През 2022 г. Германия приложи една изключително деликатна правна фигура – т.нар. „особен управител“върху дъщерното дружество на руската„Роснефт“, което оперираше няколко рафинерии в германската енергийна система. Решението бе взето зарадивойната в Украйна и американските санкции, които застрашаваха стабилността на доставките.

Тогава германското Министерство на икономиката назначи федералния енергиен регулаторBundesnetzagenturза доверен управител на компанията, за да гарантира непрекъснатостта на енергийните потоци и да предотврати блокиране на рафинериите.Формално собствеността не бе отнета,но правата върху управлението бяха временно прехвърлени на държавата.

Този германски модел представлявашевременен акт на намеса под публичен контрол. Решението на правителството бе подложено на съдебен преглед – „Роснефт“ дори оспори мярката пред Федералния административен съд.

И макар съдът да потвърди основателността нанамесата, самият факт, че „Роснефт“ имаправо да сезира съда, запазвапринципа на правовата държава.

ТакаГермания демонстрира как една извънредна икономическа мярка може да се впише в конституционния ред, дори под външен натиск.

Две години по-късноБългария върви по същия път,нос една опасна разлика.След като САЩ блокираха планираната сделка на швейцарскатаGunvorза придобиване на активите на„Лукойл“по света, българското правителство налагазаконови промени, които да позволят държавата да поеме контрола над рафинерията„Лукойл-НефтохимБургас“.

На пръв погледмотивите звучат сходно с германските: национална сигурност, енергийна независимост, избягване на санкционен риск...

Новнесените в Народното събрание текстоверазкриват коренно различна правна философия.

Предвижда се назначаването на „особен управител“, който ще има пълни правомощия върху управлението, активите и договорите на дружеството...

Дотукдобре, докато не се стигне до един малък, но съдбоносен детайл:в проекта е записано, че„всички актове и решения натози управител не подлежат на административен исъдебен контрол“...

Това означава, че:

•дори ако управителят наруши закони или конституционни права,

•дори ако извърши действия, ощетяващи акционери, работници или държавата,

•дори ако злоупотреби с власт –

никой няма право да обжалва неговите решения.

Така се създава правен вакуум, в който „извънредното“ се превръща врежим на пълен произвол.

Това не е просто техническа грешка – това е отмянана чл. 56 и чл. 120 от Конституцията, които гарантиратна гражданите и юридическите лицаправото на защита и достъп до съд.

А когато се създаде орган с неограничена власт и без контрол, държаватавече не е правова.

Германският модел, при всичките си зависимости от САЩ и ЕС,спазваформата на демократично управление– временен контрол под съдебен надзор.

Българският „препис“ на същия моделпремахва именно онова, което прави намесата допустима: контрола, отчетността и възможността за обжалване.

Така под лозунга за „национална сигурност“ се узаконявавътрешен административен абсолютизъмзарадивъншен санкционен натиск.

Зад цялата тази конструкция прозира не само копие от чужд закон, анова форма на колониален контрол– такъв, при който външната сила (в случая САЩ)принуждава други държави да изработятсобствен инструмент за подчинение.

Германия реагира с юридически предпазни клапи, за да остане държава.

България, според този законопроект,се отказва от тях доброволно.

Въпросътне едали ще има „особен управител“в Лукойл-Нефтохим Бургас.

Въпросът е дали ще имаособен контрол над властта му?

Дали държавата ще остане правова или ще превърненационалната сигурноств оправдание за абсолютнатавласт?

Всяко общество, което позволява на един човек или на един закон дае над съда, тогавасанкциитеотвън се израждатв произвол отвътре.