Историкът и преподавател Александър Кертин специално за lentata.com
***
Това е въпрос с дълга и съдбовна история.
По време на Двувластието в Русия се провежда Първия конгрес на Съветите. /юни 1917 г./
Като реплика срещу изказаното мнение, че в Русия няма политическа партия, която би изявила готовност изцяло да поеме властта, Ленин заявява: „Има! Нито една партия не може да се откаже от това, и нашата партия от това не се отказва: всеки момент тя е готова да поеме властта изцяло“. Някои посрещат заявлението му с ръкопляскания, други със смях. Но, както добре знаем днес, не е имало място за смях. Непоколебимата увереност на Ленин е произтичала от това, че е виждал себе си и своята партия в „коалиция“ с „обективните закони на историята“, които с „желязна необходимост“ водят към пролетарската революция и безкласовото, социално хармонично общество. Увереността му е произтичала от просвещенската, прогресистка вяра в „бъдещето“, споделяна от милиони хора.
Тази философска вяра беше опровергана от реалната история на Европа и света.
Днес все повече хора се вглеждат в миналото, в неговите неизползвани, пренебрегвани възможности. И се опитват да осмислят фаталните политически грешки, стрували живота на десетки милиони. В Европа се засилват позициите на консерваторите /наричани от противниците си „крайно десни“/, либерализмът е в упадък и се изражда в либерален фашизъм. Но в България класическата опозиция „либерали“-„консерватори“ е повърхностна. На ментално равнище те са идентични: едните, и другите са единствените „европейци“ в ЕС.
Всички останали са французи, италианци, германци и др.; католици, протестанти, мюсюлмани и пр. Европейските нации имат отдавна стабилизирани културно-национални идентичности. И либерализмът, и особено консерватизмът там имат своята историческа почва. Българските „консерватори“ са безпочвеници . Как решават този проблем? В ДСБ се мъчиха известно време да изобретят някаква що-годе системна идеология, накрая разбраха, че консерватор-русофоб е оксимарон. И се отказаха да манифестират партията си чрез такава идеология. Решиха, че ще обвържат партийната си идентичност с някоя историческа личност, която да издигнат до нивото на символична - или както се изразява един млад „европеец“ – „онтологична“ личност. Тази личност е Константин Стоилов.
„Константин Стоилов е онтологичен за българския консерватизъм. Правенето на обзор за политическия традиционализъм в България без позоваването на Константин Стоилов е като да разкажеш Библията, пропускайки Христос. Или да разкажеш Десетте божи заповеди без да споменеш Бог…
Константин Стоилов е религиозен, но не си позволява да прави политика от Православието…
Константин Стоилов е човек, алергичен към клеветите и популизма, а, напротив, счита политиката като случваща се през институциите. Именно в уважението му към института на княза разпознаваме някогашното британско благоволение към трона, получавайки възможността да наречем Стоилов „бащата на българския консерватизъм“.
Това ни казва в сп. „Консерваторъ“ младият „десен“ идеолог Мартин Табаков. Виждаме думи и символи подредени в изречения така, че да впечатляват като изказ, но зад тях не се вижда съдържание в български контекстуални условия, иначе казано, това е политическа поезия.
Кое е това, което прави Константин Стоилов български консерватор, за да приемем, че за българския консерватизъм той е това, което е Христос за християнството? Че не прави политика от православието? Или британското благоволение към трона?
Тогава да видим най-напред на какво се дължи благоволението към трона при британците. Всеки консерватизъм е исторически индивид, произведен/възпроизвеждан в една конкретна история. В продължение на векове мнозинството англичани са във война с „папистите“, като постепенно реформират религията си в протестантски /все повече калвинистки/ модел - от молитвеника на Томас Кранмър и т.нар. „42 точки“ през „Петиция за корена и клоните“ от 1640 г., която обосновава целите на Пуританската революция - до Уестминстърското вероизповедание от 1647 г. Това са ценностните основи на британския консерватизъм, като не забравяме и „Книга на светците“, която легендаризира преследваните и избити по време на католическата реакция протестанти, сред които е и изгореният на клада Томас Кранмър.
Британците, казано по Мартин Табаков, определено „правят политика“ от протестантизма. Оттук произтича и „британското благоволение към трона“, който символизира историческите борби на англичаните за държавен суверенитет и религиозно-културна идентичност.
Подобен „английски“ мотив се явява у Раковски: в писмо до свой приятел той говори за „някаква си ерес българска“. Но е решителен противник на униатите, които в „папищашката комедия“ се водели като „жълти телета“.
Българското княжество на практика е създадено от Русия „на многая лета благочестивому и православному болгарскому народу“. /Всички сме слушали великия Борис Христов, нали така!/ А член 38 на Търновската конституция постановява: „Българский Князь и потомството му не могътъ да исповедватъ никоя друга вера, освенъ Православната. Само първий избранъ Българский Князь ако принадлежи къмъ друга вера, може да си остане въ нея.“
Така пише в Търновската конституция, но при всичките му достойнства като личност и заслуги като управленец, „консерваторътъ“ Константин Стоилов нарушава духа на Конституцията като довежда на българския престол католика Фердинанд Кобург, както го нарича той в кореспонденцията си. Според Стоилов, „нашият въпрос трябва да се реши въпреки Русия“, тоест, за него историческата религиозно-културна идентичност, обща с тази на Русия, няма никакво значение.
