Смятал, че може да предизвика падането на комунизма в България и после да стане министър-председател

 

За Димитров има подробна информация, събирана от ФБР и ЦРУ, показа проучване на “24 часа”. Тя изскача от дебелите папки за убийството на Кенеди, които се пазят в Националните американски архиви (NARA) в Мериленд. Част от тях са разсекретени по програмата за исторически преглед, прилагана периодично. От материалите става ясно, че ЦРУ започва да събира данни за Димитров още през октомври 1950 г.

 

Той привлича оперативния интерес, докато работи в радио “Атина”, след като напуска България през 1947 г.

 

“През 1950 г. американското посолство в Атина оценява Димитров като шарлатанин. Но независимо от неговата повърхностност и склонност към преувеличение, той има интуиция да хване наченките на политическо поведение и е толкова отдаден на задачата, която си е поставил сам – да създаде демократичен блок, че може да се превърне във важна българска фигура”, пише зам.-директорът по операциите на ЦРУ Хъг Товар до директора на ФБР през 1977 г. В информацията се разказва, че Димитров посетил бежанския лагер “Лаврион” и внушавал на българите, че има важна мисия за сваляне на комунизма в България.

 

“Наблюдатели в Атина смятат Димитров за диктаторски настроен и човек, който се мисли за много важен, и ако не за луд – то поне за човек, който страда от заблуди и грандомания. Димитров смята, че може да предизвика падането на комунизма в България и после да стане министър-председател”, пише в информацията.

 

От документа става ясно, че през 1951 г. Димитров е пратен от Атина в болница във Франкфурт, където остава 4 дни. Оттам на 4 септември 1951 г. е пратен в база на ЦРУ.

 

във Форт Клейтън, Панама (виж 54-а стр.), където остава до януари 1954 г. Тъй като базата трябвало да бъде затворена и нямало къде да го настанят, го връщат на гръцкия остров Сирус. “Бяха направени усилия да бъде пратен в Канада, Нова Зеландия, Австралия, но без резултат. Накрая бе решено, че най-добре е да му се разреши да емигрира в САЩ като бежанец”, пише в документа.

 

Така през 1956 г. българинът се озовава в САЩ заедно с гръцката си жена Флора и дъщеря им Дафни, кръстена на българската си баба Дафинка. “Оттогава Димитров е постоянен източник на смущения. Неговата мегаломания е очевидна в комуникацията с различни агенции. През годините той е писал дълги писма на директора на ЦРУ, на държавния секретар, на вицепрезидента Никсън, на президента Кенеди”, пише в доклада.

 

Като пример се дава писмото на емигранта до Никсън, в което българинът иска среща като негов антикомунистически съветник. Цитирано е и писмото му до Кенеди, в което твърди, че може да освободи балканските страни от комунизма след 5 г., ако му дадат финансова подкрепа.

 

През май 1957 г. Димитров се свързва с Държавния департамент и се мъчи да го заинтригува да купи негов филмов сценарий. Според “Филм дейли” от 24 март 1964 г. Димитров е станал собственик на “Дико продъкшън”, американско-гръцка компания, регистрирана в Атина.

 

“Последният ни контакт с Димитров е от април 1968 г., когато той се появи в американското посолство в Атина и поиска да говори с първия секретар в качеството си на лидер на Българското освободително движение срещу комунизма”, пише в информацията на ЦРУ. Изброени са 7 адреса в Ню Йорк, Ню Джърси, Калифорния, Вашингтон и Канада, където българинът се е подвизавал от 1957 до 1969 г. На последния адрес емигрантът се представял като ген. Дико Димитров.

 

“От файловете ни не е ясно кога Димитров е почнал да се представя като генерал, нито кога е почнал да използва името Доналд А. Доналдсън. Следите, които водят към последното име, са негативни”, пише в доклада. Според автора не е ясно дали Димитров е гражданин на САЩ. През 1967 г. се представял като човек без държава, който кандидатства за американско гражданство.

 

Според друг документ през юни 1960 г. Димитров се свързва с ЦРУ и предлага срещу финансова помощ да работи под прикритие срещу България. Според документите обаче агенцията не предприема нищо по предложението.

 

Материалите разкриват още, че през 1961 г. Димитров се свързва с главния редактор на неделното издание Parade с желание да разкаже историята си. Според документи, които се пазят в ЦРУ, редакторът от своя страна се свързал с агенцията и бил посъветван да не се занимава с българина, защото бил “самозванец, дискредитиран и ненадежден, пълен с шантави истории за ЦРУ”.

 

Агенцията продължава да трупа информации за Димитров и през 70-те г. Повод стават “разкритията” на Олтманс. “Ние вярваме, че “новият източник” на Олтманс е Димитър Адамов Димитров – Дико, българин, роден на 7 май 1924 г. в Медковец, около Лом, България, към който агенцията има официален интерес от октомври 1950 до април 1951 г.”, пише в документите на ЦРУ.

 

Доклад, писан на 22 септември 1977 г., предназначен за директора на ФБР, отново повтаря историята на българина, но прави и обобщение: “През 1950 г. американското посолство в Атина оценява Димитров като човек, в който има голяма доза шарлатания и е смятан за мошеник. Въпреки неговата повърхностност и склонност към преувеличаване той има толкова интуитивно вкопчване към политическа изява и към собствените си идеи да организира политически блок, че някой може да си помисли, че може да се превърне във важна българска фигура”, пише в доклада. Същият документ разказва, че Димитров бил много активен сред българските емигранти в Гърция.

 

През октомври 1950 г. той насърчавал лагерниците в емигрантския лагер “Лаврион” да правят акции срещу България. Освен жена си имал няколко приятелки. Наблюдатели в Атина го смятали за човек, твърде фокусиран върху себе си, който, изглежда, страдал от мания за величие, вярвал, че може да свали комунистическия кабинет в България и да стане премиер.

 

През октомври 1977 г. конфиденциален източник на агенцията съобщил, че човек, представящ се като ген. Дико Димитров, искал да осъществи контакт с израелския посланик Ицхак Рабин, за да му предаде конфиденциална информация. “ЦРУ няма идея каква връзка съществува между Олтманс и Димитров, но е сигурно, че тази връзка не е в полза на американската разузнавателна общност. ЦРУ иска всяка допълнителна информация, която Дирекцията може да има за Дико Деметроф”, завършва докладът.

 

Документи за Димитров се пазят и във ФБР. Според доклад от април 1964 г., писан от офиса на ФБР в Денвър, Димитър Адамов е заподозрян във вземането на $ 10 000 от Гино и Тодора Дочеф, след което изчезнал. Според друг документ на бюрото за имиграция и натурализация на 7 февруари 1964 г. Димитров под името Димитриос е кандидатствал за емигрантска виза на 3 ноември 1956 г. в Атина.

 

Посочил, че е емигрант извън квотата, защото е избягал от България. Пише, че говори гръцки, български, руски и английски и че през 1944-1946 г. се е борил с комунистите, а през 1947 г. е бил в затвора в България. В същия файл на ФБР се пази устно оплакване от някой си Джон Минджинас, че от декември 1959 г. до март 1960 г. Димитров взел от него около $ 7500, но после изчезнал. По думите на Минджинас имало и други хора, от които

 

 

 

 

 

 

 

 

Димитров взел пари, но не им ги върнал.

 

Докладът цитира публикация от април 1958 г., според която Димитров под името Дико се появил по телевизия в Холивуд и разказал за битката си срещу комунизма. В тази папка може да се намери още едно оплакване срещу Димитров за взети и невърнати пари. То е от адвоката Антон Синтич, чийто клиент Тошо Димитров Тошев му разказал, че Димитър Адамов Димитров взел от него $ 4250 с обещание да му съдейства да пробие с книгата си във филмовата индустрия, но не му ги върнал.

 

Още по-разобличаваща информация за Димитров изскача от архива на ФБР в Калифорния. Според доклад, писан в Лос Анджелис на 29 април 1964 г., Димитров може да е взел поне $ 20 000 от хора в района, докато е живял там от 1956-1961 г. Той твърдял, че познава известни хора във филмовата индустрия и политическите кръгове и че е познат на гръцката кралица. Допълва, че гръцкото правителство ще го подкрепи да снима филм в Гърция.

 

На 26 февруари 1964 г. “Нешънъл хералд”, вестник на гръцки, излизащ в Ню Йорк, публикува интервю с Дико Димитров. Той е описан като писател и продуцент от Холивуд, който работи по филм “Ваканцията на боговете”. Според информацията Димитров произхождал от стара дунавско-гръцка фамилия и е емигрант заради антикомунистическите си убеждения, а през последните 10 г. работел в Холивуд като сценарист. На 3 април 1964 г. Димитров е арестуван от агенти на ФБР в хотел “Бевърли уилшир” в Калифорния.

При ареста се обявил за човек без държава, напуснал България през Гърция и пристигнал в САЩ през 1956 г. Признал, че е живял 3 г. в Лос Анджелис, след което заминал за Ню Йорк и Канада, а после пътувал в Швейцария, Испания, Италия и Гърция. Бил разделен с жена си – тя живеела в Чикаго. Според друг доклад на офиса на ФБР в Лос Анджелис Димитров е взел между $ 500 и $ 10 000 от поне 30 души и никога не е имал печеливша работа.

 

От материали на агенцията става ясно, че Димитров е ходил 3 пъти в офиса на ФБР в Лос Анджелис – през юни 1957 г., през октомври 1958 г. и през януари 1960 г., за да съобщи, че пише антикомунистическа книга и опитва да направи филм, за което иска подкрепата на ФБР. За да си спечели благоволението на бюрото, през 1961 г. той дори твърдял, че работи за ФБР, разкрива информация на ЦРУ от октомври 1977 г. “Нашите регистри показват, че Димитров никога не е работил за ФБР”, опровергава документът. Агентите на бюрото интервюират десетима, които разказват как са давали пари на Димитров и той не ги върнал.

 

Смъртните регистри: починал е през 1985 г.

 

Димитър Димитров не е застрелян на 7 декември 1978 г., нито е изчезнал мистериозно, както твърди холандският журналист Вилем Олтманс, а е починал през декември 1985 г. Смъртният му акт е издаден в щата Илинойс, показа проучване на “24 часа” в американските смъртни регистри. За да няма съмнение, че става въпрос за едно и също лице, справката потвърждава, че Димитър Димитров също като българския емигрант от Медковец, е роден на 7 май 1924 г.

 

Джеръми Шмид, библиотека “Джералд Форд”: Няма информация за среща в Белия дом през 1976 г.

 

“Прегледах дневното разписание на президента Джералд Форд. Няма информация, че се е състояла среща между него и човек на име Димитър Димитров”, съобщи за “24 часа” Джеръми Шмид от библиотеката и музея на Форд в Ан Арбър, Мичиган.

 

На въпрос може ли срещата да е останала извън официалното президентско разписание, Шмид отговори: “Възможно е, но изчерпих всички средства за проучване. Прегледах архивите на Белия дом и разговарях с мои колеги, които работят по-отдавна в библиотеката. Никой от тях не си спомни името на Димитров или псевдонимите Доналдсън и Кели”, каза Шмид.

 

Боб Кларк от библиотеката “Франклин Рузвелт”: Президентът не е дал US гражданство на Димитър Димитров.

 

“Извърших няколко проверки по името Димитър Димитров в отговор на вашето питане дали президентът Рузвелт е давал американско гражданство на такъв човек”, съобщи за “24 часа” Боб Кларк от президентския архив “Франклин Рузвелт”.

 

Има 3 начина някой да стане американски гражданин – “да бъде роден в САЩ, да мине процедура, установена от Конгреса, или да бъде обект на “частен закон”, гарантиращ съответното гражданство.

 

За да е сигурен, че Димитров не е получил гражданство по нито една от трите процедури, Кларк прегледал частните случаи, приети от Конгреса през 1943-1945 г., но не намерил името на Димитров. “Това ми подсказва, че тази част от версията не е коректна”, казва Кларк.

 

Той прегледал и други данни в архива “Рузвелт”. Сред тях бил файл № 609 за България, но и там нямало информация за Димитров.

 

Архивът на Рузвелт не потвърдил, че през 1944 г. българинът получил спецмисия да работи срещу комунизма в България. “Историческата истина е, че през 1944 г. главният интерес на САЩ и съюзниците е бил победа над Германия, а не дали България ще бъде комунистическа след войната през 1945 г.”, казва Кларк.

 

 

Първата тайна операция на ЦРУ в България

 

 

 

 

 

През първите години след Студената война бяха създадени уникални условия за достъп до редица масиви с документи на секретните служби в страните от Централна и Източна Европа. Това позволи да се разкрият и голям брой детайли за тайните операции на КГБ – разузнавателната служба на едната от двете водещи сили в следвоенния свят, включително за дейността на КГБ в и с България (1). Същевременно, резултатите от дейността и намеренията към България от страна на разузнавателните служби на другата свръхсила САЩ останаха извън полезрението на експерти и учени.  През 90-те години на ХХ век Центърът за изследване на разузнаването към ЦРУ публикува няколко документални сборници, които съдържаха колекции с информационно-аналитично съдържание (т. нар. „Национални разузнавателни анализи“ – NIE), но не и оперативни материали. Неколкократните искания за декласифициране на този вид документация на ЦРУ, в съответствие със Закона за свобода на информацията (FOIA), бяха отклонявани поради съображения за „нанасяне на евентуални щети на националната сигурност на САЩ”. По силата на друг законодателен акт от 1998 обаче, в периода 1999-2005 бяха разсекретени над осем милиона страници с документи за тайните операции на ЦРУ и предшестващите разузнавателни служби на САЩ (2) за периода 1941-1955. В последните няколко години (2007-2015)  допълнително бе предоставен достъп до редица нови материали по тази тематика (3). От особен интерес за нас е колекцията с документи за първата тайна операция на ЦРУ срещу България (1950-1955), която стана достъпна за ползване на 18 май 2013. В сравнение с колекцията от документи за операцията срещу Албания BGFIEND, която се състои от 31 тома с общо 2300 страници, достъпните засега материали за България са общо 48 документа.

Някои допълващи и уточняващи данни за тази операция се откриват в по-общи архивни материали, какъвто е например работният дневник на директора на ЦРУ ген. Уолтър Бедел Смит за 1951 или отделни персонални досиета на свързани с американското разузнаване лица. Всички тези нови документални свидетелства предоставят ценна автентична информация по важни теми, за които до сега имаше оскъдни сведения, основаващи се главно на спомени и периодични издания на дейци от българската политическа емиграция или на донесения от архивите на Държавна сигурност. Важността на новите източници се повишава от техния характер – строго секретни анализи и отчети на Службата за политическа координация на ЦРУ (OPC/CIA), които съдържат конкретни исторически данни и коментари за организации и лидери на българската антикомунистическа емиграция на Запад, Българската охранителна рота към американската армия, емисиите на Радио „Горянин“, нелегално прехвърляне на агенти и пропагандни материали в България, и др. В същото време задълбоченият и критичен прочит на новоразкритите американски архивни колекции разкрива еволюцията в създаването и прилагането на концепциите за тайни психологически и подривни операции, които в наши дни са по-общо клиширани с усърдно използвания термин „хибридна война“.

Службата за политическа координация и „тайните операции”

 

Още при създаването на Управлението на стратегическите служби (Office of Strategic Services – УСС) в разгара на Втората световна война се полагат основите на трите насоки в бъдещата дейност на УСС – стратегическо и оперативно разузнаване, психологическа война и подривни операции (включително и водене на „партизанска война“). Самото Управление функционално се разделя а две направления. Едното се занимава със секретно разузнаване (SI) и контраразузнаване (X-2), докато второто с наименование „Отдел за психологическа война“ отговаря за специалните подривни операции (SO) и моралните операции (MO), наричани още „черна пропаганда“. През юли 1942 в ръководството на УСС е предложена първата дефиниция за целите и принципите на „психологическата война“. Психологическата война е определена като една от четирите форми на междудържавен конфликт наред с другите три форми – военна, политическа и икономическа. Сред основните цели на тази форма (Psychological Warfare) са „объркване на противника, отслабване волята му за съпротива, създаване на вътрешни безредици и дисиденти чрез настройване на антагонистичните елементи едни срещу други“, а радиопропагандата е посочена като главно оръжие на психологическата война в условията на Втората световна война (4).

