Френският писател изследва дълбините на човешката психика в „Лабиринти“

Франк Тилие е международно признат автор и сценарист. Преди да започне да пише, работи като компютърен инженер в продължение на 10 години. Романите му са носители на десетки литературни награди и са филмирани неколкократно. По време на гостуването си в София за Нощта на четенето през 2024 г. авторът сподели пред българската публика, че посвещава поне шест месеца за проучване на темите, които разглежда, за да направи историите си възможно най-реалистични. Той интервюира лекари, следователи, юристи и специалисти, за да има възможност да създаде напълно достоверен и въздействащ сюжет.

Завладяващият трети роман на един от най-четените френски автори на трилъри Франк Тилие е вече на български език. „Лабиринти“, публикуван от „Ентусиаст“ в превод на Иван Баталов, разгръща най-заплетения сюжет на писателя до момента и е грандиозният завършек на успешната му трилогия, част от която са „Имало едно време… два пъти“ и „Недовършеният ръкопис“.  По този повод поместваме част от публикуваното тази седмица интервю с Франк Тилие в „Ливр Ебдо“.

Криминалният роман се радва на огромен успех във Франция. Как обяснявате този интерес на читателите към толкова мрачен литературен жанр?

Криминалните случаи винаги са били обект на интерес. Привличането към неизвестното, към необяснимото отклонение от човешката природа, винаги е интригувало хората и именно това е предмет на криминалния роман. Криминалният роман си играе с цяла гама от емоции: страхът, разбира се, един първичен инстинкт, който имаме нужда да упражняваме. Освен това криминалният роман е и средство за престъпване на границите. В реалния живот ние се движим по релси, ограничени от правила. Да отвориш книга, означава да избягаш от тях. Историята ни отвежда на забранени места и ни позволява, за времето на четенето, да погледнем през ключалката.

Макар последните допитвания да будят загриженост за читателските навици на французите, те потвърждават за пореден път успеха на криминалния роман, който се налага като четвъртият най-четен литературен жанр през 2024 г. Може ли криминалният роман да помири французите с четенето?

Криминалният роман е популярна литература, жанр, достъпен за най-широката публика. По време на авторски срещи поне един на всеки десет души ми казва, че е започнал да чете отново тридесет години след училище благодарение на една от книгите ми. Често тези хора стават и запалени читатели. Това е силата на криминалния роман: той позволява да се възстанови връзката с четенето, което други, по-взискателни жанрове, не винаги позволяват.

Твърде трудна или твърде литературна книга може да напомни на хората за училищните четива, които са ги отблъснали.

И тогава я отлагат. А освен това е приятно да четеш криминален роман. Когато видиш през какво преминават героите, поставяш нещата в перспектива, казваш си, че животът ти не е толкова лош, това е почти катарзисно. Между другото, както често се казва: за четене на криминални романи трябва да се плаща от социалното осигуряване.

„Лабиринти“ – завършекът на прочута трилогия

Току-що излезлият на у нас роман „Лабиринти“ започва с разследването на мистериозно убийство в усамотена хижа. Полицай Камий Нижински е натоварена със задачата да разреши този случай, в който основният заподозрян е жена с амнезия, намерена до трупа и стискаща в ръка черна шахматна фигура на офицер. Единственият, който може да хвърли известна светлина върху ситуацията, е психиатърът Марк Фибоначи, защото потенциалната извършителка е споделила с него историята си, преди да загуби паметта си. Изпълнена с непоносимо напрежение и потискаща атмосфера, новата криминална история въвлича читателите в сложна мрежа от мистерии и заблуди, в чиято основа стоят съдбите на пет жени и едно брутално убийство.

Журналистката Лизин открива в пощенска кутия на нейно име ужасяващ филм. Вера е психиатър, потърсила убежище в изолиран район на Вогезите заради непоносимостта си към електромагнитни вълни. Писателката Зорин има предчувствия, превръщащи се в трагична реалност. Жули е жертва на отвличане, психически малтретирана от известния автор на романи Калеб Траскман. А Ариадна е млада жена с неизвестен произход, която натрапчиво рисува лабиринти.

Какво свързва тези героини, попаднали в свят на контролирана лудост, изграден с прецизността на безспорния майстор в жанра Франк Тилие? Завоите в книгата са толкова резки, че читателят бързо се дезориентира, но пъзелът накрая се нарежда и води до непредвидим обрат. Неслучайно френският всекидневник Le Figaro определя „Лабиринти“ като „блестящо упражнение по стил, в което няколко сюжета се развиват едновременно, застъпват се, а после се сливат, за да разкрият смайващия финал“. Следва откъс.

– Как е тя, докторе?

