Разбира се, в България днес няма тоталитарна сила, която да може да направи „думичките“, за които ще говоря тук, задължително и масово „декламирани“, скандирани и „набивани“ в съзнанието ни, както бе със соцдумичките, за които си спомних миналия път. Това обаче не означава, че в някои от днешните вече не личи аналогична претенция, че от тях вече не лъха същото усилие личностите, индивидуалностите да бъдат потопени в „колективност“. Защото онези, които се мъчат да ги наложат, по същия начин като едновремешните комунисти интуират личността като основния „дефект“ на човешкото битие.

Тутакси следва да забележим обаче, че „колективността“, в която днешните „думички“ трябва да потопят личността, е… противоположна на онази от „соца“. Обърнете внимание, че на мястото на „светлото бъдеще“, в което бяха запратили цялото ни мобилизирано настояще тогава, днес властно е инсталирано… „славното ни (хилядолетното ни и т.н.) минало“. Ако тогава историята бе превърната в „бунище“, на което бяха изхвърляни цели „контейнери“ с неща: „буржоазните елементи“, „еснафството“, за което си спомних миналия път, домакинството на жените, религията и т.н., днес историята (именно „славната ни история“) е вече почти единственият източник на светлина, разпръскващ мрака на „окупираното“ от „политиците ни“, от „Брюксел“, от „националните предатели“ и либералните „глобалисти“ настояще.

Именно от „славното ни минало“ се изравят и старателно се излъскват днес основните идеологически „думички“, които – почти задължително – са стилизирано стародавно романтични („вазовски“) и практически неупотребяващи се в ежедневната реч – тоест готови са да се превърнат в гърмящи по мегафони, разпявани и скандирани (както навремето). Чуйте ги: страната ни, обществото ни, в което живеем е „отечество“, „татковина“, домовете ни (по разните сиви жилкомплекси) са… „огнища“, „домашниогнища“. И всички тези „огнища“ са обсадени от настървени да ги угасят и значи да ни оставят на студа на глобалистката „бездомност“, да поругаят нашите „татковци“ и „отци“, от-родители.

Колкото и различна обаче да е темперираността на днешните идеологически „думички“, в тях – нека бъдем малко по-чувствителни и да го усетим – има същата интенция както при старите соцдумички: с тях ние трябва да бъдем изведени от личния си идентитет, от аз-овете си и, както казах, да бъдем потопени в „колективи“. Като живеещи (трябващи да живеем) в отеч-ество, в татко-вина, ние сме потопени в тотална потомственост, ние не сме (не бива да сме) личности, а само потомци, трябва да сме (и днес) не „днес“, а „потом“ (от руски – „след“, „подир“). Щом страната ни е – патетично – „татковина“ и „отечество“, в нея живеят – трябва, длъжни са да живеят – потомци, при това по определение невръстни (щом обитават „татко“-вината си), слушащи („отците“ в „отечеството“ си).

Друга ключова „думичка“ е „родолюбие“. Да, тя си е обикновена дума от езика ни, но дайте си сметка – „подушете“ го, ако искате – че с нея на подсъзнателно равнище искат да ни кажат, че ние преди всичко следва не да се взаимо-любим тук и сега, а да любим „рода си“, в който сме потопени преди всичко. И този „род“, който следва „да любим“, е един абстрактен род, в който сме свързани не със съпругите/съпрузите, майките и бащите си (които често зарязваме някъде там, по родните си селски места), а с… „предците“. Защото „родът“ има „предци“ и е на „предци“. В думичките „род“ и „родо-любие“ следователно е зашифровано абстрактно, „официално“ чувство – чувство към колектив, а не към личности, към колектив, на който по съдба, по „традиция“ принадлежим, а не живеем реално с неговите конкретни, лични, индивидуални членове. Изобщо в личния, в настоящия живот ние принадлежим преди всичко на себе си и на избираните лично от нас люде. Но значи – не принадлежим въобще, не сме принадлежни същества. Което травмира всяка тоталитарна идеология и тя затова се мъчи да ни извади от настоящето и да ни „завърже“ било за „бъдещето“, на което сме „ресурс“, мобилизирани (и значи днес неавтономни) „строители“, както при соца, било за „миналото“, на чийто „род“ сме принадлежни „потомци“, както е при днешните протототалитаристи. И от който, ако дръзнем да се „отвържем“, за да бъдем „аз-ове“, тутакси ставаме „родо-отстъпници“, а ако сме особено активни в аз-ността си, се превръщаме дори в „от-родители“.