С приемането на Закона за национална сигурност на САЩ през юни 1947 се създават две от най-важните американски институции в сферата на сигурността – Съветът за национална сигурност (NSC) при Белия дом и Централното разузнавателно управление (CIA). Четирима от бъдещите директори на „Агенцията“ и много от старшия ръководен персонал са ветерани от УСС. През декември 1947 в един от първите доктринални документи на Съвета за национална сигурност – Директива NSC 4-A, е направен опит да се дефинира понятието за „тайни операции“ (covert actions). Официалната дефиниция за „тайни операции” на ЦРУ е формулирана в следваща директива на Съвета за национална сигурност на САЩ за „психологическа война” от 18 юни 1948. (NSC/10/2). Съгласно документа, става дума за следните основни действия: „пропаганда; икономическа война; превантивни операции, включително саботаж, евакуация или взривяване; подривни операции, включително подкрепа за нелегални съпротивителни движения; подкрепа на местните антикомунистически елементи в застрашените страни от свободния свят”. За пръв път в NSC/10/2 е използвано понятието за „бели” (явни) и „черни” (тайни) операции. През май 1951 директорът на ЦРУ ген. Уолтър Бедел Смит предлага коригиран вариант на директивата за „Тайни операции и нелегални действия“, която заляга в нов документ на СНС от октомври с. г. (NSC/10/5). През 1954 неговият приемник Алън Дълес допълва концепцията за „бели”, „сиви” и „черни” пропагандни разузнавателни операции (5). Модерното разбиране за „тайни операции” е описано в книгата „Разузнаването: от тайните към политиката” на бившия заместник-директор на ЦРУ Марк Лоуентал (2002-2005) като: „операции между мира и войната” (6).

В изпълнение на директивата NSC/10/2, на 1 септември 1948 се създава Службата за политическа координация (Office for Political Coordination – OPC), първоначално замислена като Служба за специални проекти. Заедно със Службата за специални операции (OSO) OPC е натоварена с осъществяване на нелегалните действия на ЦРУ. Докато OSO се занимава с по-дългосрочни разузнавателни и контраразузнавателни операции зад граница, OPC пряко отговаря за организиране на психологически, паравоенни и подривни тайни операции. Един от инициаторите за създаване на тази служба е Джордж Кенън – архитектът на американската политика за „сдържане” на комунизма. В качеството си на директор на Отдела за политическо планиране в Държавния департамент на САЩ той представя на 5 май 1948 първоначалния вариант на директивата за „тайни операции“ NSC/10/2. В друг документ от 30 април Кенън определя „политическата война“ като „логично продължение на доктрината на Клаузевиц в мирно време“. Според него, тайните операции следва да бъдат обвързани тясно с актуалните приоритети във външната и военната политика на САЩ, поради което OPC при своето създаване е със специален статут – неговата дейност е направлявана в тясна координация с Държавния департамент, Министерството на отбраната и Обединения комитет на началник щабовете. За стратегическо ръководство на OPC към директора на ЦРУ са аташирани специални представители на тези три институции, като всяка от предложените тайни операции следва да се съгласува и одобри от всички тях. Сътрудниците на OPC обикновено използват за прикритие при осъществяване на мисии зад граница дипломатически или армейски длъжности, а в първите две години част от бюджета за някои „публични“ операции под контрола на ЦРУ формално се отпуска чрез Държавния департамент.

Съставът на OSO и OPC се подбира най-често от бивши служители на УСС от годините на войната. Първият ръководител на Службата за политическа координация с официална длъжност Помощник директор по политическа координация  (ADPC) е Франк Уизнър, предложен лично от Джордж Кенън. Той е ветеран от секретните операции на УСС, а последната му предишна длъжност е помощник заместник държавен секретар за окупираните територии (7). Уизнър има най-съществена роля за развитието на тайните операции на американското разузнаване през следващото десетилетие. На 29 октомври 1948 в детайлен доклад до директора на ЦРУ той предлага основните структурни и функционални направления на OPS – психологическа, политическа, икономическа война и паравоенни действия. Функционалните групи се предвижда да осъществяват своята дейност на програмен принцип, поради което тайните операции обикновено са назовавани Проекти. Функционална група I за „психологическа война“ фокусира своето внимание върху проекти за печатна и радиопропаганда. Функционална група II за „политическа война“ е насочена към изпълнение на четири вида проекти – поддръжка на вътрешни нелегални съпротивителни движения, подпомагане на бежанци от „Съветската сфера“, контакти с антикомунистически организации в „Свободния свят“, окуражаване политическата емиграция от страните в Източна Европа. Третата функционална група за „икономическа война“ предвижда организиране на проекти, свързани с валутни спекулации и „черния пазар“ . Най-секретната дейност се осъществява от четвъртата функционална група за „подривни операции“, която ръководи проекти в подкрепа на партизански движения, осъществяване на саботажни и диверсионни акции и подготовка на нелегална мрежа от паравоенни антикомунистически формирования в Западна Европа в случай на съветска инвазия и глобална война между противостоящите си два военнополитически блока. Последните проекти са обосновани с концепцията за обучени и екипирани stay-behind въоръжени групи, което в съвременния политически лексикон понякога се превежда и като „спящи клетки“ (sleeping cells).

През 1949 Алън Дълес предлага в меморандум до Съвета за национална сигурност Службата за политическа координация да бъде изцяло поставена в структурите на ЦРУ, като се премахне първоначалният сравнително автономен статут. Според Дълес, много по-ефективно би било секретното разузнаване и тайните операции да бъдат обединени в обща служба. Идеята е възприета от новия директор на Агенцията ген. Уолтър Бедел Смит, който осъществява в края на 1950 и други структурни промени с въвеждане на длъжности за заместник директори по основни направления. От 4 януари 1951 контролът над тайните операции се осъществява от заместник-директора по планирането (DDP) Алън Дълес – легендата на американското външнополитическо разузнаване (8). След назначаването му за първи заместник директор на ЦРУ на 23 август 1951 Франк Уизнър заема мястото му като Директор на „Нелегалната служба“ (Clandestine Services) с официална длъжност Заместник директор по планирането (по-късно длъжността е известна като Заместник директор по операциите). На този пост той ръководи обединените в една дирекция OSO и OPC до януари 1959 г. Заместник на Франк Уизнър в OPC от октомври 1948 е Франк Линдзи, който го наследява през август 1951. Сред близките сътрудници на Уизнър по това време е Кармeл Офи, бивш служител в посолството на САЩ в Москва и политически съветник към Съюзническото командване в Казерта в края на войната. По препоръка на Аверил Хариман в OPC постъпва Ричард Бисел, който през 1959 замества Уизнър като заместник директор по планирането. Друг ветеран, който се присъединява към екипа на OPC е Томас Карамесинес, работил под прикритие в посолството на  САЩ в Атина по време на гражданската война в Гърция. В периода 1949 – 1953 Карамесинес е ръководител на мисията на ЦРУ в Гърция, по-късно е на подобна длъжност в Италия, а в периода 1967-1973 също достига до поста Заместник директор по операциите.

В тясно сътрудничество с колегите си от OPC работят и други ветерани от войната, които заемат ръководни позиции в OSO, по-късно преминават през длъжността Заместник директор по планирането/операциите за да достигнат подобно на Алън Дълес до най-високата позиция в разузнавателната общност – Директор на ЦРУ – Ричард Хелмс и Уилям Колби. Ричард Хелмс от началото на 1951 е Помощник заместник директор по операциите (ADSO), а Колби в периода 1951-1953 е представител на OSO в Стокхолм и през следващите години 1953-1958 – в Рим.

При създаването си през октомври 1948 Службата за политическа координация се състои от около 30 служители, в следващата година е десетократно увеличена до 300 души и седем териториални „станции“ (еквивалент на „резидентури“), за да достигне през 1951 до 2812 щатни служители и още 3142 експерти, консултанти и технически персонал, наети на временни договори в 47 териториални станции! Въпреки, че в новоразсекретените документи на ЦРУ все още остават скрити данните за утвърдените бюджетни разходи, някои от публикуваните в последните години изследвания посочват по-общи сведения. Ако за тайни операции през финансовата 1949 са отпуснати 4.2 млн щатски долара, през 1951 тези разходи вече са 82 млн. долара, което е близо 75 % от целия бюджет на ЦРУ! Въпреки това, през 1952 се преговаря с Аверил Хариман за допълнително финансиране на тайните операции с прехвърляне на значителни суми (4.8 млн долара) от Фонда „Маршал“ за икономическо възстановяване на следвоенна Европа.

Първите „психологически“ операции на OPC са продължение на предходни акции в Западна Германия, свързани с концепцията “stay-behind”, както и скрити действия за оказване на влияние върху общественото мнение в Западна Европа и Северна Америка. Такава е започналата преди създаването на OPC операция Mockingbird за привличане в пропагандните акции на влиятелни журналисти и главни редактори от водещи американски списания и вестници. Особено значение се отдава през първата година на операция QKIVORY (от 1950 с кодово название TPTONIC) за обединяване и подпомагане на антикомунистическата политическа емиграция от Централна и Източна Европа с предоставяне на възможности за водене на радио и печатна пропаганда.

Седмица преди формалното създаване на Службата за политическа координация, на 26 август 1948 Джордж Кенън обсъжда с директора на ЦРУ адмирал Хиленкотър, Франк Уизнър, директора на отдела за „чуждестранни радиопредавания“ в Държавния департамент (Радио „Гласът на Америка“) Чарлс Тайър, представителя на армейското разузнаване и бивш военен аташе в Москва полк. Айвън Итън, бившия политически представител на САЩ в София Майнард Барнс и други държавни служители предложението за създаване в Ню Йорк на „филантропична“ организация – американски комитет „Свободна Европа“. Една от целите на бъдещата организация е организирането на радиоемисии за страните от Източна Европа, които да съчетават официалната („бяла“) и неофициалната („сива“) пропаганда, а в определени случаи по инициатива и под контрола на новата Служба за политическа координация също и „черна“ пропаганда(9). На 17 февруари 1949 Уизнър представя доклад за организацията на скритото политическо ръководство над бъдещия Национален комитет „Свободна Европа“ (NCFE) от страна на Държавния департамент и OPC. Документът е обсъден два дни по-късно при Джордж Кенън. През април Франк Уизнър и номинирания за президент на бъдещия комитет Де Вит Пулс се срещат и с директора на ФБР Едгар Хувър за да го запознаят с целите и обхвата на операцията QKIVORY по обединяване и организиране дейността на политическата емиграция от Източна Европа чрез Комитета „Свободна Европа“. Хувър посочва едно деликатно съображение, че вероятно някои от емигрантите, с които ще се работи, са давали информации на ФБР, поради което настоява преди да се влиза в контакт с избраните лица, те да бъдат негласно проверявани от Бюрото.

Споразумението за създаване на Националния комитет „Свободна Европа“(НКСЕ) е подписано на 17 май 1949 и официално обявено в Ню Йорк на 1 юни. Наред с Джордж Кенън и Франк Уизнър, Алън Дълес е считан за основния „архитект“ на този проект. До назначаването му за заместник директор на ЦРУ през януари 1951 той е в ръководството на НКСЕ заедно с началник-щаба на американската армия и бъдещ президент ген. Дуайт Айзенхауер, бившия командващ американските войски в Европа и върховен комисар за американската зона в Германия ген. Люсиъс Клей и влиятелния издател на „Тайм“, „Лейф“ и „Форчън“ Хенри Люс, привлечен в другия проект на OPCMockingbird. На 4 октомври 1949 е утвърдена основната рамка и принципи за сътрудничество между НКСЕ и OPC. Съгласно документа, НКСЕ ще получава съществена финансова помощ, политическо ръководство и друга подкрепа от правителството на САЩ чрез OPC. За осъществяване на ефективно ръководство и подкрепа, OPC следва да бъде надлежно информирана чрез ежемесечни доклади за административната, организационна и оперативна дейност на Комитета. Важно условие в процеса на обединяване на политическата емиграция от Източна Европа е Националният комитет „Свободна Европа“ да работи с „нефашистките и некомунистически лидери“, което впоследствие създава известни трудности при привличане на национални антикомунистически групи, сътрудничили в годините на войната с нацистка Германия.

На 1 май 1950 е утвърдена работната структура с основни направления в дейността на Националния комитет „Свободна Европа“ в Ню Йорк (10). В първия под-комитет са формирани Център за изследване на Централна Европа, Център за Дунавски проучвания и Център за правни изследвания; във втория под-комитет са редакционните екипи на бъдещата международна радиостанция „Свободна Европа“ (РСЕ) със седалище в Ню Йорк с програмна, политическа и техническа секция и национални екипи за предавания на седем езици. Третият под-комитет контролира и осъществява контактите с националните емигрантски комитети (съвети) от Унгария, Чехословакия, Полша, България, Румъния, Югославия и Албания, както и с Международния селски съюз и организацията на свободните профсъюзи в изгнание. Четвъртият под-комитет озаглавен „Американски контакти“ има лекторска секция и секция за „памфлети“. Пряката връзка и ръководство от страна на ЦРУ се осъществява чрез „старши политически консултанти“ от Агенцията, аташирани към борда на НКСЕ и РСЕ, каквито през първата половина на 50-те години са например Пол Хенце (11) и Джеймс Макаргър. За ръководство на НКСЕ в OPC през 1950 е създаден специален отдел „Международни организации“ с началник ветеранът от УСС Том Брейдън. На 30 август 1950 от новия отдел в OPC изпращат указания до НКСЕ в предаванията на РСЕ да се лансират четири пропагандни тези: 1. Антисъветските сили не могат да загубят, 2. Фокусиране срещу съветската пропаганда, която е пълна с лъжи; 3. Не бива да се оставяте да бъдете провокирани за прибързани и необмислени акции, а да изчакате когато моментът настъпи; 4. Оглеждайте се и помнете тези, които обслужват съветската тирания (12). Директор на отдела за връзки с емигрантските комитети в НКСЕ е още един ветеран от УСС Бърнард Яроу, който през 1944, като специален представител на ген. Донован, е ръководил проекта Shepherd за контакти с д-р Иван Шубашич и други югославски политически и военни дейци в емиграция. От 1954 до 1973 Яроу е вицепрезидент на Комитета „Свободна Европа”.

Друг проект на OPC, тясно свързан с дейността на НКСЕ, е организирането на „Кръстоносен поход за свобода“ (Crusade for Freedom) в подкрепа на „поробените народи“ от Източна Европа, който се провежда в редица градове на Съединените щати със създаване на многобройни местни комитети за набиране на финансови средства в борбата против „комунизма“. В новоразкритите документи на ЦРУ ясно се посочва, че основната цел на проекта е разгръщане на масова пропагандна кампания сред американските граждани срещу „комунистическата опасност“, съпоставима с мащабната „мирна“ кампания на Москва по същото време под егидата на Световния съвет за мир. Втората важна цел е да се представи набирането на фонд за „поробените народи“ от Източна Европа като главният източник за финансиране дейността на Националния комитет „Свободна Европа“ и Радио „Свободна Европа. Резултатите от проведените масови кампании на „Кръстоносния поход за свобода“ сравними с общия бюджет на НКСЕ и РСЕ , показват, че набраните публични средства са няколко пъти по-малки от определения от правителството бюджет за тази дейност, който е част от бюджета на Централното разузнавателно управление, но се отпуска официално чрез Държавния департамент на САЩ. Първата кампания през 1951 е най-успешна със събиране на 16 млн. подписи от американски граждани. Финансовите измерения на кампанията не са тъй впечатляващи. В „Похода за свобода“ през 1950/1951 са събрани парични средства на стойност 1 930 000 долара, докато от бюджета на ЦРУ са отпуснати 2 344 000 долара. Следващата година субсидията от ЦРУ е на стойност 8 682 000 долара. За периода от 1950 до 1960 по линия на „Crusade for Freedom“ са набрани около 21 млн долара, докато субсидията от бюджета на ЦРУ за същия период за дейността на Комитета и Радио „Свободна Европа“ е 131 млн долара (13).

В условията на ожесточена двуполюсна конфронтация в периода 1947-1954, сходна с описваното състояние „между мира и войната“, използването на силови и остри подривни действия в граничните зони и от двете противостоящи глобални сили е очаквано и закономерно. В този исторически контекст се развива концепцията за изграждане наstay-behind въоръжени отряди, съставна част от която е идеята за създаване на доброволчески военни формирования на източноевропейски политемигранти, известни като “Voluntary Freedom Corps” (14).  Корените на тази концепция могат да се открият още от практиката на британската и американската служби за специални операции (OSS и SOE), а в първите следвоенни години частично се прилага чрез подбора и използването на нелегални мрежи от бивши „експерти“ на Абвера, специализирали се в разузнавателни и подривни действия в Съветския съюз и Източна Европа в годините на Втората световна война. Става дума за тайните операции на SSU/CIG/CIA в периода 1945-1949 с кодови названия CROWN, BOLERO, MOONLIGHT, RUSTY, KIBITZ, ZIPPER, за някои от които ще стане дума по-долу (15). Това изключително активно и строго секретно направление в оперативната дейност на ЦРУ се разраства именно след началото на Корейската война и дава началото на известната под общото название операция ГЛАДИО в следващите две десетилетия в цяла Европа. Темата е изследвана – на базата на достъпните материали – в книгата на швейцарския историк Даниеле Гансер от Центъра за изследване на сигурността в Цюрих „Тайните армии на НАТО“ (16). Въпреки че в книгата са използвани отделни непотвърдени журналистически тези и дори вероятни дезинформационни материали, в нея за пръв път се цитират оригинални свидетелства от парламентарни разследвания в редица европейски държави, каквито са документите от италианските военни и дипломатически архиви от началото на 50-те години. Новоразкритата документация от архива на ЦРУ допринася с нови автентични факти за по-детайлно изследване и съпоставяне на тази твърде чувствителна тема от историята на НАТО.