Камий Нижински беше свалила топлите си ръкавици и леко разтриваше пръстите си. В пълен контраст със студа навън, от който камък се пукаше, в болницата цареше адска жега, която дразнеше напуканата ѝ кожа. Доктор Фибоначи направи жест, с който недвусмислено ѝ подсказа да не влиза в стаята. Пациентката срещу тях спеше; бавното бибиткане на електрокардиографа свидетелстваше за спокоен сън, който в никакъв случай не биваше да смущават.
– Според лекарите, от гледна точка на физиологията, няма никакви рискове. Биологичните изследвания отчитат отклонения, но нищо сериозно. Колкото до пораженията от измръзване, дори да има и доста дълбоки, тe няма да предизвикат усложнения. За сметка на това, що се отнася до психиката, нещата стоят различно. Нека се изразя простичко: всичко от паметта ѝ е изчезнало.
– Като казвате всичко…
– Целият ѝ предишен живот. Нищо не помни. Бяла страница.
Полицайката погледна към заподозряната: косите ѝ се бяха разпилели около лицето ѝ, а то, макар и пострадало от студа, изглеждаше спокойно насред голямата бяла възглавница. Тя измъкна от джоба си писалка и тефтер.
– Ще трябва да ми обясните, докторе. Не схващам как е могла изведнъж „да забрави“ целия си живот, докато си почива в леглото в болницата, а вие ме уверявате, че физиологично не е пострадала сериозно. Тази жена беше открита в гората, оцапана с кръв, до човешки труп. Не е казала нито дума оттогава, а сега ми съобщавате, че не помни нищо?
С рязък жест тя отвори тефтера си, по чиито бели листове отсъстваха всякакви бележки.
– Не разполагаме с нищо! Нито за нея, нито за жертвата ѝ, нито за обстоятелствата на тази ужасна трагедия. Никой не познава въпросната жена, никой никога не я е виждал. Не ни е известно откъде се е появила. Може би маската на амнезията е средство да прикрие самоличността си и да избяга от отговорност.
– Повярвайте ми, тя не се преструва.
– В такъв случай, обяснете ми, убедете ме, за да мога и аз да убедя моите началници. Те ще искат ясни отговори.
Фибоначи я покани да го последва в коридора, затвори вратата и посочи с пръст към двамата мъже, чакащи търпеливо на известно разстояние.
– Кой е вашият шеф?
– Никой. Те са ми колеги, при това са доста далеч от заплетените случаи. И двамата чакат само пенсията. Пък и нека ви споделя, в нашия край нямаме опит с такива престъпления. Така че какво ли са си рекли? Я да оставим на новата да се оправя. Един вид да я тестваме, нали разбирате?
Двамата не ги изпускаха от поглед с напрегнато изражение.
– Ще ида за кафе – каза сухо Фибоначи. – Черно и с много захар?
– Направо ми четете мислите.
– Това донякъде ми е работата. Докато чакате, влезте в съседната стая – двайсет и първа, там ще си поговорим на спокойствие.
Камий го видя как размени няколко думи с колегите ѝ. После отново се съсредоточи върху заподозряната. Нямаше си понятие от психиатрия или психология, обаче ѝ беше трудно да повярва на обяснението на лекаря. Какво би могло да предизвика подобен катаклизъм в главата на жената? И в какво по-точно се изразяваше тази амнезия? Беше ли в състояние, да кажем, да брои? Знаеше ли поне малкото си име, коя беше?
Накрая влезе в съседната стая. Обзавеждането ѝ беше повече от скромно: в един от ъглите – легло, два стола, шкаф, ужасно малка тоалетна с мивка. Приближи се до прозореца, чиито заскрежени стъкла сякаш щяха да експлодират. Два етажа по-долу забеляза между две линейки тъмнозелената си кола. Паркингът беше претъпкан. Болниците, както и гробищата, никога не оставаха празни.
Камий свали подплатеното си яке, разходи се из помещението, за да се отърве от нервното напрежение, и погледна образа си в огледалото над мивката. Изглеждаше ужасно.
„Прекалено много работа, а това разследване не вещае нищо по-добро“, помисли си тя с въздишка. Струваше ѝ се, че се е състарила с пет години. Сигурно заради очите ѝ – обикновено толкова сини, а сега с угаснал поглед, както и заради щипещия студ, който съсипваше кожата ѝ. Дръпна съвсем напуканата си долна устна, прокара показалец до върха на носа си. „Прекалено кльощава си, момичето ми. Прекалено кльощава…“ После оправи яката на кремавата си риза и закопча сакото, в тон с тоалета, което нарочно беше избрала по-широко, за да изглежда внушителна. Не можеше да определи защо, но откакто беше дошла, се чувстваше неудобно в присъствието на психиатъра. Сигурно защото имаше изражение на граблива птица, с наситеночерни зеници, които сякаш проникваха дълбоко в човешката душа.
Марк Фибоначи влезе в стаята с две чаши, от които се вдигаше пара, и затвори вратата с пета.
