Трънско е прочуто с две неща. Едното е Славчо Трънски, партизански командир, контролирал голям регион в Македония и България, при когото английското командване спуска с парашут майор Томпсън. Това е англичанинът, на чийто гроб се поклони гостувалият това лято с концерт в София Роджър Уотърс. Майорът е разстрелян след бърз трибунал от българските власти заедно с двама партизани, но не в Трънско, а нагоре по искърското дефиле чак към Враца.
Славчо Трънски е част от политическата история на България. Въпреки миналото си, в разгара на сталинизма през 1951-1952-а е вкаран в затвора за една година и измъчван като в средновековието, за да се признае за съзаклятник на обявения за враг на народа Трайчо Костов и за агент на чужди сили. После е реабилитиран и властта на Живков го допуска до безопасни постове във военното министерство и го прави народен представител от родния му край. Именно Славчо Трънски в първата сесия на народното събрание след свалянето на Живков, произнесе първата остра антиживковистка реч.
Другото, с което е прочуто Трънско, е …лактобацилус булгарикус. Откривателят на българския бацил, който кваси киселото мляко, е д-р Стамен Григоров, роден в трънското село Студен извор.
И затова се насочваме специално към селото му, което се оказва обезлюдено, както околните села.
Д-р Стамен Григоров следва в Монпелие, Франция, после прави докторантура по медицина и работи като асистент в Женевския университет. Именно тогава взима от трънското си село една глинена паница с кисело мляко, също и паница с местен кулинарен специалитет, подобен на катък, и ги носи в Женева. Годината е 1904-а, а на следващата той описва бактерията и пуска статия в научно списание, с което става известен. Предлагат му да стане професор в университета в Женева, предлагат му също да оглави пастьоровия институт в Сао Паоло, Бразилия. Но младия доктор отказва и се връща в Трън, става шеф на местната болница за няколко години, с прекъсвания, когато по време на войните е лекар на фронта. Присъствието му в Трънско, също и на такива като него в България, със сигурност за някакъв период е повдигало културното и цивилизационно равнище на младата държава. Образованите хора от Европа са като лактобацилус булгарикус, които квасят народа. Но и бактериите измират или се израждат, според средата. През 30-те докторът заминава за десетина години в Италия да прави изследвания за туберколозна ваксина, връща се чак накрая на войната и умира след година в София на рождения си ден на 67 години.
Обикаляме красивото му и пусто село. Тук не се виждат много разрушени къщи, повечето са поддъжани като вили. Но единственият живот, който се забелязва е възрастна жена, която води на верига каракачанско куче. Към нея след малко се присъединява още една, с тояжка вместо бастун. Като се оглеждаме, докато разменяме думи с жената, виждаме, че неволно сме спрели до къщата музей на киселото мляко. Малка спретната двуетажна къща, в която обаче няма кой знае какво - една стая с измислена експозиция. Къщата си има служителка, назначена от общината, която посреща посетители, а такива няма. Музеят предлага сувенири, които нямат общо с киселото мляко, но продава и пакетчета суха закваска за българско кисело мляко от „Ел Би Булгарикум”. Малко е скъпа – 5 лева за 5 л мляко.
На връщане спираме край къщата на д-р Стамен Григоров. Тя е на стръмно, надвесена няколко метра по-отгоре над улицата. Снимаме през оградата мраморна плоча с надпис, че това е родната къща на Стамен Григоров. Отвътре в двора се показва млад мъж с очила и ни поздравява, а после ни кани да влезем, ако искаме и отблизо да снимаме. Канят ли те – еж, гонят ли те – беж. Вече сме вътре и се запознаваме.
Човекът се оказа правнук на д-р Стамен Григоров, къщата е семейна собственост, поддържана, истинска стара къща, в която се е родил докторът, ремонтирана през годините. Виждат се дървени греди в нея, които са на повече от 100 години, вратите и железните резета също са от началото на миналия век. Някой упорито е съхранявал автентичния й вид.
Правнукът на доктора – Калоян Георгиев се оказва …канадец. Заминал с родителите се натам през 1991 г., когато бил 4-годишен. Сега е на 26, говори български добре, само от време на време му се губи някоя дума и вмъква вместо нея английска.
Също така се оказва писател. Написал сценарий за полицейски сериал и го предложил на тамошна телевизия. Харесали го, сложили заедно с него опитен сценарист и така двамата написали окончателния сценарий, сериалът бил заснет и излъчен. И младият български канадец вече е писател. Сега пише нов сценарий и книга. Идва тук на село, защото уединението му помага в писането. Седи по 5-6 месеца или колкото си поиска, само през зимата се оплаква, че замръзва водата в тръбите и не може да се живее тук. Интернет няма, мобилните телефони губят обхват, точно при къщата няма сигнал. „Трябва да се качиш ей там нагоре, за да хванеш сигнал”, сочи писателят някъде над къщата. „Вие сте първите хора, които срещам днес”, казва още Калоян. Безлюдно село, което живее по същата схема като околните – зимно време десетина души жители, лятно нарастват до 20-30 с пришълците от градовете, дошли да прекарат лятото.
Калоян не страда от самочувствие, че е внук на велик откривател. „Откритието на пеницилина е по-важно”, усмихва се той, като отваряме приказка за откритието на прадядо му. На масата в първата стая е оставена тава с шарен боб, готов за готвене. Бялата като мляко къща е уютна, въпреки цялата изоставеност, сред която се намира.
Калоян разказва, че не се интересува много от политика, но след малко се оказва, че знае много имена на български политици и „бизнесмени”. И се чуди защо у нас всяка сутрин и всяка вечер по телевизиите говорят политици. „В Канада не е така”, подчертава той. На репликата, че той всъщност е канадец, се усмихва, но казва, че си е и българин. Израсналият в Канада писател не се притеснява да ползва външната тоалетна в двора, за разлика от журналистка, която преди време гостувала в къщата и се шокирала като я видяла.
Сбогуваме се с обещания да се видим пак и след минути сме в с. Вукан.