Въпросът за практическото изграждане на чуждестранни военни части в американската армия става актуален с приемането от Конгреса на САЩ на 30 юни 1950 на специален закон, позволяващ чуждестранни граждани да се приемат в състава на Въоръжените сили. Законът е предложен от сенатора Хенри Кабът Лодж, който в предходните години е агитирал за формиране на чуждестранни доброволчески военни части. Скоро след това са приети първите чуждестранни военни в 7720-и EUCOM Replacement Depot в Зонтховен, Бавария, където те изучават в шестмесечен курс  английски език и военните устави на американската армия. През следващата година в Конгреса е приета и т. нар. „поправка Керстен“, с която се отпускат 100 млн долара за обучение и въоръжение на войскови поделения, съставени от емигранти „отвъд Желязната завеса“. Въпреки, че ЦРУ изцяло застава зад идеята, в Държавния департамент получават противоречиви сведения, че някои европейски съюзници от НАТО са против инициативата за създаване на подобни армейски части. В Обединения комитет на началник щабовете също имат известни резерви, поради което първите чуждестранни подразделения на източноевропейски емигранти са формирани като „трудови части“ (labor military service) с логистични и охранителни функции. Колебанията на армейските специалисти се потвърждават при първия подбор през пролетта на 1951 г., както е посочено в доклад на командването на американските войски в Европа (EUCOM) от 16 юли 1951. От около 6000 желаещи две трети са отхвърлени като неквалифицирани. От подбраните 2366 души едва 395 са утвърдени като подходящи за военна служба. На 17 март 1952 Обединеният комитет на началник щабовете излиза със становище за формиране в тригодишен период на шест пехотни полка от източноевропейски политически емигранти, които да бъдат набирани и обучавани в американската армия и предназначени за използване в рамките на Северноатлантическия съюз. Предвижда се бюджетът на тези формирования за 1952 да надхвърли 16 млн долара, а за 1953 да достигне 42 млн долара. Въпреки, че военното обучение ще се осъществява от армейски офицери, все още подборът сред емигрантските групи продължава да е основно задача на ЦРУ, а финансовите средства се отпускат официално по линия на Държавния департамент.

След избирането на ген. Дуайт Айзенхауер за президент на Съединените щати, въпросът за Voluntary Freedom Corpsпридобива още по-широки измерения. В меморандум от президента Айзенхауер от 14 февруари 1953 се посочва: „В интерес на нашата национална сигурност е товарът, който е лежи върху американските младежи в световната борба срещу комунизма да бъде облекчен чрез предоставяне на допълнителни военни човешки сили.“ В две поредни заседания на Съвета за национална сигурност на САЩ на 18 и 25 март под ръководството на президента твърде оптимистично се поставя задачата за изграждане на 15 батальона с общ състав от около 25 000 източноевропейци. В експертен доклад от 20 април 1953, подписан от началника на Обединения комитет на началник щабовете ген. Омар Бредли, заместник държавния секретар (и бивш директор на ЦРУ) Уолтър Бедел Смит и бившия началник на американската военна мисия в Гърция и командващ войските на ООН в Корея ген. Джеймс Ван Флийт, се съобщава за негативната реакция на германския канцлер Конрад Аденауер и други западни съюзници да се създаде подобен доброволчески корпус на територията на Западна Германия. В крайна сметка, в създадените „трудови роти“ под командването на американската армия в Европа са включени около 5000 източноевропейски военнослужещи, чиято конкретна цел е да подпомогнат освобождаването на американските военнослужещи от „невоенни задължения“, срещу което получават възможността след тригодишен срок да емигрират в Съединените щати. Тези военни подразделения са изцяло под контрола на американското военно командване и нямат пряка връзка с международните военни структури на Алианса.

Що се отнася до изграждането на stay-behind паравоенни нелегални групи в Западна Европа, които да са подготвени – в случай на въоръжено нападение на армиите от Съветския блок – да пристъпят към подривно-диверсионни и саботажни действия в тила на противника, началото на реални мероприятия в това отношение е непосредствено след избухването на Корейската война. Кодовото название на дейностите на ЦРУ, свързани с програмата stay-behind, е BGFIGHTER. Операция „Гладио“ (Гладиатори) стартира под ръководството на италианската централа на OPC с ръководител Джералд Милър. В нея са посветени директорът на италианските тайни служби SIFAR ген. Умберто Броколи и ограничен брой висши военни от Генералния щаб. През октомври 1951, по линия на британските тайни служби SIS, във Великобритания свръхсекретно е изпратена група от седем офицери от италианското разузнаване за обучение в подривно-диверсионна дейност. В околностите на Залцбург и в Горна Австрия през есента на 1951 са разположени в тайни складове 35 контейнера с оръжие и муниции. В Германия продължават паралелните операции по създаване на нелегални мрежи от бивши офицери от Вермахта и Абвера, сред които най-голяма известност има „организацията на ген. Райнхард Гелен“ (17). За създаването на stay-behind групи в Северна Европа отговаря резидентът на ЦРУ в Стокхолм Уилям Колби. Старши представителят на ЦРУ в Атина Томас Карамесинес и представителят на SIS полк. Уитни обсъждат с гръцкото военно командване създаването на съвместна stay behind база в страната. Турското военно командване уведомява Вашингтон, че ще участва в stay behind операции чрез Генералния щаб, а не чрез разузнавателната служба TNSS. Бюрото на OSO в Париж предлага нелегалните stay behind групи във Франция да бъдат прикрити не чрез въоръжените сили, а чрез френското министерство на вътрешните работи. От работния дневник на директора на ЦРУ за 1951 се вижда, че координацията по линия на stay behind в НАТО (с кодово название HBDEBATE) се осъществява от представители на американското, британското и  френското разузнаване в строго секретния Clandestine Planning Committee към ШЕЙП.

Американското разузнаване и България. 1941 – 1949

 

Нелегалното прехвърляне на агенти и разузнавателно-диверсионни групи е характерно и за двата оформили се военнополитически блока в разгара на Студената война. Особено показателна е осъществяваната в периода 1949-1955 от териториите на Германия, Франция, Италия, Австрия, Гърция и Турция свързана мащабна операция срещу държавите от „съветската сфера“ в Източна Европа. Това е първата тайна паравоенна операция след създаването на Централното разузнавателно управление на САЩ и макар да приключва с неуспех придобитият опит е използван при операциите на ЦРУ срещу правителството на Мосадък в Иран през 1953 и на Арбенс в Гватемала през 1954.

Най-голяма известност придобива съвместната американско-британска операция “Valuable/Fiend” през 1949-1954, която цели насилствено сваляне на режима на Енвер Ходжа в Албания чрез прехвърляне на въоръжени групи и предизвикване на вътрешна гражданска война, но завършва с катастрофални резултати (40). Подобни акции по прехвърляне чрез самолети (Дъглас С-47 и Боинг В-26) или през границата на въоръжени разузнавателно-диверсионни групи са предвидени в обща серия от оперативни проекти на ЦРУ на териториите на Украйна (41), Грузия, Армения, Азербайджан и Северен Кавказ (QK ACTIVE), Прибалтика (QK COAST), Румъния (QK BROIL/SHELLFIRE), България (QK STAIR/BGCONVOY), както става ясно от разсекретените в последните няколко години оперативни документи на американското разузнаване. Достъпните до момента материали за България са предимно обобщени ежемесечни отчети до ръководството на OPC/DDP за хода на операцията.

Оперативните действия срещу България (проект QKSTAIR) (42) са предложени от източноевропейския отдел на OPC през февруари 1950. След съгласуване с Държавния департамент (Джордж Кенън и Робърт Джойс) и с Обединения комитет на началник щабовете и последвало обсъждане в ръководството на ЦРУ, на 24 април 1950  директорът на OPC Франк Уизнър утвърждава окончателния „Оперативен план за България“. В ежемесечните отчети по изпълнение на тайната операция в следващите пет години се открояват четири основни направления – политическа, паравоенна, психологическа и икономическа война. През ноември 1951 проектът QK STAIR получава ново кодово название BGCONVOY. В ръководството на тайната операция могат да бъдат разграничени два етапа. В първия етап до лятото на 1953 се обръща основно внимание на паравоенните форми на борба, а след това – предимно на психологическите средства за борба срещу режима в България.

В оперативния план са формулирани четири „линии на действия“:

А. Подкрепа на представения план от д-р Г. М. Димитров (с кодово название в първите материали на OPC „Robert S. Glants“) за „Организиране на антикомунистическо съпротивително движение в България“;

В. Подготовка и осъществяване на координирана психологическа (PW) програма срещу България с установяване на тайна радиостанция и прехвърляне на печатни материали;

С. Създаване на независима нелегална мрежа на OPC в България (различна от организацията на „Робърт Гланц“);

D. Мероприятия за икономическа война. Впоследствие икономическите мероприятия отпадат поради липса на подходящи условия за реализиране.

Въпросът  за началото на тайната операция срещу България е тясно свързан с решението на Държавния департамент за скъсване на двустранните отношения през февруари 1950, в отговор на обявяването на американския пълномощен министър в София Доналд Хийт за „персона нон грата“ по време на скалъпения „шпионски“ процес срещу Трайчо Костов през декември предходната година. Подобно на започналата през юни 1949 операция срещу Албания BGFIEND и стартиралата през май 1951 г. операция срещу Румъния QK BROIL, проектът QK STAIR се ръководи от Джеймс Макаргър (Феликс) под наблюдението на Франк Линдзи във Вашингтон. През 1951 в Атина е изпратена в подкрепа на тези операции група за психологически действия (APPLE team) под ръководството на Майкъл Бърк. Общият състав на ангажираните в тайната операция срещу България служители, консултанти и агенти през финансовата  1950/1951 е 50 души, повечето от които са с едногодишен договор. Първоначално към този щат са предвидени и екипи от 30 български емигранти, които предстои да бъдат обучени за нелегално прехвърляне в страната. Данните за финансовите средства на QK STAIR все още не са достъпни в новоразкритите документи, но по аналогия може да се сравнят с бюджета на QK BROIL срещу Румъния, където за издръжката на 91 души персонал за една година са били предвидени 810 000 долара. Близо 800 000 долара са и средствата, използвани за възнаграждения в първата година на реализацията на операцията срещу Албания.

Още от самото начало основната целева група за ЦРУ и Държавния департамент на САЩ сред българската политическа емиграция е Българският национален комитет, оглавяван от д-р Г. М. Димитров, с преобладаваща членска маса от БЗНС. Контактите на Франк Уизнър и други ветерани от УСС с д-р Димитров и други членове на Изпълнителния комитет на БНК (Димитър Мацанкиев) са още от годините на войната, а БНК е избраният български партньор на Комитета „Свободна Европа“ в Ню Йорк. Поради това, съвършено закономерно, на БНК и неговия председател е отредена главната роля в политическото направление на операцията срещу комунистическия режим в България. Един оперативен офицер от OPC, включен в ръководния екип на проекта QK STAIR, е определен да поддържа конфиденциална връзка с Г. М. Димитров във Вашингтон и Ню Йорк, а заместник-ръководителят на операцията срещу България в бюрото на ЦРУ в Атина в сътрудничество с бюрата във Франкфурт, Париж, Рим, Виена и Истанбул осъществява контактите с представителите на д-р Димитров в Западна Европа (Ценко Барев и Слави Нейков) и в Турция (Стратия Скерлев).

По-малко от година след началото на операцията обаче възникват, определени разногласия с председателя на БНК по основните направления на „българския проект“ на OPC. Повече от две години продължават усилията на ЦРУ, Държавният департамент и НКСЕ да убедят д-р Г. М. Димитров в необходимостта от реорганизация на БНК и разширяване състава на ръководството с цел обединяване на българската политическа емиграция и постигане по-голяма представителност и участие на различни политически групи. Още в месечния доклад относно изпълнението на QK STAIR за април 1951 се посочва, че Г. М. Димитров „се опитва да играе с едни лица срещу други за да осигури едноличното си ръководство“ в БНК. През октомври 1951 ръководещият офицер от OPC записва: „Направен бе опит за разширяване на БНК за да се преодолее критиката, че това е „еднолично представление“ (one man show) и да се обединят антикомунистическите елементи в българската емиграция. Отношенията между БНК и неговата ключова фигура д-р Г. Димитров продължават да са незадоволителни“. През декември 1951 се съобщава за оказан натиск върху д-р Димитров да „подобри отношенията си с НКСЕ, които остават обтегнати“, а през февруари 1952 представителят на OPC в Гърция провежда няколко срещи в Западна Германия с лидера на БЗНС с цел да го убеди да промени „диктаторското си поведение“ спрямо останалите емигрантски групи.

След обсъждане в ръководството на ЦРУ на предложения от Източноевропейския отдел на Държавния департамент „План за реорганизация на БНК“, през април 1952 Г. М. Димитров е уведомен от НКСЕ за основните параметри на този план. Според месечния доклад в OPC, Димитров твърдо се противопоставил на предложения план и заплашил с оттеглянето си от БНК. В документа от април се посочва: „Представителят на BGCONVOY проведе няколко разговори с д-р Димитров в опит да го убеди да подкрепи предложението на НКСЕ и, че ще загуби много със своето оттегляне“. В крайна сметка, година по-късно в дискусия между представители на ЦРУ и НКСЕ е решено „да се прекратят опитите за реорганизация на БНК, а вместо това се направи опит за организиране на група от млади емигранти, които да служат на американските интереси. Ако такава група се окаже жизненоспособна и придобие престиж, тя може да бъде трансформирана в нов Съвет или Комитет“. Въпреки, че българската редакция на Радио „Свободна България“ се наблюдава от другия проект на ЦРУ TPTONIC и не е в полезрението на BGCONVOY, в отделни анализи се споменава, че д-р Димитров имал силно критично отношение към радиопредаванията и настоявал българската редакция във Вашингтон и Мюнхен да се „подсили“ с негови хора.

Другата основна задача, договорена с председателя на БНК в началото на операцията, е за създаване на „нелегална мрежа“ в България чрез използване на установените контакти и канали за връзка с привържениците на опозиционния БЗНС вътре в страната. Тази част от операцията получава названието Dimitrov Test Case, тъй като  нейна основна цел е да провери на практика твърденията на Г. М. Димитров за наличие на широка подкрепа и организирано антикомунистическо съпротивително движение в България. До края на 1951 обещанията на лидера на БЗНС в това отношение нямат никакви конкретни измерения. През февруари 1952 е подписано писмено споразумение между него и OPC за осъществяване на предвидената „тестова“ операция. В оценката на ръководния офицер от BGCONVOY във Вашингтон се отбелязва: „Неуспехът на д-р Димитров да осигури необходимата финансова подкрепа от НКСЕ улесни работата на OPC по подписването на споразумението за тестовата операция“. В същото време е направена забележката: „Всяка операция, която включва Г. М. Димитров и неговата организация, ще изисква бдителен надзор“. През есента на 1952 възникват нови препятствия при подготовката на операцията. От една страна, д-р Димитров отказва да предостави по-конкретна информация за своите нелегални контакти в България, а от друга страна, гръцките власти категорично отказват сътрудничество с представителите на БЗНС в Атина. През март 1953 оперативното ръководство на BGCONVOY отхвърля текста на писмо на Г. М. Димитров до представителите му в Европа, тъй като в него се съдържали инструкции самостоятелно да определят своето участие в операцията. В отчета за март е записано: „Изглежда ЦРУ ще спре подготовката на тестовата операция, тъй като Димитров продължава да настоява за пряко участие в нея“. През април 1953 окончателно е решено: „Преговорите между Г. М. Димитров и ЦРУ са прекратени, тъй като д-р Димитров настоява да запази оперативен контрол над агентите. Всяка операция в страната с агенти под контрола на Димитров няма да бъде нито работеща, нито сигурна от гледна точка на ЦРУ.“

Паралелно със сътрудничеството с Българския национален комитет, в рамките на операция BGCONVOY се осъществяват контакти и с други антикомунистически емигрантски организации. През декември 1952, в писмо до номинирания за директор на ЦРУ при следващата републиканска администрация Алън Дълес, лидерът на ВМРО Иван Михайлов предлага услугите на своята организация за използване на техни съмишленици за нелегално прехвърляне в България. В ново писмо от януари 1953 Ванче Михайлов настоява за лична среща с Дълес. В интерес на операцията BGCONVOY е решено ръководещият оперативен офицер от секция SE/2 във Вашингтон и представителят на ЦРУ в Рим Джоузеф Лийб да се срещнат с Михайлов. В отчета за месец март 1953 се посочва: „Срещите разкриха, че … ако Михайлов реши да участва в бъдеще в тайни операции в България, поставените от него искания биха влезли в конфликт с целите на ЦРУ по същия начин, каквито са сегашните ни проблеми с д-р Димитров. Каналът за бъдещи преговори обаче ще остане открит.“

Поради категоричната съпротива от страна на Г. М. Димитров, организацията на бившите легионери Български национален фронт не е официално финансирана от НКСЕ и Държавния департамент, но конфиденциалните срещи на представители на ЦРУ с лидера на БНФ Иван Дочев не са прекратени и след неговото пристигане в Торонто през 1951. През октомври 1951, от името на ръководството на БНФ, е изпратено послание до Върховния главнокомандващ войските на НАТО ген. Дуайт Айзенхауер и началник щаба на ШЕЙП ген. Алфред Груентър с предложение доброволци на БНФ да бъдат обучавани в американски военни бази в Гърция и Турция за нелегално прехвърляне в България с цел при „внезапно нападение“ от страна на армиите от Съветския блок да подпомогнат „дезорганизирането на българската армия“. Тъй като за българските националисти било недопустимо да бъдат приемани за чужди агенти, в предложението се настоява военното обучение да се провежда под лозунга за „обединена защита на Европа“. В края на посланието се декларира: „За разлика от други емигрантски организации БНФ е доказал, че няма да сътрудничи с комунистите и затова е най-подготвен за антикомунистически действия… Гарантираме, че ще се подчиним на командването на ген. Айзенхауер и ген. Груентър“ (43).

