Една вечна дилема през погледа на френския журналист Албер Лондр

Отдавна ме измъчва този въпрос и честно казано нямам отговор на него. И когато го видях зададен от известен френски журналист и то преди цял век, просто не повярвах на очите си. 

Попаднах на този репортаж съвсем случайно, но неговият автор – разследващият журналист Албер Лондр (1884–1932), не е никак случаен човек. Той е едно от големите пера на световната журналистика, майстор на репортажи от всякакви точки на света. Започва журналистическата си кариера през 1906 г. като репортер на едно от най-четените тогава световни издания – в. „Матен“, но когато вестникът не го подкрепя за серия репортажи около Първата световна война, се прехвърля в неговия конкурент – „Пти Журнал“. Именно тези текстове, събрани доста късно – едва през 1985 г. в книгата „Ако те забравя Константинопол“ – попаднаха наскоро в ръцете ми. И ги изчетох на едни дъх – защото освен майстор на репортажа, Лондр има и безспорен писателски талант, както проличава в тези „парчета от войната“, които той събира по полетата на Гърция, Турция, България, Сърбия и Албания.  

Истинският разцвет на неговото перо идва обаче след края на войната, когато той пътува из Далечния и Близкия изток, сетне се връща отново в Източна Европа. През 1923 г. издава книгата „На каторга“ – за съдбата на осъдените в Гвиана. Стилът е ударен, пестелив, но зашеметяващ:

Каторгата не е веднъж завинаги установена и неизменна машина за наказание. Тя е фабрика за нещастие, която работи без план и матрица… След като един човек е осъден от пет до седем години каторжен труд, той трябва да прекара определен брой години в Гвиана. Ако е осъден на седем години, това означава постоянно заселване там. Колцина от съдиите знаят това?

Типичен цитат за журналистиката на Лондр. Следват книги за Африка, Аржентина и Китай, разтърсващи репортажи за съдбата на „скитника евреин“ (1930) – във време на надигане на нова вълна на антисемитизъм в Европа; репортажи от Лондон, Варшава и Прага. Между тях – цяла „българска книга“ и то една от последните – „Комитаджиите или тероризмът на Балканите“ (1932): разследване за дейността на ВМРО, представена като „най-голямата терористична организация в Европа“. Книгата, издадена от „Факел експрес“, излезе на български чак през 2013 г. в превод на Нина Венова и все още не се ползва с достатъчна популярност. А тя е важен източник за българската история.

През 1932 г. Лондр се впуска да отрази китайско-японската война, но загива по време на пожар на френския кораб „Жорж Филипар“. Още същата година на негово име е учредена наградата за журналистика „Албер Лондр“, която се връчва до ден днешен на рождения му ден (1 ноември). И тя е изключително важна във френскоезичния свят. Някои я сравняват по значение с наградата „Гонкур“, други дори твърдят, че тя компенсира несъществуващата Нобелова награда за журналистика.

Албер Лондр наистина е легенда в журналистиката. Ето защо още първите му репортажи от Балканите наистина представляват интерес. Особено тези от прочутото „българско лято“ на 1915 г., когато цял свят обръща поглед към българите. От тяхното участие (или неучастие) в световния конфликт тогава е могло да се наклони везната на победата на едната или другата страна. И така става на практика – Централните сили получават значително преимущество благодарение на 600-хилядната българска армия, докато Съединените щати не се включват на страната на Антантата (април 1917 г.), което вече предрешава изхода от войната.

Но сега говорим за 1915 г., когато всичко изглежда по по-различен начин. За да изясни ситуацията, Лондр се опитва да си обясни българите, техния начин на мислене. Затова, след като прекарва близо месец в София, търси да очертае нашия „национален характер“:

Да не обвързваме сегашните нагласи на българите с нагласата на техния дух би означавало да не сме прави в преценката си за тях или изобщо да ги преценяваме зле.

Работливи, опърничави, упорити, те в продължение на векове е трябвало по градове и села да живеят в сянката на минарето (…), а ето че, престанали да бъдат размити в Османската империя, те са заживели национален живот.

След което Лондр разказва за това как българите са успели да създадат единство, позволяващо им да се превърнат в сила, и да осъществят своите стремежи. Което – изтъква той – личи и по столицата София:

В тази столица, която само преди десетилетие е била едно голямо село, виждаме как са прокарани улици, издигат се красиви къщи, проектирани са и са засадени градини. Българите дишат. Техните гърди се разширяват понякога толкова много, че дори се спречкват помежду си, тъй като едни гледат наляво към Черно море, а други надолу към Егейско море. Още едно усилие и ще могат да ги достигнат. Затова упорстват в начинанието си.

И тук Лондр се спира на „българския провал“ (Балканската война):

Внезапно те постигнаха повече, отколкото можеха да се надяват. И поради причини, които не зависеха нито от героизма на тяхната армия, нито от тях самите, а от обрат на съдбата и конфликт с техните съюзници, всичко рухна.

Но и тогава, отбелязва Лондр, българите продължават да се сражават. Борят се. Отправят зов към великите сили. Но никой не им обръща внимание. Като обсадени, те се затварят зад своите си стени и остават там, сякаш нищо друго не съществува.

Междувременно, продължава Албер Лондр, Европа е в пламъците на войната. България обаче наблюдава всичко това зад своята си стена. И вижда себе си, само себе си в цялото това земетресение. Звучи наистина познато – едно дълго, дълго самосъжаление и взиране в собствения ни пъп.

Но какво искат българите? – пита се Албер Лондр преди сто и десет години. И дава своето обяснение:

Те не вярват вече в нищо и никого. Европа – не им пука! Победата на Германия: не им пука! Победата на Франция: не им пука! Какво ще стане с Русия: също не им пука! Онова, което им трябва, е Македония.

Онзи, който е по-силен и може да им я даде, на него те ще станат съюзник. Ако това е Китай или ако е Патагония, то те ще бъдат заедно с Китай или заедно с Патагония. Когато си преживял това, което те са преживели, и живееш само с една цел, която обстоятелствата могат да ти дадат възможност да постигнеш, тогава няма въпрос за чувства. Трансформацията на Европа, споровете, на чия страна е моралното право, всичко това няма значение: Ма-ке-до-ни-я!

Направо не е за вярване – с оглед на рева Ма-ке-до-ни-я на един длъгнест и провален шут, с когото започна последния разпад в най-новата ни история. За да стигнем дотам, където в момента сме: в политическа парализа, пълен правосъден разпад и корупционно безочие. А по проблемаМа-ке-до-ни-я – омразата (и самоомразата) от двете страни на Вардара доби невиждани размери. И за това никой друг не ни е виновен. Нито Великите сили, нито историческите обстоятелства.

Що се отнася до заключението на самия Албер Лондр, финалът на неговия репортаж е доста енигматичен – с точки, точки, подсказващи намесата на френската военна цензура.

Преди тях е предаден разговор между чуждестранен дипломат и тогавашния български премиер д-р Васил Радославов, на когото дипломатът дава следния „селски пример“:

Един селянин идва на пазара, носейки пиле. Иска двайсет су за него и му ги дават, но той се колебае. Протака с искане за по-висока цена. Междувременно купувачът решава да си вземе теле, вместо пилето, и продавачът си остава с празни ръце.

– Щом пилето е добре угоено, винаги ще си намери купувач, отвръща убедено д-р Радославов.

И българите са винаги тук… пише Лондр в заключението си.

Може и така да е.