Излязох да се разходя вечерта. Интересно, още е едва шест часа, а няма никакви хора по улиците. Минах през пешеходната зона, тук-там само по някой забързан минувач. Магазините празни, а и някои вече затворени. Завих по улицата към морето и се спрях… Пред близката кафе-сладкарница изнесен голям телевизор, пред него столове, като в кино, наредени по цялото протежение на улицата. Даже с пътеки между тях. Точно започваше футболен мач. Сетих се, че в момента завършва европейското първенство. Бях подочул нещо: Отборът на Дания, загубил последните срещи, вече се готвел да отлети за родината, когато едва ли не от летището ги върнали да играят за финалните мачове.
Нали Фьор е бил много години към Дания, тук живее голяма група датчани, имат си и училище. Оттам се обясняваше и големия интерес. А и случката с датския отбор беше сензацията на деня. Седнах и аз, в средата, където имаше по-малко хора. Оказа се, че противниците им са германците, играят със самочувствието на фаворити срещу аутсайдерите. Огледах се, отдясно насядали младежи с нарисуван датския кръст на лицата, отляво – с германския трицвет. Всички държат бутилки бира в ръка, възбудено коментират, ръкомахат. И аз – единственият неутрален в средата.
В началото по-активни бяха поддръжниците на германския тим, определено левият фланг беше по-агресивният. Отдясно предпазливо мълчаха, датчаните по начало са по-спокойни и несловоохотливи. Отпиваха по малко от шишетата, без да реагират на виковете и закачките от лявата страна. Но някъде към средата на полувремето датският отбор поведе с 1:0. Лявото крило нададе викове на разочарование, но все още не губеше вяра. Отдясно усещах как се заражда оптимизъм и надежда, опитваха се да преодолеят своята северняшка затвореност. Датският отбор играеше свободно, даже с удоволствие, те нямаше какво да губят. Няколко германски акции събудиха отново упованието отляво, зазвънтяха бутилки, чуха се викове. Но този път десният фланг не оставаше длъжен. Тъй като аз се намирах точно в средата, преценявах, че като децибели силите са напълно изравнени. Така завърши първото полувреме. Разходих се през антракта и побързах да заема мястото си за второ действие. Дясната страна беше събрала сили и оптимизъм през паузата и започна полувремето със самочувствието на водеща страна. Отляво не се предаваха, градусът нарастваше. Все по-резки ставаха движенията на ръцете с бутилките, по-невъздържани виковете. Долових и някои недвусмислени жестове от двете страни. Напрежението се усилваше. Вече започнах да се оглеждам… ако нещо стане, накъде да бягам… “Го-о-ол!” – десният фланг като един се изправи и с победния си вик заглуши стона на разочарование отляво. Дясното бушуваше, беше еманация на възторга и победата. Това се оказа и кулминацията на вечерта. Редките опити за реванш от другата страна бяха обречени. Към края на мача дясната страна тържествуващо и учудващо стройно запя нещо на датски, вероятно химна, с което съвсем потисна левия фланг. Трицветните физиономии умърлушено, на малки групи се заизнизваха из околните улички. Датският бял кръст на червено поле в компактна група се запъти нанякъде…
След половин час минах отново по улицата. Столовете и телевизорът ги нямаше, последните посетители в кафенето мирно си приказваха. През улицата се чуваше плискането на вълните, имаше прилив. От пристанището нададе протяжен звук последният за деня ферибот. Луната, закъсняла, разкъса облака, който я скриваше и се усмихна на нещо свое.