През 1952-1953 в централата на ЦРУ във Вашингтон са получени редица съобщения за дейността и изказвания на Иван Дочев и извадки от негова кореспонденция със съмишленици на БНФ в Гърция, Западна Германия, Канада, САЩ и Австралия. През лятото на 1954 е решено от бюджета на BGCONVOY да се отпусне известна сума за издаване на неговия вестник „Народен глас“. След приключване на операция BGCONVOY през 1955 г. Иван Дочев е включен за участие в следващата операция на ЦРУ срещу България ZRNAUNTLE (1956-1958), като използва ново агентурно име GOMACE. В изпълнение на новите задачи, през май 1957 той осъществява серия от срещи със свои съмишленици в Париж, Мюнхен, Триест, Рим и Мадрид. В телеграма от директора на ЦРУ Алън Дълес до бюрото на Агенцията във Франкфурт от 3 декември 1957 се съобщава, че е възможно Дочев да замени полк. Малчев като информатор при „царската канцелария“ в Мадрид. Регулярно изпращаните от него информационни донесения за българската политическа емиграция му осигуряват месечно възнаграждение от ЦРУ от 300 долара с възстановяване на направените пътни и дневни разходи. Ситуацията се променя след разцеплението на БНФ на две враждуващи организации през 1959 В последните си писма до директора на ЦРУ Ричард Хелмс през февруари и май 1972 Иван Дочев пряко обвинява Агенцията, че е допринесла за разкола в неговата организация с подкрепа за съперниците му, като не пропуска за пореден път да обвини и БНК на д-р Г. М. Димитров (44).

Паравоенното направление в операцията BGCONVOY се свежда до подбора и военната подготовка на доброволци за формиране на национална рота под американско командване и за нелегално изпращане за диверсионно-подривни и разузнавателни мисии в България. Първоначално двете задачи са тясно свързани и изцяло се контролират от OPC. Досегашните публикации за „Българската национална доброволческа рота № 4093“ (45) се основават предимно на спомени на участници в ротата (Сава Севов, Желязко Ангелов) и учудващо не са били потърсени автентични документални свидетелства от американските архиви. Създаването на българската рота е пряко обвързано с целите на тайната операция QK STAIR/BGCONVOY на OPC, а началото на нейното формиране през юли 1951 е обосновано с приемането от Конгреса на САЩ на поправката „Керстен“ предния месец. В месечния отчет за операцията от август 1951 г. се цитира доклад от ръководителя на специалните операции на ЦРУ за Европа, че се търси постоянно място за лагер на бъдещата Българска охранителна рота (Bulgarian Guard Company – BGC), която по споразумение с EUCOM щяла да се командва от армейски офицер. В отчета за септември се съобщава, че е договорено с д-р Г. М. Димитров подборът на кандидатите да започне сред неговите привърженици в Гърция и Италия. Определено е мястото на дислокация в Цайлсхайм близо до Франкфурт, като се предвижда ядрото на ротата да бъде формирано през ноември с. г. От самото начало е поставена по-важната задача – от одобрените кандидати за Българската рота да се проучат и подберат най-подходящите бойци за последващо специално разузнавателно обучение и подготовка за прехвърляне в подривно-диверсионни групи на територията на България. На 8 септември 1951 са изпратени първите подбрани български агенти в тайната тренировъчна база на ЦРУ в Графенвьор (кодово название HBBASIS), където вече се обучават албански агенти за операция BGFIEND. По това време започва формирането и на Албанската трудова рота № 4000 в Герсхайм до Франкфурт (с кодово название на ЦРУ JBPARSON).

Първоначалните разчети са до февруари 1952 численият състав на ротата да достигне 250 души. На 2 ноември 1951 в работния дневник на Директора на ЦРУ е записано, че 50 одобрени български доброволци вече са били прехвърлени в Западна Германия и се очаква до 15 ноември BGC да достигне 100 души. На 15 ноември ген. Уолтър Бедел Смит е допълнил в своите записки: „Ротата е източник на ЦРУ за български агентурни екипи. На място са инструктирани да не отхвърлят квалифицирани кандидати, които могат успешно да преминат нелегално границата.“ Същевременно група от 40 български емигранти, опитали да преминат от Франция за да се включат в ротата, са били върнати обратно във Франция. В коментар по този случай се посочва, че групата вероятто е била насърчена от Ценко Барев да замине за ФРГ за да се осигури доминиращото положение на привържениците на БЗНС в българската рота. Към края на ноември вече са подбрани 170 доброволци, но впоследствие част от тях са отхвърлени като неподходящи за обучение. Окончателно е определен съставът на Българската охранителна рота – 200 души. От ноември започва и интензивно политическо, военно и паравоенно обучение на наличния състав. В процеса на формиране на ротата са отчетени и някои проблеми, основният от които е „войнстващата позиция“ на привържениците на Г. М. Димитров, които са преобладаващо мнозинство, спрямо представители на други политически групи (един от ключовите спорове е по дилемата републиканци-монархисти). Това принудило командващият американски офицер да заповяда прекратяване на всякакви политически прояви в района на казармите. През април 1952 вече се отчита изграждане на по-хомогенна група, която проявява „ентусиазъм към изпълнение на задачите и интерес към дадените инструкции“ и вече не се отдава на „политически интриги“. Интересна е секретната информация от бюрото на ЦРУ в Атина през август 1952, че са вербували двама души, „които ще влязат в BGC като американски информатори с надеждата, че ще получим повече детайли за вътрешната ситуация в ротата“.

През октомври 1952 са завършени преговорите между ЦРУ и EUCOM (преименувано в USAREUR) за окончателно прехвърляне на Българската рота на подчинение на командването на американската армия в Европа. В отчета за операция BGCONVOY за същия месец има кратък коментар: „Все още няма решение дали ЦРУ ще продължи да има право да прониква и прави подбор в ротата за тайната операция.“ По-късно през февруари 1953 г. в споразумението между командването на американската армия в Европа и ЦРУ е направено ново допълнение в контекста на директивата на президента Айзенхауер от 14 февруари – „BGC ще бъде под армейски контрол до получаване на по-определена информация за създаването на Voluntary Freedom Corps“. През ноември 1952 от USAREUR изпращат за американски командващ офицер пехотен младши лейтенант с познания по български език, който през 1953 е сменен с капитан Уилям Хеткук. По това време ротата е с ново название „Българска трудова рота“ (Bulgarian Labor Service Company), първоначално в състава на Labor Service Center No. 6950 в Нисау, а от октомври 1953 до края на съществуването си през юни 1964 е дислоцирана в Гермерсхайм.

Много по-слабо известна е най-секретната част от операцията на ЦРУ срещу България с изпращане на нелегални екипи от обучени агенти в страната. Част от тези агенти се подбират измежду доброволците за Българската охранителна рота в Западна Германия или се препоръчват от организацията на д-р Г. М. Димитров. Други са подбирани от представителите на OPC и OSO в Атина и Истанбул, най-вече от емигрантските лагери в Лаврион и Сирос. Както се вижда от отчетите на OPC за операция BGCONVOY и други новоразкрити документи на ЦРУ, подготовката и изпращането на агенти в България в редица случаи се осъществява в сътрудничество с британските и френските тайни служби (SIS  и SDECE) и с пълното съдействие на гръцките и турски власти. От работния дневник на директора на ЦРУ става ясно също, че през октомври – декември 1951 ЦРУ организира в тясно сътрудничество с холандското разузнаване изпращане на два екипа от  агенти в Румъния и България. Съвместно с италианското разузнаване са определени 50 агенти, които да бъдат внедрени в екипажите на търговски кораби за разузнавателни мисии в Черноморския регион. След първоначално обучение на вербуваните агенти в тренировъчни бази на ЦРУ в Западна Германия, тяхното окончателно специално обучение се осъществява в тайни бази близо до Атина и Истанбул. При подбора на агентите се използват и кадрови офицери, бивши легионери или звенари. Например, в донесение от българската легация в Париж от март 1951 се съобщава за среща във френската столица на ген. Дамян Велчев с бившия член на СБНЛ и командир на горянска чета полк. Иван Гологанов с цел вербуване на доброволци за бъдещата българска рота, някои от които да бъдат подготвени за нелегално прехвърляне в България(46). На 5 декември 1951 директорът на ЦРУ ген. Бедел Смит записва в своите работни записки: „Съвместно с френското разузнаване са вербувани за обучение във Франция два-три екипа от български агенти за операции в България… Помощникът на българския генерал Дамян Велчев (става дума за Любен Тодоров – Й.Б.) ще действа като основен агент по проекта“ (47).

Нелегалното прехвърляне на агенти със самолети или през сухопътната граница от Гърция и Турция в периода 1950-1953 е с променлив успех. Шестима агенти на ЦРУ, прехвърлени през май 1951, са арестувани скоро след пристигането им и осъдени на смърт на публичен процес през септември. Други два екипа от общо седем агенти, прехвърлени през август в Пиринския край и в Хасковско, успешно се завръщат в базата в Гърция. Друг екип от четири души, прехвърлен през юни 1952, успява да организира канал и тайна квартира в Пазарджишко и „осъществява контакт с потенциални местни агенти“. Прехвърленият през май 1953 с помощта на турската разузнавателна служба TNSS екип се завръща само след два дни след неуспешна мисия – „нито една от целите не бе постигната поради отказ на техните контакти да сътрудничат“, записва в отчета за май ръководителят на операция BGCONVOY. При подготовката на българските агенти, някои от тях са отстранени поради „непригодност“ и им е осигурено да емигрират в Западна Германия и Южна Америка. За десет агенти, за които след първоначално обучение в базата на ЦРУ в Графенвьор е преценено през януари 1952, че не стават за нелегално прехвърляне в България, е записано: „Вероятно тези десет агенти ще бъдат върнати в Българската рота като подофицери“.

През май-юни 1953 е осъществена сериозна реорганизация в ръководството на операция BGCONVOY, като постепенно е преустановено нелегалното прехвърляне на агенти през границата и основните цели са ограничени до водене на психологическа война (PW). Вероятно в някаква степен това е повлияно от промяната в курса на Кремъл след смъртта на Сталин, а в последствие и от началните сондажи на правителството в София за възстановяване на двустранните отношения с Гърция и Съединените щати. Народните вълнения и бунтове в Източна Германия и Чехословакия през май-юни 1953 също дават основание за засилване на пропагандната война чрез радиопропаганда и прехвърляне по въздуха на позиви, брошури и други печатни материали. Наред с предаванията на Радио „Свободна Европа“, които се координират чрез НКСЕ, важно значение по линия на операция BGCONVOY изиграват излъчванията на „сива“ и „черна“ пропаганда (както са квалифицирани в документите на операцията) чрез нелегалната радиостанция „Горянин“.

Екипът на Радио „Горянин“ е подчинен на секцията за психологическа война към бюрото на ЦРУ в Атина, но водещите инструкции и директивни указания идват от Вашингтон. Техническите инсталации са разположени в предградието Кифисия на около 20 км от центъра на Атина. Общо за психологическите операции по проекта BGCONVOY отговаря екип от около десет души, но за предаванията на Радио „Горянин“ отговаря един оперативен офицер от OPC, един консултант на едногодишен договор и трима български емигранти. Според инструкциите от Вашингтон от юли-август 1951, екипът в Атина следва да разшири обхвата на събираната информация от България чрез новопристигналите емигранти за да се създаде впечатление, че радиостанцията предава от вътрешността на страната. Същевременно са взети предпазни мерки за да се избегне разкриването на прекия контрол от страна на ЦРУ. Тази задача очевидно не е постигната, тъй като през октомври 1951 се получават сведения от френската и италианската дипломатически мисии в София, че в българската столица „знаят, че местоположението на Радио Горянин е близо до Атина и се контролира от американското разузнаване“. Това създава напрежение сред персонала и опасения от проникване на агенти на българските тайни служби (48). Водещият редактор и говорител на Радио „Горянин“ е разследван и затворен в гръцки затвор по подозрения, че е „двоен агент“. По-късно се установява, че е предоставял информация на френските разузнавателни служби. През август 1952 шестима български емигранти от екипа обслужващ радиостанцията имат в нарушение на конспирацията „нерегламентирани контакти“ с други емигранти в Атина, поради което е предложено да бъдат освободени и експулсирани в Южна Америка.

Въпреки първоначалните трудности и неизпълнение на една от основните задачи – „установяване на контакти със съпротивителното движение в България“, в отчета за януари 1952 се отбелязва, че предаванията на радиостанцията са успели да дадат „надежда и кураж“ на българския народ, да предизвикат „гняв и негодувание към комунистическия режим“, да „посеят недоверие и страх сред комунистите“ и да създадат психологически условия за сътрудничество със съпротивителните сили в случай на война или революция. В указанията от декември 1952 се изисква предаванията да се обърнат към селското население в страната, а в директивите от януари 1953 – за подобряване на емисиите да се наблегне на „българското историческо наследство“ и тезата, че „българите са роби на съветския колониализъм“. В инструкциите от юли се иска да се отправят апели „селяните да се противопоставят на колективизацията и да саботират продукцията, а интелигенцията съпротивлява срещу комунистическия контрол“. По-късно, през ноември 1953, са формулирани главните тези на психологическата пропаганда в предаванията на радиостанцията – срещу лошото управление и корупцията на режима, „окуражаване на пасивната съпротива“ и противопоставяне на „съветизацията на България“.

През лятото на 1953, във връзка с новата линия за приоритет на психологическите операции, се осъществява поредната реорганизация на радиостанцията, като нейното название е променено на „Гласът на съпротивата в България“ и се препоръчва многократно да се повтарят 15-минутните информационно-коментарни предавания за да се преодолее ефектът от масираното заглушаване на емисиите от страна на българските тайни служби. Практикува се и друг подход за подсилване пропагандното значение на представените новини. Например, коментарът от 9 март 1953 за предстоящо сваляне на комунистическия ръководител Вълко Червенков след смъртта на Сталин е препечатано като новина в контролирания от ЦРУ в. “Berliner Telegraf”, а след това цитирано в предавания на Радио „Свободна Европа“ и „Гласът на Америка“.

Друго важно средство за психологическа война в рамките на операция BGCONVOY е разпространяването по въздуха на печатни позиви, листовки и брошури. Първоначално, през 1950-1951, това става със самолети, но предвид съществуващите рискове, от края на 1951 разпространяването на печатната пропаганда се осъществява с балони. В хода на провежданата операция в периода 1950-1955 са подготвени и разпространени над 5 000 000 позиви и листовки с различно политическо, сатирично, религиозно и друго съдържание. Например, през 1953 основни теми на листовките са създаването на Балканския пакт между Турция, Гърция и Югославия и потушаването на народните бунтове в Източна Германия. В някои позиви се отправят призиви дори към офицерите от българските служби за сигурност „да дезертират за да не ги сполети съдбата на Лаврентий Берия“! След приключването на проекта BGCONVOY психологическите действия срещу режима в България се провеждат в рамките на новите проекти METAPHOR и MEASURE.

