичен индивидуализъм.
Хипита и Голдуотъровци имаха повече общи неща, отколкото предполагаха, като се започне от убеждението, че правят света по-добър. Една новородена идеология означава преначертаване на картата – радикална промяна в перспективата. Изведнъж се отварят врати, които са били заключени цяла вечност. Всичко отново е живо, дори миналото, което е не толкова отхвърлено, колкото набрано и синхронизирано с проблемите на настоящето и бъдещето. Нищо от това не е непременно разрушително или нихилистично. Това е просто движение напред и оставяне назад.
Енергията на тези движения задвижва американската политика в продължение на много години, но неизбежно средата се променя и импулсът се изчерпва. Сега сме затънали в тинята. Нуждаем се от обяснения и стремежи, които да отговарят на специфичния характер на дигиталната епоха, а неспособността ни да ги създадем е показателна. Каквато и да е вътрешната им стойност, идеологиите на 60-те години бяха здрави опити да се промени светът – те наистина целяха справедливост. Нашата болест е, че говорим за справедливост, но всъщност жадуваме за смисъл.
Ние отчаяно искаме да запълним духовната празнота, оставена от упадъка на религията, общността и семейството, и когато се впускаме в псевдоидеологически занимания, се молим от свое име, а не от името на обществото или потиснатите – молим се на мълчаливото небе да излекува нашата болест. Но това не е от компетенцията на идеологията или на политиката.
Неуспехът предизвиква сляпа ярост и варварски стремеж да разбием символите на цивилизацията. Това е нашето затруднение, нашият затворен цикъл. Започваме търсенето на справедливост като се взираме в огледалото на Нарцис, но го завършваме като чудовището в средата на лабиринта.
Можем да се запитаме как едно толкова деформирано и посредствено вероизповедание като култа към идентичността е достигнало статута на утвърдена църква. Отговорът не е труден за намиране. Идентичността оправдава контрола от страна на онези, които са загубили властта. Институционалните елити се ползват с презрението на обществото. Съветите им се отхвърлят, а заповедите им се пренебрегват. С помощта на справедливостта – този размит и променлив идеал – елитите се стремят да си възвърнат контрола върху политическите и прокурорските решения, но също и върху образованието на децата, трудовете на учените и изследователите, лицата и мненията, които ще бъдат толерирани в интернет, отношението към бедните и бездомните и, в крайна сметка, върху думите в устата и мислите в главите на обикновеното стадо. Като бонус те могат да сърфират на вълната на пуританското самодоволство. Могат да наричат инакомислещите „окаяни“ и да третират несъгласието им като форма на расизъм или хомофобия. Какво по-добро от това?
Може и да е пресилено да представим усвояването на идентичността от елитите като Инвазия на крадците на тела, издание на 2020-те години – и в известен смисъл е така. Дигиталната сфера е практически безкрайна; това е голяма територия, която трябва да се завладее и задържи. Моята гледна точка обаче е, че изтърваният двигател на идентичността има открит път пред себе си и ще продължи самоубийственото си бушуване в американския живот, докато не му се противопостави последователен набор от идеи.
------
Превод: Екатерина Грънчарова
