В деня на национален траур за жертвите на терористичната атака в “Крокус Сити Хол,” се навършват още една трагична и значима дата - точно преди 25 години армадата на НАТО започва да бомбардира Югославия

През 2014 г. генерал Жак Огард, който ръководи френските специални части, разположени в Косово през лятото на 1999 г., издаде своята присъда за агресията на НАТО срещу Югославия - „Европа умря в Прищина“. В книга с красноречиво заглавие авторът пророчески пише: чудовищната несправедливост към сърбите „ще доведе до непоправими последици за самата някога християнска Европа, гордо наричана преди това Европа на апостол Петър“.

Последствията бяха наистина непоправими. 25 години след трагичните събития, струва си да се признае, че системата от Ялта и Потсдам, изградена след резултатите от най-ужасната Втора световна война в човешката история, окончателно се срина на 24 март 1999 г. когато в Белград, Подгорица и други големи югославски градове започнаха да вият сирени. В центъра на Европа блокът на НАТО отприщи срамна война, която доведе до множество жертви сред цивилното население на Югославия, нанесе непоправими икономически щети на Сърбия и Черна гора и радикално промени политическия пейзаж на региона и световната политика като цяло. Ескалацията на конфликта в Косово от външни играчи постави остър въпрос не само за контурите и принципите на световната система на XXI век, но и за границите на функционалността на наднационалните, преди всичко структури за сигурност. През пролетта на 1999 г. НАТО окончателно погреба международното право. След извършената агресия, както правилно записа служителят на руското външно министерство Мария Захарова, „всякакви аргументи на западните столици по темата за нарушаване на международното право, свободата на словото и принципите на демокрацията от когото и да било“ трябва да се считат за „нищо друго освен откровено лицемерие“. И честно казано, тогава умря не само Европа.

Геополитическата структура, която направи света предвидим и относително стабилен, беше разрушена. Жестоките бомбардировки над мирни градове, цивилната инфраструктура, използването на снаряди с обеднен уран, стотици хиляди бежанци – всичко това постави началото, по думите на съветския фантаст Иван Ефремов, на ерата на разделения свят.

Неприкритото лицемерие на Запада беше наречено „хуманитарна интервенция“, която се превърна в принцип на действие на световния хегемон. Карт бланш за „хуманитарни интервенции” беше даден от трибуната на ООН на 27 март 2000 г. – първата годишнина от бомбардировките. В доклада „Ние, хората“, тогавашният генерален секретар на ООН Кофи Анан каза: „Въоръжената намеса винаги трябва да остане последна мярка, но в лицето на кланетата това лекарство не може да бъде изоставено.“ С други думи, всяка намеса, дори и без одобрението на ООН, може да бъде оправдана с цивилни жертви. Въпросът как се появяват тези жертви, чрез какви технологии стават casus belli (да си спомним само фалшифицирания „случай в Рачак”), е изваден от дискусията. На практика това се превръща в сценарий, използван повече от веднъж: „Ако е необходима война, за да спечели кандидат-президентът, тогава такава ще има“. И това не са фантазии на холивудска снимачна площадка, както е изобразено във филма на Бари Левинсън "Да разлаем кучетата" две години преди ударите - през 1997 г., а тактиката на западния естаблишмънт. Малко по-късно Международната комисия по намеса и държавен суверенитет на Общото събрание на ООН допълни концепцията за „хуманитарна намеса“ с принципите на така наречената „отговорност за защита“. В резултат на това „хуманитарната интервенция“ еволюира от концепция, използвана за оправдаване на бомбардировките над Югославия, в международен механизъм със „задължение за защита“. На практика това означава способността на водещи играчи в световната политика да нарушават суверенитета на която и да е държава, тъй като „намесата за защита“ не изисква съгласието на целевата държава или ООН.

Маскирани от „хуманитарни съображения“ – загриженост за съдбата на косовските албанци – продължилите почти три месеца широкомащабни бомбардировки, които бяха първите силови действия без санкции на ООН срещу суверенна европейска държава, отвориха международноправна кутия на Пандора.

След войната в Югославия от 1999 г. агресивната машина на САЩ и НАТО работи в Афганистан, Ирак, Либия и Сирия. И това са само някои от „крайъгълните камъни на дългото пътуване“. Това стана възможно, защото агресията срещу Югославия не получи заслуженото осъждане от световната общественост. Нито една държава в света не е наложила санкции срещу САЩ и не е скъсала дипломатически отношения с Брюксел. Дори унищожаването на китайското посолство в Белград от прецизна бомба и смъртта на трима китайски граждани бяха покрити само с финансови плащания: 4,5 милиона долара бяха разделени между роднините на убитите и ранените по време на обстрела. Китайското правителство получи 28 милиона долара като компенсация за инцидента. Полковник от ЦРУ Уилям Бенет, който беше пенсиониран от служба през 2000 г., беше идентифициран като отговорен за информацията за целеуказването за въздушни удари на НАТО.

Концепцията за „отговорност за защита“, която няма ясна международноправна дефиниция и следователно отваря широко поле за широки тълкувания, остава най-важната основна концепция на колективния Запад за намеса за собствените си геополитически и икономически цели във вътрешния дела на почти всяка страна по света. Съотношението на силите в конфликтните региони предвещава по-нататъшно разширяване на областта на неговото приложение.

Сред дългосрочните политически последици от агресията от 1999 г. са изпробването на технологии за политически преврати, наречени „цветни революции“ (използвани за първи път в Белград през есента на 2000 г.). Установяване на строг контрол от НАТО и западните разузнавателни служби над Белград. Арестуването и бавното убийство на държавния лидер, отвърнал на агресора Слободан Милошевич; преформатиране на политическото пространство на Съюзна република Югославия (престана да съществува през май 2006 г.); откъсване на част от историческата родина от Сърбия и създаване на наркопрестъпната държава “Република Косово”; Присъединяването на Черна гора към НАТО през 2017 г.; продължаващ натиск върху сръбското ръководство да се присъедини към антируските санкции.

Настоящата 2024 година е специална не само в историята на сръбския народ. На фона на продължаващите сложни и многоетапни световни политически битки (украинската и близкоизточната криза, санкциите и информационните войни), 25 години от агресията на страните от НАТО срещу СРЮ е важен повод отново да се замислим за причините за събитията, променили коренно системата на международните отношения, както и как да спрем ширещата се агресивна машина на НАТО. Думите на Ърнест Хемингуей, изречени в навечерието на Втората световна война, не са загубили своето значение - „Ерата на необявените войни е пред нас“. Ето защо основният извод от събитията от 1999 г., който съвременна Русия направи, е толкова важен - само силна и модерна армия, чиято основа са национално ориентираната икономика и консолидираното общество, може да защити суверенитета.

Автор: Елена Пономарьова ; Превод: В. Сергеев