В работния дневник на Директора на ЦРУ ген. Уолтър Бедел Смит има запис от 6 септември 1951, че българинът Димитри А. Димитров, който е трябвало да бъде отстранен (“disposal case”), вече е прехвърлен благополучен в американска военна болница в Панама. Няколко новоразкрити документи на ЦРУ, включително и отчетите по проекта QK STAIR/BG CONVOY разкриват детайли от историята, останала напълно неизвестна на българската аудитория. Младият български политически емигрант Димитър Димитров (с кодово име KELLY) е включен в началото на 1951 като водещ редактор в екипа на Радио „Горянин“, но скоро след това е заподозрян за „двоен агент“ и прекарва известно време в гръцки затвор, където е подложен на разследвания с използване на физическо насилие. Оказва се, че действително е предоставял сведения, но на представители на съюзното френско разузнаване. След излизане от затвора обаче заплашва, че публично ще разкрие връзките си с ЦРУ, с което се превръща в заплаха за Агенцията. През август спешно е прехвърлен в база на ЦРУ край Франкфурт, а оттам в базата на армията на САЩ Форт Клейтън в зоната на Панамския канал. В меморандум от 25 януари 1952 Морз Алън от отдела за сигурност в ЦРУ отразява състояла се дискусия за евентуално прилагане върху Димитров на средства с „наркохипноза“ от проекта на ЦРУ ARTICHOKE (49). На 2 февруари се провежда ново обсъждане с представители на OPC по случая “KELLY”, а в началото на март е разрешено използването на петседмична “терапия“ с цел предизвикване на частична амнезия в съзнанието на българина. През 1955 Димитров е върнат в Атина, а през 1956 е прехвърлен в Съединените щати. Последният му контакт с ЦРУ е през 1960, когато отправя молба за финансова подкрепа. Той отново привлича вниманието на Агенцията през 1977, когато под името „ген. Доналд Доналдсън“ дава сензационно интервю в Лондон, че може да разкрие поръчителите на убийството на президента Джон Кенеди, като в същото време разправя небивалици за свои лични контакти с няколко президенти на САЩ.

През юли 1954 е одобрен последният годишен бюджет за тайната операция BGCONVOY, като е предвидено нейното приключване в средата на следващата година. В последния отчет по хода на този проект се посочва, че той е окончателно прекратен на 30 юни 1955, а някои от поставените цели са включени в следващи секретни проекти за България. Обобщаваща оценка за състоянието в страната към момента на прекратяване на проекта се съдържа в разузнавателния анализ „Антикомунистическият съпротивителен потенциал в Китайско-Съветския блок“ през есента на 1955 (50). В документа се посочва:

„До 1952 Българският национален комитет бе най-влиятелен сред емигрантските организации, но без подкрепата на НКСЕ неговото влияние намаля. Най-известният български емигрантски политически лидер Г. М. Димитров е неспособен, според нас, да подобри ситуацията. Няма свидетелства, че емигрантските елементи ръководят някаква мощна организирана или неорганизирана съпротива в България. Малко вероятно е организирана съпротива да се създаде при тези условия. Изолирани действия ще се предприемат вероятно, но без външна помощ или отслабване на комунистическата власт, те ще намалеят. При избухване на война между Изток и Запад потенциалът за съпротива в България ще се увеличи значително, но не би могло да се очаква възникване на мащабна съпротива… Народно въстание в България срещу комунистическия режим ще е възможно едва когато бъде премахнато съветското управление и осигурена западната победа.“

 

Темата за американското разузнаване и България в годините на Втората световна война е обстойно разгледана в редица монографични, студийни и документални публикации от проф. Витка Тошкова (18). Тази проблематика ще бъде проследена тук в най-общ план от гледна точка на предисторията на интересуващия ни проблем за първата операция на ЦРУ срещу България в разгара на Студената война. Допълнително ще бъдат направени отделни уточнения на базата на разкритите в последното десетилетие документи от архива на УСС. В контекста на разглежданата тема ще бъдат приведени и отделни съпътстващи факти за дейността на британското и германското разузнавания в България и на Балканите, разкрити в публикациите на Валентин Александров, Николай Котев и Мариета Станкова (19).

През първия период на Втората световна война – от 1939 до 1943, разузнавателната дейност на западните съюзници на Балканите е изцяло доминирана от британските специални служби. Скоро след началото на войната представителите на британското разузнаване в София (вторият секретар в легацията Норман Дейвис и военният аташе подп. Александър Рос) установяват доверителни връзки с опозиционни дейци от средите на БЗНС „Ал. Стамболийски“ (Пладне) и на политическия кръг „Звено“ (20). В началото на 1940 представителят на SIS Джулиан Еймъри под формата на лекторски тур посещава София и разговаря с лидера на левицата в Земеделския съюз д-р Г. М. Димитров. През декември същата година той отново се среща с д-р Димитров, който в края на октомври е имал доверителни разговори с още един пратеник на британското разузнаване полк. С. Бейли. Контактите на Г. М. Димитров и други опозиционни дейци с британската легация и подготовката им за въоръжена съпротива срещу присъединяването на България към Тристранния пакт са разкрити от отделение „Б” на Държавна сигурност чрез агента им Юлий Генов. Д-р Димитров успява да напусне страната с помощта на Норман Дейвис, скрит в камион с архивата на британската легация. На турска територия той е посрещнат от полк. Бейли (21). Първоначално в Истанбул, а по-късно в Александрия и Кайро Г. М. Димитров поддържа тесни контакти с резидентурата на британското разузнаване в Турция и Близкия Изток, с чиято подкрепа успява, заедно със своите съмишленици Коста Тодоров и Димитър Мацанкиев, да организира Български национален комитет и емисии на радиостанциите „Свободна и независима България“ и „Васил Левски“.

Усилията на д-р Г. М. Димитров да бъде организиран постоянен канал за връзка с неговите сподвижници в България е неуспешен. Впоследствие ръководството на британското разузнаване оценява получаваните чрез него информации за положението в страната като „неефикасни“. Опитите да се изпратят агенти на SOE за установяване на връзки с посочени от Г. М. Димитров лица в България се провалят, поради което контактите на британските тайни служби със земеделския лидер в изгнание намаляват. Преценено е, че най-достоверна информация може да бъде получена чрез изпращане на разузнавателно-диверсионни групи на Балканите. За целта са формирани специални подразделения на SOE Force 133 и Force 266, които изпращат няколко военни мисии при югославските и българските партизани.

За първи път по-обстойно военнополитическата ситуация в България и на Балканите се разглежда в аналитичен материал на УСС в началото на август 1943. Ръководителят на американското разузнаване ген. Донован проявява специален интерес по този въпрос поради събитията в Италия и последвалата политическа криза в България след смъртта на цар Борис ІІІ. До този момент американското разузнаване разполага с малка оперативна група в района, дислоцирана в Кайро през октомври 1942. През ноември 1943 е създадена нова резидентура на УСС в Истанбул, ръководена от подп. Ланинг Макфарланд. В поверителни разговори с началника на SOE полк. Колин Гъбинс през август 1943 и с началника на съветското външнополитическо разузнаване ген. Павел Фитин в края на декември ген. Донован отправя молби за получаване на актуална информация за положението в България (22). В началото на март 1944 от Москва изпращат подробен доклад от 50 стр. за политическата ситуация и съпротивителното движение в страната. През пролетта на 1944 от британското разузнаване също изпращат във Вашингтон сведения за България, добити чрез екипите на Force 133 (майор Мостин Дейвис и капитан Франк Томпсън) (23).

Първата операция на американското разузнаване в България, назована „Мисията Джедуин“ с използване на влиятелния агент „К“, е проведена в периода декември 1943-март 1944. Тя е водена от бившия военен аташе в София и Анкара майор Корнилиъс Джедуин, а главната фигура е бившият български банкер с връзки в дворцовите, стопанските, църковните и военните среди Анжел Куюмджийски. Той е натурализиран американски гражданин и получава чин полковник от армията на САЩ по предложение на ген. Донован предвид използването му в „Мисията Джедуин“ с основна цел сепаративни преговори с българското правителство за излизане на страната от войната. За разлика от директора на Робърт Колеж в Истанбул и бивш директор на Американския колеж в София Флойд Бляк, Куюмджийски никога не е бил на щатна длъжност в УСС и формално се води като временно нает по договор за изпълнение на конкретна задача. През януари 1944 двамата с майор Джедуин лично докладват на ген. Донован в Кайро за подготовката на операцията, а на 23 март Анжел Куюмджийски изпраща подробен доклад до директора на американското разузнаване относно проведените разговори с представителите на българското правителство (24).

През май 1944, във връзка с изменената военнополитическа обстановка и предвид операция ОВЪРЛОРД за съюзническия десант в Нормандия, ръководството на УСС решава да подсили балканската секция в Турция. Допълнителна причина е неудовлетворението от активността на ръководителя на централата на УСС в региона Лансинг Макфарланд. Разследване на контраразузнавателния отдел (X-2) след сигнали от британските тайни служби установява, че разузнавателната мрежа CEREUS, ръководена от заместника на Макфарланд подп. Арчибалд Колман и агента с кодово название DOGWOOD (чешкият инженер Алфред Шварц), е доставяла дезинформационни сведения поради внедряване в нея на агенти на Абвера от Унгария (25). По това време отговорник за България в бюрото на УСС в Истанбул е лейт. Дийн Уудроф, роден и израснал в Пловдив американец (с кодово име Bittersweet), негов помощник в Одрин е Лин Бийлър (Arbutus), а с анализа на информационните материали за България се занимава Арчибалд Уокър (Rose). На 2 юни 1944 към тях се присъединява в Истанбул мл. лейт. Хари Харпър. В периода юли-август 1944 Дийн Уудроф има две срещи с ръководителя на Българския национален комитет д-р Г. М. Димитров.

През лятото на 1944 базите на УСС за действия на Балканите се преместват в Казерта и Бари, Италия. В Казерта е дислоциран специалният 2677-и полк за подривни и разузнавателни операции с около 2800 агенти, командван от полк. Едуард Глейвин. Ръководството на балканските операции се контролира от Робърт Джойс, Уилям Мадъкс, Робърт Уолф и Стюарт Хю.

На 15 юни за шеф на секретните операции на Балканите е назначен кап. ІІ ранг Франк Уизнър, който пристига в Истанбул от Кайро на 27 юни. През юни-юли съвместно с централите в Кайро и Казерта са подготвени разузнавателните мисии на УСС в Гърция, Румъния, България, Унгария и Югославия. На 31 август мисия HEAVENHEAD, оглавена от Франк Уизнър, пристига в Букурещ. Малко по-късно там е изпратена още една разузнавателна група начело с подп. Уолтър Рос с кодово название VESSEL. Съхранената кореспонденция с екипите на УСС в Румъния показва силна активност в месеците до края на войната в Европа и установени контакти с редица политически дейци. Франк Уизнър напуска Букурещ в края на март 1945, а от средата на май е заедно с Алън Дълес в новата централа на УСС във Висбаден.

На 15 май 1944 на словенска територия е спуснат майор Франк Линдзи, който след осъществяване на няколко диверсионни акции преминава към щаба на хърватските партизански отряди, а през март 1945 сменя подп. Чарлс Тайър (бъдещият директор на „Гласът на Америка”) като ръководител на американската военна мисия при Тито в Белград (26). В периода април-ноември 1944 на югославска територия са прехвърлени общо 15 мисии на УСС, две от които при четническите отряди на Дража Михайлович.

През 1944 в Гърция са изпратени общо осем мисии на УСС. За разлика от британското разузнаване, УСС има свой представител и при партизанските отряди на гръцката левица – кап. Коста Куварас, ръководител на мисия Pericle (27). Екип ІV от Гръцката оперативна група на УСС под командването на лейт. Лон Пейтън пристига на 8 септември 1944 от Бриндизи в района на град Драма и скоро влиза във връзка едновременно с представители на ЕАМ/ЕЛАС, с български офицери от Седма армия на ген. Сираков и с представителя на новото правителство в София поручик Иван Радев.

На 4 септември 1944 от Истанбул е изпратена в България разузнавателната група на младши лейтенант Хари Харпър, която на 6 септември вечерта пристига успешно в София. По същото време на гръцка територия, с намерение да влезе в България, е още една група на УСС. Както се вижда, в сравнение с останалите балкански държави екипът на американското разузнаване в българската столица е на сравнително ниско равнище. От самото начало Harper’s Unit се натъква на силно противодействие от страна на съветското военно командване в България. Ген. Донован незабавно оспорва заповедта от 24 септември на командването на Трети Украински фронт четиричленният екип на лейт. Харпър да напусне България, но и след отмяната на заповедта завърналият се разширен с още трима души екип на УСС е ограничен в придвижването си извън София. Водещият разузнавач в мисията Harper е лейт. Дийн Уудроф. В средата на декември този екип окончателно напуска България и е заменен от тричленен екип в състава на американската част от Съюзната контролна комисия за България. Водещ разузнавач в новата мисия е лейт. Уейн Вучинич, експерт в отдела за изследвания и анализи на УСС.

Една от причините първата група на УСС в София сравнително бързо да напусне страната е изразената неприязън от страна на политическия представител на САЩ в България Майнард Барнс, който предявява претенции всички действия на екипа да бъдат под негов надзор. Подобен проблем се появява и в американските мисии в Букурещ и Белград. Показателен е докладът на Робърт Джойс (посетил София заедно с полк. Глейвин през ноември 1944) от 16 януари 1945, в който той аргументирано отхвърля критичните бележки на Майнард Барнс към дейността на УСС в България и подчертава: „В интерес на бъдещата ни национална сигурност е нашите политически и военни стратези да имат възможно най-пълната информация за регион, където не само конфликтът между етническите, религиозните, политическите и икономическите интереси е постоянен, но където и националните интереси на извънбалканските сили са били, а и понастоящем са в противоречие” (28). В доклади на българските тайни служби от това време се споменават като „доказани американски разузнавачи“ още няколко имена на военни и политически лица от американската част на Съюзната контролна комисия за България, която през пролетта на 1945 наброява 51 души – полк. Върнън Стензи, сержант Емил Храбовски, помощник политическия съветник Сирил Бляк (29). В списъците с около 24 000 имена на кадрови служители и агенти на УСС (1941-1945) тези имена не фигурират (30). Това не означава със сигурност, че не са работили за разузнаването, а по-скоро че може да са били от армейската разузнавателна служба (G-2). Характерен е случаят с Джеймс Макаргър, който през 1945-1946 работи под прикритие като ръководител на политическата секция в дипломатическата мисия на САЩ в Будапеща, но всъщност е кадрови сътрудник на строго секретната разузнавателна мрежа POND на пряко подчинение на Обединения комитет на началник щабовете. През февруари 1949 Макаргър, запазил дипломатическото си прикритие, е поканен от Франк Уизнър да оглави новосъздадения отдел FB-I (Foreign Bureau B, Section I) в OPC, който се занимава пряко с тайните операции в Албания, България, Гърция, Румъния, Унгария, Югославия и „Свободната територия Триест“, а негов непосредствен началник е заместник директора на службата Франк Линдзи.

От докладите на екипа на УСС в София през 1945 се вижда, че във Вашингтон проявяват най-силен интерес към две ключови теми. Едната се отнася до дейността на съветската администрация и дислокацията на съветските военни части в България, а другата засяга развитието на вътрешнополитическата ситуация в страната и засилващия се натиск срещу прозападни политически дейци. През март 1945 Уейн Вучинич получава информация от Никола Петков за кризата в Земеделския съюз след поисканото от комунистите отстраняване на лидера на Съюза д-р Г. М. Димитров. След поставянето на Г. М. Димитров под домашен арест и колебливата позиция на британските представители, той получава политическо убежище в резиденцията на Майнард Барнс. В резултат на продължителни преговори с българските и съветските власти относно неговата съдба, през август е постигнато компромисно решение – земеделският лидер да получи възможност да емигрира в Съединените щати, а в замяна на това американското правителство дава съгласие да приеме ген. Владимир Стойчев за неофициален български представител във Вашингтон още преди възстановяване на дипломатическите отношения между двете държави. На 5 септември 1945 д-р Г. М. Димитров, придружаван от Сирил Бляк, пристига в Казерта, където е посрещнат от Кармел Офи. Както споменава в биографичната си книга Чарлс Мозер, през следващите три десетилетия във Вашингтон между Димитров и Офи се установява „сърдечно приятелство“.

