Наред с унаследените фолклорни и исторически митове и конспиративни теории съществуват и непрекъснато се произвеждат и възпроизвеждат нови и нови такива – най-вече от гражданско естество.

Производителят, възпроизводителят и разпространителят на последните е партийната идеологическа пропаганда. Вярно е, че в днешното ни плуралистично общество вече няма еднолична управляваща партия с еднолична, одържавена, институционализирана и оборудвана със съответните пропагандни централи идеология, но рецидивите на БКП и днес са необозрими, макар и подмолни. Окрилени от отсъствието на закон за лустрация, чиито проекти бяха години наред дъвкани от партии и парламенти, за да бъдат накрая изплюти, без да бъдат приети, мандат след мандат тези рецидиви крепнеха, набираха обществена енергия и така завладяха националното обществено пространство, че са на път да се превърнат от рецидиви в перспективи, готови отново да яхнат нацията и да поведат народонаселението към бъдещето – светло и (нео)комунистическо.

Колкото и зло и грозно да беше, тоталитарното ни минало подлежи на реставриране. Сиреч на идеализиране и романтизиране. Става дума именно за романтизиране, за пародиране на романтика, а не за романтика. Когато е налична и действителна, гражданската романтика няма нужда от романтизиране – тогава тя просто е естествена съставна част от обществено-политическото битие, елемент от неговата органика. Когато обаче това битие е удавено в терор, в политически разврат и насилие, когато цял един народ е под господството на еднопартийното мракобесие, обслужваната от тоталитаризма държавна (разбирай партийна) номенклатура изпитва насъщна нужда от идеализиране и романтизиране. Предназначението на целия процес е със средствата на пропагандата крещящата социална несправедливост, завладяла до последната клетка НР България, да бъде прикрита зад призрака на една несъществуваща, на една съчинена в лабораториите на отдел „Агитация и пропаганда” гражданска романтика. А пропаганда, както декларира още в зората на кариерата си с присъщата му цинична откровеност преданият ученик на болшевизма и още по-предан основоположник на националсоциализма Йозеф Гьобелс, се прави не с истина, а с лъжа. За да обслужва ефективно властимащите, на лъжата трябва да се придаде привидна достоверност. Тъкмо това бе задачата на отдел „Агитация и пропаганда“ в центъра и по места.

Така чрез цяла система от мними достоверности се формират гражданските митове и митологии, конспиративните теории и конспирациите, които обсъждаме напоследък. Тези явления са дълголетни, те надживяват и времената, и авторите си, за да продължат своя исторически път към бъдещето – както споменах, в нашия случай светло и комунистическо. А е светло и комунистическо, защото младата ни (тя вече не е и чак толкова млада) демокрация не само унаследи митичното мислене на тоталитаризма, а и го доразви. Поразходи ли се непредубеденият читател из мрежата, ще установи, че старите тотеми владеят и днес общественото съзнание. Реставрира се от дебрите на най-новата ни история и се идеализира с нова дата всичко минало – дори мракобесието, в което тънеше десетилетия наред цяла-целеничка страната ни, се превъзнася като национална морална добродетел.

А навремето направляваната от отдел „Агитация и пропаганда“ манипулация на гражданското съзнание бе широкоспектърна – тя тръгваше от ранното детство, минаваше през младостта ни, продължаваше през зрелостта, като включваше и залеза, и края дори на живота ни – надгробните камъни на много наши предшественици, предали Богу дух под егидата на комунизма, бяха гравирани не с кръста Христов, а с петолъчка. Тъкмо това суеверие тръгват да възраждат съвременните ни граждански мазохисти.