– Моля, седнeте, госпожице Нижински. Надявам се да разполагате с време. Това, което ще ви разкажа, е все едно да отворите някой ужасно мрачен съспенс и да погълнете петстотин страници. Все едно се возите на влакче на ужасите.
– Разполагам с достатъчно време. Важното е да установим истината по случая.
– Ах, да, истината…
Фибоначи отиде до прозореца, до който тя беше стояла преди няколко минути. За момент запази мълчание, вдигнал чашата с кафето до устните си. След това се обърна към нея.
– Човешкият мозък е способен да използва най-невъобразимите стратегии, за да защити съзнанието. Той непрекъснато се приспособява, мобилизира своите оцелели части… Дори е в състояние да измами сам себе си. Да представи измислени спомени като реални. Например да ни убеди, че са ни нападнали в ученическия стол в прогимназията, макар това никога да не се е случвало. Знаете ли как се нарича този феномен?
– Въобще не знам, аз съм само полицайка…
– Парамнезия за подсигуряване. Убеждение за дежавю, за вече преживяно… Чиста измислица на съзнанието. Така че къде тук се крие истината, след като вярвате, че миналото от вашите спомени е истинското ви минало?
Той се настани срещу нея, но предварително извади нещо от джоба си.
– Играете ли шах, госпожице Нижински?
– Знам правилата на играта, нищо повече…
– Тя носеше това у себе си. Черен офицер…
Камий опипа фигурата от дърво, висока пет сантиметра.
– Къде у нея? Не открихме нищо и…
– Тя ми разказа – прекъсна я Фибоначи, който я гледаше съсредоточено. – Преди да забрави, пациентката ми обясни какво се е случило, от А до Я.
Камий очевидно беше изненадана. Защо Фибоначи не ги беше уведомил по-рано за тази информация от първостепенно значение?
– Призна ли за убийството?
– Ами… работата е по-сложна. Трябва да ви споделя, че в кариерата си не съм имал толкова сложен случай. А колко пациенти съм лекувал! Но тя, тя не се вписва в нормите.
Той взе шахматната фигура и посочи към тефтера, който неговата събеседничка беше положила на коленете си.
– Права сте, пишете, запишете каквото успеете, дори ако историята, която ви разкажа, е дълга и заплетена. Сигурно ще е най-невероятната, която сте чували през живота си. От онези, които четем само в романите. Даже повече от това.
Камий отново разтвори празния си бележник. Първа страница.
– Впрочем, да вметна – допълни Фибоначи, – голям любител съм на операта и на класическата музика, а вашето фамилно име ме заинтригува още щом се срещнахме. Разсейте, моля, едно съмнение: наистина ли нямате връзка с Вацлав Нижински, прочутия руски балетист от миналия век, заболял от шизофрения?
– Прадядо ми е дошъл от Словакия. Бил е работник. Не е имал вземане-даване с операта. Е, струва ми се, че щях да знам нещо, ако този танцьор е бил сред прадедите ми.
– Ако проявявате интерес, ще се радвам да ви разкажа за Нижински в някой от следващите дни…
Дали не я сваляше дори при тези обстоятелства? Този тип беше наистина смущаващ, така че Камий само кимна с глава.
– Нека се върнем към нашия случай – продължи той съвсем непринудено. – Трябва да знаете, че в историята, която ще ви разкажа, има пет действащи лица. Всички те са жени.
Запишете си, ще е важно за по-нататък: „журналистката“, „психиатърката“, „отвлечената“, „авторката на романи“…
Тя съвестно си отбеляза тези лица едно под друго. Запита се дали някоя от тези жени не е онази в леглото, от другата страна на стената. Вероятно, но коя? Журналистката? А може би отвлечената? В такъв случай дали не е била жертва на човека, чието лице беше станало на пихтия след ударите с ръжен? Дали не се касаеше за отмъщение? При такова явно ожесточение… „Абсолютна лудост“. Камий още не можеше да изтрие от ума си гледката, оцветена цялата в червено чак до тавана на хижата. Истински театър на ужаса.
Когато вдигна очи, срещна втренчения и неразгадаем поглед на Марк Фибоначи – точно както понякога ви гледат психиатрите. Една вероятно необходима маска, ако човек се занимава целодневно с индивиди с психични отклонения.
– Журналистката, психиатърката, отвлечената, авторката на романи – повтори тя, препрочитайки записките си. – Липсва ми петото лице…
Лекарят се настани удобно на стола и пое дълбоко въздух.
Събеседничката му не можа да прецени дали това беше признак на отегчение, или той искаше да ѝ подскаже, че е прекалено нетърпелива.
– Тя се появява по-късно, тя е ключът към всичко – отвърна той. – Нейната самоличност може да бъде разкрита едва в края на разказа ми. А сега чуйте това, което имам да ви разкажа…
Той вдигна черния офицер пред себе си.
– И се съсредоточете, защото тази история е истински лабиринт, където всичко се обърква. Колкото до петото лице, то се намира в края на плетеницата, и то – сигурен съм в това – ще донесе отговори на всичките ви въпроси.