В периода след края на Втората световна война последващите съкращения и реорганизации в системата на американското разузнаване и ускорената съветизация на България след подписването на мирните договори в Париж през февруари 1947 затрудняват провеждането на активни тайни операции на територията на страната. Определен интерес представляват обаче намеренията и действията на американските тайни служби за привличане и използване на дейци от българската антикомунистическа емиграция в Западна Европа. Характерен пример са интензивните контакти с един от младежките лидери на Съюза на българските национални легиони Иван Дочев, чието досие в архива на ЦРУ се състои от три тома с близо 800 страници информации за периода 1945-1972 (31). Първоначалният интерес към Иван Дочев е от бюрото на OSS/SSU в Залцбург в края на 1945, във връзка с проектите BOLERO, CACTUS и CROWN. Проектът BOLERO е стартиран още през август 1945 в европейската централа на УСС във Висбаден под ръководството на Алън Дълес и Франк Уизнър. В процеса на разузнавателните беседи с редица ръководни офицери от Абвера особено внимание се обръща на онези от тях, които са работили срещу Съветския съюз и в Източна Европа. Водеща фигура сред тях е ген. Райнхард Гелен, поради което впоследствие проектът придобива публична популярност като „организацията на Гелен“. В периода август 1945 – юли 1946. подбраните офицери от Абвера са в САЩ, след което са върнати обратно в американските зони в Германия и Австрия в изпълнение на следващия етап – операция RUSTY (след 1947 с кодови названия KIBITZ и ZIPPER). През декември 1947 „организацията на Гелен“ се премества в Пулах край Мюнхен под прикритието на 7821-а Composite Group от 7-а американска армия. В „мрежата“ на ген. Гелен по това време фигурират около 4000 офицери от Абвера, разузнавателни експерти по страните от „Съветския блок“, какъвто е бившият ръководител на бюрото на Абвера за Югоизточна Европа със седалище в София полк. Ото Вагнер (д-р Делиус).

Паралелно с операция BOLERO, през септември 1945 в Залцбург, Австрия, са инициирани и операции CACTUS и CROWN, съставна цел от които е подборът и привличането на активни дейци от белогвардейската емиграция в Западна Европа и от армията на ген. Власов (РОА), включили се в състава на Вермахта със своите военни формирования. В полезрението на сътрудниците на американското разузнаване попада и майор Рихард Каудер, ръководил секретна разузнавателна група на Абвера във Виена с клонове в София (32), Букурещ, Будапеща и Рим. Един от най-важните агенти в разузнавателната група KLATT е белогвардейският генерал Антон Туркул. В периода 1942-1944 групата KLATT доставя голям брой важни разузнавателни сведения от своя агент MAX внедрен в съветското главно командване, представител на тайна антиболшевишка дворянска организация. Донесенията на агентурата на майор Каудер е високо оценена от командването на Вермахта, а по-късно той самият е споменат като „ас“ на германското разузнаване на Източния фронт в мемоарите на ген.-полк. Гудериан, Валтер Шеленберг и Райнхард Гелен.

Шифрованата кореспонденция между майор Рихард Каудер в София и неговия щаб във Виена относно информациите от MAX са прихванати и дешифрирани от британската контраразузнавателна служба в Блечли парк по проекта ISOS, а част от тях са доведени до знанието и на УСС във Вашингтон (33). Години по-късно, британски и американски експерти след анализ на прихванатите радиограми от агентурата на KLATT обявяват вероятността голяма част от разузнавателните донесения да са „изфабрикувани“ от Каудер и неговите сътрудници (34). Едва три десетилетия след Втората световна война са разкрити първите данни за тайните операции „Манастир“ и „Березино“ на Четвърто управление на НКГБ в Москва за дезинформационна радиоигра с Абвера в навечерието на военните операции край Сталинград и край Курск, от която става ясно че MAX в действителност е съветският двоен агент с дворянски произход Александър Демянов („Хайне“).

В рамките на проекта CROWN за привличане на агентура от разузнавателната група KLATT, на 11 септември 1945 офицерът от Абвера Рихард Краус (най-вероятно легендирано име на майор Каудер), работил в София, Виена и Будапеща в годините на войната, предоставя информация за Иван Дочев, по това време политически емигрант в Залцбург. Според информацията, в качеството си на държавен служител в сферата на пропагандата Дочев е поддържал близки контакти през 1944 с „пропагандната секция“ на германското посолство в София, а след емигрирането си през септември 1944 е бил в екипа на „националното правителство“ на Александър Цанков във Виена. Първоначално кандидатурата на българина предизвиква известни резерви в представителството на УСС, тъй като е квалифициран като „фашист“. През януари 1946 обаче е привлечен в операция Sybille с цел проучване на българската емиграция в Австрия. През март същата година е включен и в операция RUSTY на едновременно подчинение към бюрата на SSU/CIG в Залцбург и Мюнхен, като получава агентурно име DELIA с цифрово название агент 307/7. Ръководителят на бюрото на американското разузнаване за Централна Европа (Foreign Branch M) Ричард Хелмс очевидно проявява колебания и „подценяване“ на резултатите от операция Sybille, тъй като ръководителят на операцията го уверява със специален доклад в перспективното й значение (35). Допълнителна информация за Дочев се появява и чрез агентурата на ген. Гелен по линия на проектите KIBITZ и ZIPPER.

В процеса на изпълнение на задачите по проекта на ЦРУ TPTONIK за обединяване на антикомунистическите групи на източноевропейската емиграция, през 1948-1949 са получени нови данни за биографията и дейността на Иван Дочев, анализирани в доклад на представителя на OPC във Виена Бронсън Туиди, бъдещ ръководител на източноевропейския и на африканския отдели и заместник директор на ЦРУ. Получените сведения отчетливо показват силно неприязнените взаимоотношения между формирания през август 1948 Български национален конгрес (БНК) начело с Г. М. Димитров и създадения през декември с. г. по инициатива на Иван Дочев Български национален фронт (БНФ). Д-р Димитров категорично отхвърля предложенията за сътрудничество с БНФ с аргумента че Дочев, Христо Статев и други бивши легионерски ръководители са сътрудничили с нацистите преди и по време на войната. От своя страна, в публични обръщения Иван Дочев отправя ответни обвинения към Г. М. Димитров и Дамян Велчев, че с участието на своите организации в преврата на 9 септември 1944 са докарали комунистите на власт. В допълнителни обяснения пред американски представители Дочев твърде неубедително и в разрез с историческите факти твърди, че неговата група в Съюза на българските национални легиони била съвсем различна от групата на ген. Луков, който бил свързан с нацистите и, че поради отказ да сътрудничи с германците организацията му била забранена от правителството на Кимон Георгиев през … 1934!

Въпреки, че агентурните контакти с Иван Дочев продължават, противодействието от страна на д-р Г. М. Димитров осуетява сътрудничеството му с Националния комитет „Свободна Европа“ през 1949-1950. Единствената легитимна организация на българската политическа емиграция, която от самото начало е пряко подпомагана от НКСЕ, е БНК, а нейният ръководител д-р Г. М. Димитров е признатият лидер на българските антикомунистически организации в емиграция (36). В някои емигрантски издания се споменава, че ежемесечната финансова субсидия за Българския национален комитет, отпускана от правителството на САЩ чрез НКСЕ през 1949-1951 е около 12 000 долара. Вероятно тази сума е по-голяма, тъй като за създадения през май 1949 Румънски национален комитет е предвидена ежемесечна субсидия от 15 750 долара, а за Унгарския национален комитет – 14 650 долара (37).

Твърде интересна информация е изпратена през юни 1949 от американското посолство в Атина до Франк Уизнър (назован с кодовото име PILGRIM (38)). Кореспонденцията съдържа сведения за конфиденциална среща на Анжел Куюмджийски с Иван (Ванче) Михайлов в Италия по инициатива на лидера на ВМРО. Ванче Михайлов предлага американското правителство да подкрепи план за създаване на независима Македония под егидата на Обединените нации, която по този път няма да бъде под „игото“ на България, Югославия или Гърция. Създаването на „буферна“ македонска държава, според него, щяло да предотврати осъществяването на съветски контрол в тази част на Балканите, а изграждането на независима македонска държава под гръцки контрол в Егейска Македония можела да се превърне във важен фактор за приключване на гражданската война в Гърция. В отговор на зададен въпрос, Михайлов отрича да е сътрудничил с нацистите по време на Втората световна война, а на друг въпрос отговаря утвърдително, дали би желал да си сътрудничи с организацията на д-р Г. М. Димитров (39).

Операция QKSTAIR/BGCONVOY, 1950 – 1955

Нелегалното прехвърляне на агенти и разузнавателно-диверсионни групи е характерно и за двата оформили се военнополитически блока в разгара на Студената война. Особено показателна е осъществяваната в периода 1949-1955 от териториите на Германия, Франция, Италия, Австрия, Гърция и Турция свързана мащабна операция срещу държавите от „съветската сфера“ в Източна Европа. Това е първата тайна паравоенна операция след създаването на Централното разузнавателно управление на САЩ и макар да приключва с неуспех придобитият опит е използван при операциите на ЦРУ срещу правителството на Мосадък в Иран през 1953 и на Арбенс в Гватемала през 1954.

Най-голяма известност придобива съвместната американско-британска операция “Valuable/Fiend” през 1949-1954, която цели насилствено сваляне на режима на Енвер Ходжа в Албания чрез прехвърляне на въоръжени групи и предизвикване на вътрешна гражданска война, но завършва с катастрофални резултати (40). Подобни акции по прехвърляне чрез самолети (Дъглас С-47 и Боинг В-26) или през границата на въоръжени разузнавателно-диверсионни групи са предвидени в обща серия от оперативни проекти на ЦРУ на териториите на Украйна (41), Грузия, Армения, Азербайджан и Северен Кавказ (QK ACTIVE), Прибалтика (QK COAST), Румъния (QK BROIL/SHELLFIRE), България (QK STAIR/BGCONVOY), както става ясно от разсекретените в последните няколко години оперативни документи на американското разузнаване. Достъпните до момента материали за България са предимно обобщени ежемесечни отчети до ръководството на OPC/DDP за хода на операцията.

Оперативните действия срещу България (проект QKSTAIR) (42) са предложени от източноевропейския отдел на OPC през февруари 1950. След съгласуване с Държавния департамент (Джордж Кенън и Робърт Джойс) и с Обединения комитет на началник щабовете и последвало обсъждане в ръководството на ЦРУ, на 24 април 1950  директорът на OPC Франк Уизнър утвърждава окончателния „Оперативен план за България“. В ежемесечните отчети по изпълнение на тайната операция в следващите пет години се открояват четири основни направления – политическа, паравоенна, психологическа и икономическа война. През ноември 1951 проектът QK STAIR получава ново кодово название BGCONVOY. В ръководството на тайната операция могат да бъдат разграничени два етапа. В първия етап до лятото на 1953 се обръща основно внимание на паравоенните форми на борба, а след това – предимно на психологическите средства за борба срещу режима в България.

В оперативния план са формулирани четири „линии на действия“:

А. Подкрепа на представения план от д-р Г. М. Димитров (с кодово название в първите материали на OPC „Robert S. Glants“) за „Организиране на антикомунистическо съпротивително движение в България“;

В. Подготовка и осъществяване на координирана психологическа (PW) програма срещу България с установяване на тайна радиостанция и прехвърляне на печатни материали;

С. Създаване на независима нелегална мрежа на OPC в България (различна от организацията на „Робърт Гланц“);

D. Мероприятия за икономическа война. Впоследствие икономическите мероприятия отпадат поради липса на подходящи условия за реализиране.

Въпросът  за началото на тайната операция срещу България е тясно свързан с решението на Държавния департамент за скъсване на двустранните отношения през февруари 1950, в отговор на обявяването на американския пълномощен министър в София Доналд Хийт за „персона нон грата“ по време на скалъпения „шпионски“ процес срещу Трайчо Костов през декември предходната година. Подобно на започналата през юни 1949 операция срещу Албания BGFIEND и стартиралата през май 1951 г. операция срещу Румъния QK BROIL, проектът QK STAIR се ръководи от Джеймс Макаргър (Феликс) под наблюдението на Франк Линдзи във Вашингтон. През 1951 в Атина е изпратена в подкрепа на тези операции група за психологически действия (APPLE team) под ръководството на Майкъл Бърк. Общият състав на ангажираните в тайната операция срещу България служители, консултанти и агенти през финансовата  1950/1951 е 50 души, повечето от които са с едногодишен договор. Първоначално към този щат са предвидени и екипи от 30 български емигранти, които предстои да бъдат обучени за нелегално прехвърляне в страната. Данните за финансовите средства на QK STAIR все още не са достъпни в новоразкритите документи, но по аналогия може да се сравнят с бюджета на QK BROIL срещу Румъния, където за издръжката на 91 души персонал за една година са били предвидени 810 000 долара. Близо 800 000 долара са и средствата, използвани за възнаграждения в първата година на реализацията на операцията срещу Албания.

Още от самото начало основната целева група за ЦРУ и Държавния департамент на САЩ сред българската политическа емиграция е Българският национален комитет, оглавяван от д-р Г. М. Димитров, с преобладаваща членска маса от БЗНС. Контактите на Франк Уизнър и други ветерани от УСС с д-р Димитров и други членове на Изпълнителния комитет на БНК (Димитър Мацанкиев) са още от годините на войната, а БНК е избраният български партньор на Комитета „Свободна Европа“ в Ню Йорк. Поради това, съвършено закономерно, на БНК и неговия председател е отредена главната роля в политическото направление на операцията срещу комунистическия режим в България. Един оперативен офицер от OPC, включен в ръководния екип на проекта QK STAIR, е определен да поддържа конфиденциална връзка с Г. М. Димитров във Вашингтон и Ню Йорк, а заместник-ръководителят на операцията срещу България в бюрото на ЦРУ в Атина в сътрудничество с бюрата във Франкфурт, Париж, Рим, Виена и Истанбул осъществява контактите с представителите на д-р Димитров в Западна Европа (Ценко Барев и Слави Нейков) и в Турция (Стратия Скерлев).

По-малко от година след началото на операцията обаче възникват, определени разногласия с председателя на БНК по основните направления на „българския проект“ на OPC. Повече от две години продължават усилията на ЦРУ, Държавният департамент и НКСЕ да убедят д-р Г. М. Димитров в необходимостта от реорганизация на БНК и разширяване състава на ръководството с цел обединяване на българската политическа емиграция и постигане по-голяма представителност и участие на различни политически групи. Още в месечния доклад относно изпълнението на QK STAIR за април 1951 се посочва, че Г. М. Димитров „се опитва да играе с едни лица срещу други за да осигури едноличното си ръководство“ в БНК. През октомври 1951 ръководещият офицер от OPC записва: „Направен бе опит за разширяване на БНК за да се преодолее критиката, че това е „еднолично представление“ (one man show) и да се обединят антикомунистическите елементи в българската емиграция. Отношенията между БНК и неговата ключова фигура д-р Г. Димитров продължават да са незадоволителни“. През декември 1951 се съобщава за оказан натиск върху д-р Димитров да „подобри отношенията си с НКСЕ, които остават обтегнати“, а през февруари 1952 представителят на OPC в Гърция провежда няколко срещи в Западна Германия с лидера на БЗНС с цел да го убеди да промени „диктаторското си поведение“ спрямо останалите емигрантски групи.

След обсъждане в ръководството на ЦРУ на предложения от Източноевропейския отдел на Държавния департамент „План за реорганизация на БНК“, през април 1952 Г. М. Димитров е уведомен от НКСЕ за основните параметри на този план. Според месечния доклад в OPC, Димитров твърдо се противопоставил на предложения план и заплашил с оттеглянето си от БНК. В документа от април се посочва: „Представителят на BGCONVOY проведе няколко разговори с д-р Димитров в опит да го убеди да подкрепи предложението на НКСЕ и, че ще загуби много със своето оттегляне“. В крайна сметка, година по-късно в дискусия между представители на ЦРУ и НКСЕ е решено „да се прекратят опитите за реорганизация на БНК, а вместо това се направи опит за организиране на група от млади емигранти, които да служат на американските интереси. Ако такава група се окаже жизненоспособна и придобие престиж, тя може да бъде трансформирана в нов Съвет или Комитет“. Въпреки, че българската редакция на Радио „Свободна България“ се наблюдава от другия проект на ЦРУ TPTONIC и не е в полезрението на BGCONVOY, в отделни анализи се споменава, че д-р Димитров имал силно критично отношение към радиопредаванията и настоявал българската редакция във Вашингтон и Мюнхен да се „подсили“ с негови хора.