Всъщност дайте си сметка какво е и едва прикритото послание във все по-актуализиращата се в наши дни исторически натоварена думичка „възраждане“. В България имаме цяла такава партия, а непрестанно ни проглушават и с някакви „възраждания“ на народни, семейни, религиозни и т.н. традиции. Защо „възраждане“? Ами защото – искат да ни внушат на дълбинно равнище – до момента на „изгряването“ на тази партия, до момента на стартирането на тия „масови инициативи“ страната ни, България бе… мъртва, бе „погубена“, бе „поробена“. Бе поробена именно в десетилетията на (все още) настоящата демокрация, на (все още) настоящата ни евроинтеграция. И значи нацията ни трябва „да се възроди“, трябва да се начене, както тогава, в края на ХІХ в. едно „възраждане“. Защото – свикнете с това – днес, в началото на ХХІ в. ние сме в същото положение, както в края на ХІХ век. Наистина парадоксалното (но слабо забелязвано) тук е, че като „възраждат“ отново нашата („поробена“ от демокрацията и Европа) нация, всички тези партии и „инициативи“ се борят за връщането ѝ в нейното… минало – на езиковата повърхност в нейното далечно, „вдигало шум край Босфора“ минало, в дълбочина обаче – в нейното… до-настоящо (европейско, демократично и т.н.) тоталитарно и проруско минало.

„Нашият дом е България“ – чуйте – се нарича една особено шумна напоследък „родолюбиво-православна“ фондация. Какво ни казва нейното наименование (освен че го асоциира откровено с една от партиите, създали днешната „Единая Россия“ на Путин и именуваща се буквално „Наш дом Россия“)? Две неща. Първо, като ни казва, че нашият „дом“ е България, то почти гласно добавя „а не, не Европа, не Западът, не съвременността“. И второ – превръщайки една политическа реалия – „България“ в „дом“ на подмолно езиково ниво ни призовава да се… затворим в България-та си, да се затворим в този наш „дом“, да се приберем в домашната му миризма, в домашната му разпуснатост, в домашната му безцеремонност. Не подушвате ли тази интенция в наименованието?

Накрай, ще кажа нещо за една лично мен особено дразнеща ме днешна „думичка“, която започна да се пише, да се изговаря, да се декламира с все по-голяма охота къде ли и от кого ли не. Думата „българщина“ (при това с точно това ударение на последната сричка). Не съм славянски филолог и не знам нито принципа на нейно формиране, нито нейната специфика в сравнение с подобните ней. Но не мога да не забележа, че специално в нашия език почти всички думи с този субстантив – „-щина“, са думи означаващи нещо низко, грубо, просто („проста-щина“, „свин-щина“, „дебела-щина“ и т. н.). Не иска ли да асоциира значи означаваното с тази дума „българското“ с нещо именно… просто, просто-народно, с нещо първично и даже „първобитно“? А значи да превърне нашето, българското в нещо като оградена хранилка, в нещо като месиво, насипвано в нея, в безформена субстанция. Защото „българщината“ очевидно трябва да е нещо просто-народно, нещо грубо, недоартикулирано, нещо първично. И това – за да я огради здраво от развалената „елитност“, от родо-отстъпната личностност, от парфюмирано-разчовечената „европейскост“.

Усетете, усетете истинската идеологическа интенция в приведените тук от мен (и все по-натрапчиво повтаряни) „думички“.