Днес ще хвърлим поглед върху един от най-сакралните (а всъщност най-кошмарни) символи на комунистическото възпитание – бригадирското движение. То бе също всеобхватно – започваше с ленинските съботници и с тимуровските команди в най-ранна училищна възраст, минаваше през средношколските бригади и продължаваше в университета. Но и това не бе всичко – през 70-те и 80-те години бригадирският порив така нарасна, че обхвана и наборната военна служба, и ведомствата, и кварталните отечественофронтовски организации дори. Неговите инициатори, които по правило бяха съюзни и партийни апаратчици, претендираха, че тази му масовост говори за общонародния ентусиазъм, с който мало и голямо хукна да гради и изгражда комунизма – така считат и техните неокомунистически приемници днес. Разчитайки на потомствено слабата историческа памет на нашего брата, знаменосците на бригадирското движение и днес го идеализират и романтизират, разказвайки с мазохистична жал пред подрастващите с какво нетърпение, с колко трепет в сърцето млади и стари са чакали всяко лято и всяка есен деня и часа, в който ще тръгнат неудържимо към текезесарските блокове, към консервните комбинати и към строителните площадки да творят бъдещето на нацията.

Така ли беше наистина? Не, съвсем не беше така – декларирам го като ветеран на бригадирското движение. Вярно е, че тръгвахме към трудовите обекти с песен на уста:

Елате, хиляди младежи –
на родната страна надежда!
Вдигнете кирки, знамена –
да зашумят като гора, като гора!

И кирките, и знамената, и песента бяха факт, но пеехме, както пише по друг повод поетът, „тъй, както през сълзи се пей“. Смееш ли да не пееш, след като Партията-ръководителка очаква от тебе песен – при това ентусиазирана. Защото бригадите бяха задължителни – както бе задължителен и фасадният ентусиазъм, с който биваха те отбивани. Когато запитах в мрежата една моя екзалтирана опонентка, защо, след като са били толкова желани и обичани, бригадите бяха задължителни, тя троснато ми отговори, че такава работа няма, че всички нейни връстници, съученици и състуденти горели от желание да бригадирстват. „Ама как – всички ли?“ „Абсолютно всички!“ – отговорът ѝ прозвуча като изстрел. И като че ли за да посмекчи категоричността си, след като се позамисли, добави: „Е, с изключение на малцина гнили елементи като Вас!“.

Но ние, гнилите елементи, не бяхме, съвсем не бяхме малцина – мнозинство бяхме, макар и мълчаливо малцинство – по принуда мълчаливо. Така или иначе почти всички, всички тръгвахме на бригада с неохота, по административно задължение. Пък и кой нормален младеж ще се радва да му откраднат две седмици от лятната ваканция, а после и още две – от есенната, кой ще предпочете да прекопава спечените кооперативни блокове, при това без да получи и лев за непосилния си труд, вместо курортните черноморски наслади?! Толкова бригади съм изходил – и нито една доброволна измежду тях нямаше! Ни веднъж не се е случвало секретарят на Фебето (Факултетното бюро на Комсомола), а впоследствие полковник от Държавна сигурност, Тодор Ников, да се изправи пред личния състав на факултета и да оповести с ведра тържественост: „Утре тръгваме на бригада. Който пожелае, да заповяда!“.

На подобно чудо свидетел не съм ставал никога, но станах свидетел на друго едно, неподобно чудо. В навечерието на една от бригадите някакъв анонимен състудент беше лепнал на таблото за обяви на факултета следното съобщение: „Утре тръгваме на бригада. Присъствието на всички доброволци е задължително!“. Добре че авторът не излезе от анонимност – иначе сигурно щеше да бригадирства години наред – този път също безплатно, но извън факултета.

Така че бригадирското движение беше насилие над средношколската и над студентската ни младост, ограбване, експлоатация на младостта ни. Всичко това пък от своя страна беше съставна част от огромното, от тоталитарното, от тоталното насилие, заляло цялата ни страна. Едно насилие, което днес носталгиците по добрите стари времена копнеят да реставрират и възродят, да превърнат от минало в настояще, а от настояще – и в бъдеще. Дали обаче историята ще им даде шанса да осъществят този си зловещ преход, зависи от всеки от нас. Защото всеки от нас е историята…