Другата основна задача, договорена с председателя на БНК в началото на операцията, е за създаване на „нелегална мрежа“ в България чрез използване на установените контакти и канали за връзка с привържениците на опозиционния БЗНС вътре в страната. Тази част от операцията получава названието Dimitrov Test Case, тъй като  нейна основна цел е да провери на практика твърденията на Г. М. Димитров за наличие на широка подкрепа и организирано антикомунистическо съпротивително движение в България. До края на 1951 обещанията на лидера на БЗНС в това отношение нямат никакви конкретни измерения. През февруари 1952 е подписано писмено споразумение между него и OPC за осъществяване на предвидената „тестова“ операция. В оценката на ръководния офицер от BGCONVOY във Вашингтон се отбелязва: „Неуспехът на д-р Димитров да осигури необходимата финансова подкрепа от НКСЕ улесни работата на OPC по подписването на споразумението за тестовата операция“. В същото време е направена забележката: „Всяка операция, която включва Г. М. Димитров и неговата организация, ще изисква бдителен надзор“. През есента на 1952 възникват нови препятствия при подготовката на операцията. От една страна, д-р Димитров отказва да предостави по-конкретна информация за своите нелегални контакти в България, а от друга страна, гръцките власти категорично отказват сътрудничество с представителите на БЗНС в Атина. През март 1953 оперативното ръководство на BGCONVOY отхвърля текста на писмо на Г. М. Димитров до представителите му в Европа, тъй като в него се съдържали инструкции самостоятелно да определят своето участие в операцията. В отчета за март е записано: „Изглежда ЦРУ ще спре подготовката на тестовата операция, тъй като Димитров продължава да настоява за пряко участие в нея“. През април 1953 окончателно е решено: „Преговорите между Г. М. Димитров и ЦРУ са прекратени, тъй като д-р Димитров настоява да запази оперативен контрол над агентите. Всяка операция в страната с агенти под контрола на Димитров няма да бъде нито работеща, нито сигурна от гледна точка на ЦРУ.“

Паралелно със сътрудничеството с Българския национален комитет, в рамките на операция BGCONVOY се осъществяват контакти и с други антикомунистически емигрантски организации. През декември 1952, в писмо до номинирания за директор на ЦРУ при следващата републиканска администрация Алън Дълес, лидерът на ВМРО Иван Михайлов предлага услугите на своята организация за използване на техни съмишленици за нелегално прехвърляне в България. В ново писмо от януари 1953 Ванче Михайлов настоява за лична среща с Дълес. В интерес на операцията BGCONVOY е решено ръководещият оперативен офицер от секция SE/2 във Вашингтон и представителят на ЦРУ в Рим Джоузеф Лийб да се срещнат с Михайлов. В отчета за месец март 1953 се посочва: „Срещите разкриха, че … ако Михайлов реши да участва в бъдеще в тайни операции в България, поставените от него искания биха влезли в конфликт с целите на ЦРУ по същия начин, каквито са сегашните ни проблеми с д-р Димитров. Каналът за бъдещи преговори обаче ще остане открит.“

Поради категоричната съпротива от страна на Г. М. Димитров, организацията на бившите легионери Български национален фронт не е официално финансирана от НКСЕ и Държавния департамент, но конфиденциалните срещи на представители на ЦРУ с лидера на БНФ Иван Дочев не са прекратени и след неговото пристигане в Торонто през 1951. През октомври 1951, от името на ръководството на БНФ, е изпратено послание до Върховния главнокомандващ войските на НАТО ген. Дуайт Айзенхауер и началник щаба на ШЕЙП ген. Алфред Груентър с предложение доброволци на БНФ да бъдат обучавани в американски военни бази в Гърция и Турция за нелегално прехвърляне в България с цел при „внезапно нападение“ от страна на армиите от Съветския блок да подпомогнат „дезорганизирането на българската армия“. Тъй като за българските националисти било недопустимо да бъдат приемани за чужди агенти, в предложението се настоява военното обучение да се провежда под лозунга за „обединена защита на Европа“. В края на посланието се декларира: „За разлика от други емигрантски организации БНФ е доказал, че няма да сътрудничи с комунистите и затова е най-подготвен за антикомунистически действия… Гарантираме, че ще се подчиним на командването на ген. Айзенхауер и ген. Груентър“ (43).

През 1952-1953 в централата на ЦРУ във Вашингтон са получени редица съобщения за дейността и изказвания на Иван Дочев и извадки от негова кореспонденция със съмишленици на БНФ в Гърция, Западна Германия, Канада, САЩ и Австралия. През лятото на 1954 е решено от бюджета на BGCONVOY да се отпусне известна сума за издаване на неговия вестник „Народен глас“. След приключване на операция BGCONVOY през 1955 г. Иван Дочев е включен за участие в следващата операция на ЦРУ срещу България ZRNAUNTLE (1956-1958), като използва ново агентурно име GOMACE. В изпълнение на новите задачи, през май 1957 той осъществява серия от срещи със свои съмишленици в Париж, Мюнхен, Триест, Рим и Мадрид. В телеграма от директора на ЦРУ Алън Дълес до бюрото на Агенцията във Франкфурт от 3 декември 1957 се съобщава, че е възможно Дочев да замени полк. Малчев като информатор при „царската канцелария“ в Мадрид. Регулярно изпращаните от него информационни донесения за българската политическа емиграция му осигуряват месечно възнаграждение от ЦРУ от 300 долара с възстановяване на направените пътни и дневни разходи. Ситуацията се променя след разцеплението на БНФ на две враждуващи организации през 1959 В последните си писма до директора на ЦРУ Ричард Хелмс през февруари и май 1972 Иван Дочев пряко обвинява Агенцията, че е допринесла за разкола в неговата организация с подкрепа за съперниците му, като не пропуска за пореден път да обвини и БНК на д-р Г. М. Димитров (44).

Паравоенното направление в операцията BGCONVOY се свежда до подбора и военната подготовка на доброволци за формиране на национална рота под американско командване и за нелегално изпращане за диверсионно-подривни и разузнавателни мисии в България. Първоначално двете задачи са тясно свързани и изцяло се контролират от OPC. Досегашните публикации за „Българската национална доброволческа рота № 4093“ (45) се основават предимно на спомени на участници в ротата (Сава Севов, Желязко Ангелов) и учудващо не са били потърсени автентични документални свидетелства от американските архиви. Създаването на българската рота е пряко обвързано с целите на тайната операция QK STAIR/BGCONVOY на OPC, а началото на нейното формиране през юли 1951 е обосновано с приемането от Конгреса на САЩ на поправката „Керстен“ предния месец. В месечния отчет за операцията от август 1951 г. се цитира доклад от ръководителя на специалните операции на ЦРУ за Европа, че се търси постоянно място за лагер на бъдещата Българска охранителна рота (Bulgarian Guard Company – BGC), която по споразумение с EUCOM щяла да се командва от армейски офицер. В отчета за септември се съобщава, че е договорено с д-р Г. М. Димитров подборът на кандидатите да започне сред неговите привърженици в Гърция и Италия. Определено е мястото на дислокация в Цайлсхайм близо до Франкфурт, като се предвижда ядрото на ротата да бъде формирано през ноември с. г. От самото начало е поставена по-важната задача – от одобрените кандидати за Българската рота да се проучат и подберат най-подходящите бойци за последващо специално разузнавателно обучение и подготовка за прехвърляне в подривно-диверсионни групи на територията на България. На 8 септември 1951 са изпратени първите подбрани български агенти в тайната тренировъчна база на ЦРУ в Графенвьор (кодово название HBBASIS), където вече се обучават албански агенти за операция BGFIEND. По това време започва формирането и на Албанската трудова рота № 4000 в Герсхайм до Франкфурт (с кодово название на ЦРУ JBPARSON).

Първоначалните разчети са до февруари 1952 численият състав на ротата да достигне 250 души. На 2 ноември 1951 в работния дневник на Директора на ЦРУ е записано, че 50 одобрени български доброволци вече са били прехвърлени в Западна Германия и се очаква до 15 ноември BGC да достигне 100 души. На 15 ноември ген. Уолтър Бедел Смит е допълнил в своите записки: „Ротата е източник на ЦРУ за български агентурни екипи. На място са инструктирани да не отхвърлят квалифицирани кандидати, които могат успешно да преминат нелегално границата.“ Същевременно група от 40 български емигранти, опитали да преминат от Франция за да се включат в ротата, са били върнати обратно във Франция. В коментар по този случай се посочва, че групата вероятто е била насърчена от Ценко Барев да замине за ФРГ за да се осигури доминиращото положение на привържениците на БЗНС в българската рота. Към края на ноември вече са подбрани 170 доброволци, но впоследствие част от тях са отхвърлени като неподходящи за обучение. Окончателно е определен съставът на Българската охранителна рота – 200 души. От ноември започва и интензивно политическо, военно и паравоенно обучение на наличния състав. В процеса на формиране на ротата са отчетени и някои проблеми, основният от които е „войнстващата позиция“ на привържениците на Г. М. Димитров, които са преобладаващо мнозинство, спрямо представители на други политически групи (един от ключовите спорове е по дилемата републиканци-монархисти). Това принудило командващият американски офицер да заповяда прекратяване на всякакви политически прояви в района на казармите. През април 1952 вече се отчита изграждане на по-хомогенна група, която проявява „ентусиазъм към изпълнение на задачите и интерес към дадените инструкции“ и вече не се отдава на „политически интриги“. Интересна е секретната информация от бюрото на ЦРУ в Атина през август 1952, че са вербували двама души, „които ще влязат в BGC като американски информатори с надеждата, че ще получим повече детайли за вътрешната ситуация в ротата“.

През октомври 1952 са завършени преговорите между ЦРУ и EUCOM (преименувано в USAREUR) за окончателно прехвърляне на Българската рота на подчинение на командването на американската армия в Европа. В отчета за операция BGCONVOY за същия месец има кратък коментар: „Все още няма решение дали ЦРУ ще продължи да има право да прониква и прави подбор в ротата за тайната операция.“ По-късно през февруари 1953 г. в споразумението между командването на американската армия в Европа и ЦРУ е направено ново допълнение в контекста на директивата на президента Айзенхауер от 14 февруари – „BGC ще бъде под армейски контрол до получаване на по-определена информация за създаването на Voluntary Freedom Corps“. През ноември 1952 от USAREUR изпращат за американски командващ офицер пехотен младши лейтенант с познания по български език, който през 1953 е сменен с капитан Уилям Хеткук. По това време ротата е с ново название „Българска трудова рота“ (Bulgarian Labor Service Company), първоначално в състава на Labor Service Center No. 6950 в Нисау, а от октомври 1953 до края на съществуването си през юни 1964 е дислоцирана в Гермерсхайм.

Много по-слабо известна е най-секретната част от операцията на ЦРУ срещу България с изпращане на нелегални екипи от обучени агенти в страната. Част от тези агенти се подбират измежду доброволците за Българската охранителна рота в Западна Германия или се препоръчват от организацията на д-р Г. М. Димитров. Други са подбирани от представителите на OPC и OSO в Атина и Истанбул, най-вече от емигрантските лагери в Лаврион и Сирос. Както се вижда от отчетите на OPC за операция BGCONVOY и други новоразкрити документи на ЦРУ, подготовката и изпращането на агенти в България в редица случаи се осъществява в сътрудничество с британските и френските тайни служби (SIS  и SDECE) и с пълното съдействие на гръцките и турски власти. От работния дневник на директора на ЦРУ става ясно също, че през октомври – декември 1951 ЦРУ организира в тясно сътрудничество с холандското разузнаване изпращане на два екипа от  агенти в Румъния и България. Съвместно с италианското разузнаване са определени 50 агенти, които да бъдат внедрени в екипажите на търговски кораби за разузнавателни мисии в Черноморския регион. След първоначално обучение на вербуваните агенти в тренировъчни бази на ЦРУ в Западна Германия, тяхното окончателно специално обучение се осъществява в тайни бази близо до Атина и Истанбул. При подбора на агентите се използват и кадрови офицери, бивши легионери или звенари. Например, в донесение от българската легация в Париж от март 1951 се съобщава за среща във френската столица на ген. Дамян Велчев с бившия член на СБНЛ и командир на горянска чета полк. Иван Гологанов с цел вербуване на доброволци за бъдещата българска рота, някои от които да бъдат подготвени за нелегално прехвърляне в България(46). На 5 декември 1951 директорът на ЦРУ ген. Бедел Смит записва в своите работни записки: „Съвместно с френското разузнаване са вербувани за обучение във Франция два-три екипа от български агенти за операции в България… Помощникът на българския генерал Дамян Велчев (става дума за Любен Тодоров – Й.Б.) ще действа като основен агент по проекта“ (47).

Нелегалното прехвърляне на агенти със самолети или през сухопътната граница от Гърция и Турция в периода 1950-1953 е с променлив успех. Шестима агенти на ЦРУ, прехвърлени през май 1951, са арестувани скоро след пристигането им и осъдени на смърт на публичен процес през септември. Други два екипа от общо седем агенти, прехвърлени през август в Пиринския край и в Хасковско, успешно се завръщат в базата в Гърция. Друг екип от четири души, прехвърлен през юни 1952, успява да организира канал и тайна квартира в Пазарджишко и „осъществява контакт с потенциални местни агенти“. Прехвърленият през май 1953 с помощта на турската разузнавателна служба TNSS екип се завръща само след два дни след неуспешна мисия – „нито една от целите не бе постигната поради отказ на техните контакти да сътрудничат“, записва в отчета за май ръководителят на операция BGCONVOY. При подготовката на българските агенти, някои от тях са отстранени поради „непригодност“ и им е осигурено да емигрират в Западна Германия и Южна Америка. За десет агенти, за които след първоначално обучение в базата на ЦРУ в Графенвьор е преценено през януари 1952, че не стават за нелегално прехвърляне в България, е записано: „Вероятно тези десет агенти ще бъдат върнати в Българската рота като подофицери“.

През май-юни 1953 е осъществена сериозна реорганизация в ръководството на операция BGCONVOY, като постепенно е преустановено нелегалното прехвърляне на агенти през границата и основните цели са ограничени до водене на психологическа война (PW). Вероятно в някаква степен това е повлияно от промяната в курса на Кремъл след смъртта на Сталин, а в последствие и от началните сондажи на правителството в София за възстановяване на двустранните отношения с Гърция и Съединените щати. Народните вълнения и бунтове в Източна Германия и Чехословакия през май-юни 1953 също дават основание за засилване на пропагандната война чрез радиопропаганда и прехвърляне по въздуха на позиви, брошури и други печатни материали. Наред с предаванията на Радио „Свободна Европа“, които се координират чрез НКСЕ, важно значение по линия на операция BGCONVOY изиграват излъчванията на „сива“ и „черна“ пропаганда (както са квалифицирани в документите на операцията) чрез нелегалната радиостанция „Горянин“.

Екипът на Радио „Горянин“ е подчинен на секцията за психологическа война към бюрото на ЦРУ в Атина, но водещите инструкции и директивни указания идват от Вашингтон. Техническите инсталации са разположени в предградието Кифисия на около 20 км от центъра на Атина. Общо за психологическите операции по проекта BGCONVOY отговаря екип от около десет души, но за предаванията на Радио „Горянин“ отговаря един оперативен офицер от OPC, един консултант на едногодишен договор и трима български емигранти. Според инструкциите от Вашингтон от юли-август 1951, екипът в Атина следва да разшири обхвата на събираната информация от България чрез новопристигналите емигранти за да се създаде впечатление, че радиостанцията предава от вътрешността на страната. Същевременно са взети предпазни мерки за да се избегне разкриването на прекия контрол от страна на ЦРУ. Тази задача очевидно не е постигната, тъй като през октомври 1951 се получават сведения от френската и италианската дипломатически мисии в София, че в българската столица „знаят, че местоположението на Радио Горянин е близо до Атина и се контролира от американското разузнаване“. Това създава напрежение сред персонала и опасения от проникване на агенти на българските тайни служби (48). Водещият редактор и говорител на Радио „Горянин“ е разследван и затворен в гръцки затвор по подозрения, че е „двоен агент“. По-късно се установява, че е предоставял информация на френските разузнавателни служби. През август 1952 шестима български емигранти от екипа обслужващ радиостанцията имат в нарушение на конспирацията „нерегламентирани контакти“ с други емигранти в Атина, поради което е предложено да бъдат освободени и експулсирани в Южна Америка.

Въпреки първоначалните трудности и неизпълнение на една от основните задачи – „установяване на контакти със съпротивителното движение в България“, в отчета за януари 1952 се отбелязва, че предаванията на радиостанцията са успели да дадат „надежда и кураж“ на българския народ, да предизвикат „гняв и негодувание към комунистическия режим“, да „посеят недоверие и страх сред комунистите“ и да създадат психологически условия за сътрудничество със съпротивителните сили в случай на война или революция. В указанията от декември 1952 се изисква предаванията да се обърнат към селското население в страната, а в директивите от януари 1953 – за подобряване на емисиите да се наблегне на „българското историческо наследство“ и тезата, че „българите са роби на съветския колониализъм“. В инструкциите от юли се иска да се отправят апели „селяните да се противопоставят на колективизацията и да саботират продукцията, а интелигенцията съпротивлява срещу комунистическия контрол“. По-късно, през ноември 1953, са формулирани главните тези на психологическата пропаганда в предаванията на радиостанцията – срещу лошото управление и корупцията на режима, „окуражаване на пасивната съпротива“ и противопоставяне на „съветизацията на България“.