По-късно, през 1893 г. IV-то Велико народно събрание, под диктовката на Стамболов приспособява чл. 38 на Конституцията, така че да направи възможно налагането на католическа династия в България: „Българският Княз не може да изповядва никаква друга вяра осен православната. Само Князът, който по избор е стъпил на българския престол, ако принадлежи към някое друго християнски изповедание, както той, така и първият престолонаследник, може да останат в него.“
Вярно е, че „първият престолонаследник“ формално е кръстен в православието, но реално неговата политика е прокатолическа – цар Борис III обвързва България с фашистка Италия и нацистка Германия, сключили конкордати с Ватикана съответно през 1929 г. и 1933 г.
Да видим по какъв критерий Константин Стоилов одобрява Фердинанд за български княз. Намираме го у негова шифрована телеграма до Начович, в която той „на четири очи“ казва това, което мисли: „Князът е много богат и сроден с австрийския, с английския, германския и белгийския дворове; той уверява, че е персона грата при руския двор, като ни прие носеше руски орден“
( „Австро-Унгария и България в документалното наследство на д-р Константин Стоилов 1883-1898 г.“ С. 2002 г.)
Ясно е, че К. Стоилов може да бъде всякакъв консерватор, даже белгийски, но не и български, защото при избора на княз не чува гласа на българската история, а одобрява Фердинанд, защото той бил много богат и имал връзки с различните европейски дворове, а освен това можел да се кичи с руски ордени.
В онзи момент К. Стоилов не е могъл да разбере, че с руския орден „Кобург“ будалка българите, които в неговите очи са хем наивни простаци, хем достатъчно хитри, за да откраднат сребърните му прибори за хранене. Той ще разбере това, но много късно – когато Фердинанд го отстранява от властта по унизителен за него и министрите му начин. Две години след това Стоилов напуска този свят.
Да приемем, че неговата политическа биография е „онтологична“ за българския консерватизъм, би означавало, че той е обречен на политическа смърт.
Впрочем, българският консерватизъм и формално е мъртъв още от 1922 г., когато обединените Народна и Прогресивно-либерална партии влизат в Конституционния блок, а после – в Сговора. Никоя от двете партии не беше възстановена след 1989 г. И до днес никнат като гъби партийни „проекти“, /още един начин за фрагментиране на националното политическо пространство/ но автентична консервативна народна партия така и не се появява. /Самоопределението „национал-консервативна“ на Възраждане е въпрос, който изисква самостоятелно разглеждане./
Много лесно е да си окачиш етикет „консерватор“ и да станеш лидер на политически „проект“. Но една дясно-консервативна партия не може да бъде „лидерска“, все едно дали е на Бойко Борисов или на Слави Трифонов. Консервативните партии държат не само на партийно-политическия континюитет, но нейните послания имат историческа дълбочина: тези партии са политическите агенти за възпроизвеждане на културната идентичност. За консерваторите обществото не се състои само от неговите живи членове. По думите на Роджър Скрутън, който обобщава възгледите на класика Едмънд Бърк „Дясното“ съобразява политическите си решения както с традициите, изразяващи уважението към мъртвите, така и със загрижеността да осигурим нашите наследници.“ То е „партньорство, което обхваща и умрелите, и неродените“.
Около победите на нашите млади волейболисти, отново се разнесоха из ефира призиви да се обединим като нация, за да жънем успехи. Много емоционално бяха изговорени мисловно кухи клишета от всякакви хора, та не знам дали някой е обърнал внимание на заслужилия стар волейболист, носител на сребърен медал от световното през 1970 г. – Димитър Каров, когото нашето поколение е имало удоволствието да наблюдава като „мозъка“ на тогавашния ни националния отбор. В БТВ го попитаха: „Какво означават победите на нашите волейболисти?“ Не знам какъв отговор са очаквали, но той отговори: „Те показаха, че волейболът има традиция, че е жив“. Това е по същество мисълта на Бърк. Волейболът е жив, защото има ТРАДИЦИЯ. И момчетата са показали – освен, че превъзходно играят тази игра – че тази традиция е ЖИВА.
Ако се пренесем в полето на политиката, обединение може да има само около „традицията“, по-точно казано, около исторически формираната културно-национална идентичност. Това ще означава, че е налице фундаментален ценностен консенсус.
Такъв у нас напълно липсва. А без такъв консенсус демократично върховенство на закона е невъзможно, каквито и реформи да се правят в съдебната система: записаните на хартия закони работят само ако е налице критическа маса от „граждани“, които ги подкрепят. Без фундаментален ценностен консенсус самата „демокрация“ се изражда в парламентарно-правителствена диктатура, в парламентарни кавги и празнословия на „демократи“ с главно „Д“, /макар че една друга дума, която започва със същата буква, би била по-подходяща за нашия случай/.
Вярвам, че вече е станало ясно защо в България няма автентична консервативна партия, а само „десни проекти“ на „проевропейски“ компрадори, заплащани чрез фондове, програми на ЕС и „неправителствени“ организация за своето лакейство.
С приемането на еврото и днешните „нещастни и престъпни политици“ ни вкарват в поредната – и вероятно последна - война против собствената ни културно-национална идентичност; война против „заплахата“, която през 1878 г. създава българската модерна държава и предава земята на турските чифликчии в ръцете на българските селяни.
Очаквайте продължение…