През лятото на 1953, във връзка с новата линия за приоритет на психологическите операции, се осъществява поредната реорганизация на радиостанцията, като нейното название е променено на „Гласът на съпротивата в България“ и се препоръчва многократно да се повтарят 15-минутните информационно-коментарни предавания за да се преодолее ефектът от масираното заглушаване на емисиите от страна на българските тайни служби. Практикува се и друг подход за подсилване пропагандното значение на представените новини. Например, коментарът от 9 март 1953 за предстоящо сваляне на комунистическия ръководител Вълко Червенков след смъртта на Сталин е препечатано като новина в контролирания от ЦРУ в. “Berliner Telegraf”, а след това цитирано в предавания на Радио „Свободна Европа“ и „Гласът на Америка“.

Друго важно средство за психологическа война в рамките на операция BGCONVOY е разпространяването по въздуха на печатни позиви, листовки и брошури. Първоначално, през 1950-1951, това става със самолети, но предвид съществуващите рискове, от края на 1951 разпространяването на печатната пропаганда се осъществява с балони. В хода на провежданата операция в периода 1950-1955 са подготвени и разпространени над 5 000 000 позиви и листовки с различно политическо, сатирично, религиозно и друго съдържание. Например, през 1953 основни теми на листовките са създаването на Балканския пакт между Турция, Гърция и Югославия и потушаването на народните бунтове в Източна Германия. В някои позиви се отправят призиви дори към офицерите от българските служби за сигурност „да дезертират за да не ги сполети съдбата на Лаврентий Берия“! След приключването на проекта BGCONVOY психологическите действия срещу режима в България се провеждат в рамките на новите проекти METAPHOR и MEASURE.

В работния дневник на Директора на ЦРУ ген. Уолтър Бедел Смит има запис от 6 септември 1951, че българинът Димитри А. Димитров, който е трябвало да бъде отстранен (“disposal case”), вече е прехвърлен благополучен в американска военна болница в Панама. Няколко новоразкрити документи на ЦРУ, включително и отчетите по проекта QK STAIR/BG CONVOY разкриват детайли от историята, останала напълно неизвестна на българската аудитория. Младият български политически емигрант Димитър Димитров (с кодово име KELLY) е включен в началото на 1951 като водещ редактор в екипа на Радио „Горянин“, но скоро след това е заподозрян за „двоен агент“ и прекарва известно време в гръцки затвор, където е подложен на разследвания с използване на физическо насилие. Оказва се, че действително е предоставял сведения, но на представители на съюзното френско разузнаване. След излизане от затвора обаче заплашва, че публично ще разкрие връзките си с ЦРУ, с което се превръща в заплаха за Агенцията. През август спешно е прехвърлен в база на ЦРУ край Франкфурт, а оттам в базата на армията на САЩ Форт Клейтън в зоната на Панамския канал. В меморандум от 25 януари 1952 Морз Алън от отдела за сигурност в ЦРУ отразява състояла се дискусия за евентуално прилагане върху Димитров на средства с „наркохипноза“ от проекта на ЦРУ ARTICHOKE (49). На 2 февруари се провежда ново обсъждане с представители на OPC по случая “KELLY”, а в началото на март е разрешено използването на петседмична “терапия“ с цел предизвикване на частична амнезия в съзнанието на българина. През 1955 Димитров е върнат в Атина, а през 1956 е прехвърлен в Съединените щати. Последният му контакт с ЦРУ е през 1960, когато отправя молба за финансова подкрепа. Той отново привлича вниманието на Агенцията през 1977, когато под името „ген. Доналд Доналдсън“ дава сензационно интервю в Лондон, че може да разкрие поръчителите на убийството на президента Джон Кенеди, като в същото време разправя небивалици за свои лични контакти с няколко президенти на САЩ.

През юли 1954 е одобрен последният годишен бюджет за тайната операция BGCONVOY, като е предвидено нейното приключване в средата на следващата година. В последния отчет по хода на този проект се посочва, че той е окончателно прекратен на 30 юни 1955, а някои от поставените цели са включени в следващи секретни проекти за България. Обобщаваща оценка за състоянието в страната към момента на прекратяване на проекта се съдържа в разузнавателния анализ „Антикомунистическият съпротивителен потенциал в Китайско-Съветския блок“ през есента на 1955 (50). В документа се посочва:

„До 1952 Българският национален комитет бе най-влиятелен сред емигрантските организации, но без подкрепата на НКСЕ неговото влияние намаля. Най-известният български емигрантски политически лидер Г. М. Димитров е неспособен, според нас, да подобри ситуацията. Няма свидетелства, че емигрантските елементи ръководят някаква мощна организирана или неорганизирана съпротива в България. Малко вероятно е организирана съпротива да се създаде при тези условия. Изолирани действия ще се предприемат вероятно, но без външна помощ или отслабване на комунистическата власт, те ще намалеят. При избухване на война между Изток и Запад потенциалът за съпротива в България ще се увеличи значително, но не би могло да се очаква възникване на мащабна съпротива… Народно въстание в България срещу комунистическия режим ще е възможно едва когато бъде премахнато съветското управление и осигурена западната победа.“

 

Бележки:

1. Йордан Баев, КГБ в България. Сътрудничеството между съветските и българските тайни служби 1944-1991, София: Военно издателство, 2009.

2. Първата организация за външнополитическо разузнаване в Съединените щати е Управлението на стратегическите служби (OSS), създадено през юни 1942. След разформироването на OSS през октомври 1945, неговите функции за тайни операции са поети от Поделението на стратегическите служби (SSU) към военното министерство, което от своя страна се трансформира през май 1946 като Отдел за специални операции (OSO) към новосъздадената Група за централно разузнаване (CIG).

3. През февруари 2015 холандското издателство БРИЛ издаде онлайн публикация с подбрани над 4000 документи от новоразкритите документи на ЦРУ – Matthew Aid /Ed./, US Intelligence on Europe, Leiden: BRILL, 2015 – //primarysources.brillonline.com/browse/us-intelligence-on-europe .

4. National Archives & Record Administration (NARA), College Park, MD, RG 226 (OSS), Entry 180, General William J. Donovan, Selected OSS Documents, 1941-1945, Roll 34, File 81.

5. Foreign Relations of the United States (FRUS), 1945-1950, Emergence of the Intelligence Establishment, (Washington DC: USGPO, 1996), Docs. 288-292; 1950-1955, The Intelligence Community, (WashingtonDC: USGPO, 2007), Docs. 2, 38, 181, 192.

6. Mark Lowenthal, Intelligence: From Secrets to Policy, Washington DC: CQ Press/SAGE Publications, 2014.

7. Длъжността е учредена през април 1946 за координация между американските военни и граждански власти в окупираните територии под американски контрол в Австрия, Германия, Корея и Япония.

8. David Talbot, The Devil’s Chessboard: Allen Dulles, the CIA, and the Rise of America’s Secret Government, New York: Harper Collins, 2015.

9. Използваните тук документи за създаването на НКСЕ и РСЕ, разсекретени в периода 2002-2012, са включени в документалната електронна публикация на бившия директор на „Свободна Европа“ Рос Джонсън – A. Ross Johnson, “Radio Free Europe and Radio Liberty”, CWIHP e-Dossier, No. 32, Washington DC: Woodrow Wilson Center, 6 December 2012 – www.cwihp.org .

10. Open Society Archive (OSA), Budapest – FEC Digital Collection. През януари 2016 OSA предостави достъп до над 35 000 документи на Комитета „Свободна Европа“за периода 1960-1971. В момента продължава обработката на документите за периода 1950-1960. Връзките с националните комитети на политическата емиграция от Източна Европа се разглеждат в нова колективна монография – Katalin Kadar-Lynn /Ed./ The Inauguration of Organized Political Warfare: Cold War Organizations Sponsored by the National Committee for a Free Europe/ Free Europe Committee, New York: CEU Press, 2013.

11. През 2015 е открит достъпа до личния архивен фонд на Пол Хенце в Хувъровия архив, от който се вижда, че в периода 1952-1958 е „заместник политически съветник“ в РСЕ в Мюнхен, като се е специализирал по проблемите на Балканите. През 1958-1959 е в екипа на ЦРУ в Турция, а през 1974-1977  вече ръководи бюрото на ЦРУ в Турция – Paul Henze Papers, CN 2005C42, Hoover Institution Archives, Stanford, CA.

12. Документът от архива на ЦРУ е декласифициран през декември 2012.

13. Richard Cummings, Radio Free Europe’s Crusade for Freedom: Rallying American Behind Cold War Broadcasting, 1950-1960, New York: McFarland Publishers, 2010. Според Ричард Къмингс, за целия период на субсидиране от ЦРУ (1949-1971) РСЕ получава общо 431 млн долара.

14. FRUS, 1952-1954, Vol. VIII, Eastern Europe, Soviet Union, Eastern Mediterranean, Washington: USGPO, 1988, р. 161-238; James Carafano, “Voluntary Freedom Corps: Cold War Army”, Journal of Cold War Studies, Harvard: MIT Press, 1999, No. 2, p. 61-85.

15. Редица нови документи за тези „проекти“ виж в: Kevin Ruffner /Ed./, Forging an Intelligence Partnership: CIA and the Origins of the BND, 1945-1949, Washington DC: Center for the Study of Intelligence, 1999 (declassified 2004); The CIA and Nazi War Criminals, The National Security Archive Electronic Briefing Book, No. 146, 4 February 2005 – //nsarchive.gwu.edu/

16. Daniele Ganser, NATO Secret Armies: Operation Gladio and Terrorism in Western Europe, Zurich: ETHZ, 2005.

17. Според новите документи от архива на ЦРУ, през 1951-1952 г. се осъществяват оперативни контакти и с „аса“ на нацистките командоси полк. Ото Скорцени, който по това време се намира в Испания.

18. Напр.: Витка Тошкова, САЩ и България, 1919-1989. Политически отношения, София: Синева, 2007; Витка Тошкова /Съст./, България и САЩ: Документи за дипломатическите отношения, 1939-1947, т. 1, София: ДиаМира, 2014. По темата виж и: Николай Котев, „Американското разузнаване в България, 1939-1945“, Известия на ВИНД, т. 54, София: Военно издателство, 1992.

19. Валентин Александров, България и тайната война. Австро-унгарското и германското разузнаване в България, 1914-1944, София: Университетско издателство „Св. Климент Охридски“, 1992; Николай Котев, Война без правила. Британското разузнаване в България (1939-1945), София: Военно издателство,1994; Marietta Stankova, Bulgaria in British Foreign Policy: 1943-1949, London: Anthem Press, 2014; Bulgaria and World War II: Nazi Germany, the Soviet Union and War in the Balkans, London: J. B. Tauris, 2015.

20. Връзката с Дамян Велчев се осъществява чрез Пецо Трайков от групата на протогеровистката фракция във ВМРО, а по-късно и чрез емисари на югославския четнически командир полк. Дража Михайлович, бивш военен аташе в София през 1935-1936 г.

21. Макар и пестеливо, тези контакти са споменати в биографичната книга на Чарлс Мозер на основата на личните свидетелства на земеделския ръководител – Чарлс Мозер, Д-р Г. М. Димитров. Биография, София: Военно издателство, 1992, с. 119-120, 125-126.

22. NARA, RG 226, Entry 180, Gen. William J. Donovan Files, Roll 119, Folders 213-217; Memoranda for the President: OSS-NKVD Liaison, Studies of Intelligence, Washington, 1963, No. 3, p. 63-74.

23. NARA, RG 263 (CIA), Entry ZZ-20, Box 3.

24. NARA, RG 226, Entry 180, Gen. William J. Donovan Files, Roll 123, Folders 230, 232, 236, 241, 242, 245. На 30 март ген. Донован отвръща с лично писмо до Куюмджийски.

25. NARA, RG 226, Entry 210, Box 437, 438; Entry 211, Box 33; Entry 214, Box 6, Entry 215, Box 1, Entry 216, Box 1.

26. Franklin Lindsay, Beacon in the Night: With the OSS and Tito Partisans in Wartime Yugoslavia, Stanford University Press, 1993.

27. Куварас има контакти включително с председателя на лявата коалиция ЕАМ Д. Парцалидис и с партизански командири от ЕЛАС като Арис Велухиотис. Други известни мисии на УСС в Гърция са Ulisses, Apple и Royse.

28. България – непризнатият противник на Третия райх. Документи, София: Военно издателство, 1995, с. 201.

29. Сирил Бляк, син на бившия директор на Американския колеж в София Флойд Бляк, опровергава твърденията, че е бил „служител“ в ЦРУ, но след появата на името му в личния архив на Алън Дълес потвърждава през 1980, че е бил „консултант“ по договор към Службата за национални разузнавателни анализи (National Intelligence Estimates) на Агенцията. От архивите на НКСЕ/РСЕ в Хувъровия архив се вижда, че е бил „консултант“ и за българската секция на „Свободна Европа“ в периода 1954-1963 г..

30. NARA, RG 226, Entry 224, “OSS Personnel Files”, Box 1-865 – декласифицирано на 25 декември 2010 г.

31. NARA, RG 263, Entry ZZ-18, Box 25, Ivan Dochev Files, Vol. 1-3.

32. Секцията в София е поддържала тесни контакти с началника на Държавна сигурност Павел Павлов, но е била в конфликт с официалното представителство на Абвера на „д-р Делиус“.

33. The National Archives, London-Kew, KV-2 (Records of Secret Services), 1453, 1495-1496, 1591-1593; NARA, RG 226, Entry 223, Box 1, Group II/523, Box 2, Group II/5223, Box 4, Group VII/23.

34. Winfried Meyer, KLATT. Hitlers jüdischer Meisteragent gegen Stalin: Überlebenskunst in Holocaust und Geheimdienstkrieg, Berlin: Metropol Verlag, 2015.

35.NARA, RG 226, Entry 212, Box 6; Entry 213, Box 1.

36. По-подробно в: Бойка Василева, Българската политическа емиграция след Втората световна война, София: Университетско издателство Св. Кл. Охридски, 1999; Елена Стателова и Василка Танкова, Прокудените, София: ИК Жанет-45, 2002.

37. Katalin Kadar-Lynn /Ed./ The Inauguration of Organized Political Warfare: Cold War Organizations Sponsored by the National Committee for a Free Europe/ Free Europe Committee, р. 176, 245.

38. Франк Уизнър и Алън Дълес са членове на една от най-влиятелните общности във Вашингтон в следвоенните години – Pilgrim Society.

39. NARA, RG 263, Entry ZZ-19, Box 48, OBOPUS/BGFIEND, Vol. 13, File 0017.

40. Albert Lulushi, Operation Valuable Fiend. The CIA First Paramilitary Strike against the Iron Curtain, New York: Arcade Publishing, 2014.

41. На 24 април 1950 Кармел Офи уведомява Франк Уизнър за разговор с Ричард Хелмс, който уверил че OSO поддържа тесни контакти с украинската емигрантска организация ОУН на Степан Бандера (кодово име CAVATINA-1).

42. NARA, RG 263, Entry ZZ-19, Box 26, BGСONVOY, File 0001-0048 (декласифицирани на 18 май 2013).

43. NARA, RG 263, Entry ZZ-18, Box 25, Ivan Dochev Files, Vol. 1, File 0097 – The Diver Plan.

44. NARA, RG 263, Entry ZZ-18, Box 25, Ivan Dochev Files, Vol. 3.

45. Bilyana Loboshka, “Bulgarian Volunteer Company in NATO”, in: Bulgaria for NATO, Eds. Ognyan Minchev et all, Sofia: IRIS, 2002, p. 373-378.

46. Бойка Василева, Българската политическа емиграция, с. 92.

47. CIA-FOIA Files, HR70-14, Director’s Log (1951) – Declassified September 2013.

48. В действителност, архивите на Държавна сигурност показват, че до 1954 г. основната разузнавателна информация за Радио „Горянин“ е придобита чрез техническо прихващане (SIGINT), а не чрез агентурно проникване (HUMINT).

49. Проект ARTICHOKE e продължение на проекта BLUEBIRD, а в периода 1953-1964 г. е с ново название MKULTRA и включва използване на наркотични средства, включително LCD, за въздействие върху човешкото съзнание. За пръв път детайли от този проект са разкрити от парламентарната комисия на сенатора Франк Чърч (1975-1977) за разследване дейността на ЦРУ след аферата „Уотъргейт“.

50. NARA, RG 263, Entry 29, Box 9 – CIA NIE-10-55, “Anti-Communist Resistance Potential in the Sino-Soviet Bloc”.

 *Военна академия „Г. С. Раковски”

Източник: Българско геополитическо дружество