След успешната първа седмица на провеждащия се в момента фестивал на световното кино в Кан равносметката е повече от положителна – суперзвездите от световното кино, отлично изглеждащи и винаги обгрижвани с такт и финес, не спират да демонстрират обаяние и тоалети на „червения килим“.

Само за „Финикийска схема“ на Уес Андерсън в Кан дефилираха Бенисио дел Торо, Скарлет Йохансон, Том Ханкс, да не говорим за появилите преди тях Натали Портман, Педро Паскал, Хоакин Финикс, Ема Стоун… С бюджет, на какъвто не се е радвал от години, фестивалът в Кан демонстрира суперформа, която сякаш си е поставила задачата да надскочи всички свои досегашни рекорди.

Знае се, че Кан отдава особена почит и на режисьорите. Тази година най-ухажваният сред тях е Уес Андерсън. Французите обичат перфектната му работа със средата в киното, а също и ефектния му, подигравателен стил. Интригата около „Финикийска схема“ беше, ще успее ли този свръхоригинален творец с визуална култура, винаги надскачаща познатото, да се измъкне от клопките на собствения си стил (перфекционизъм, да, но и прекалена претрупаност, културни референции, да, но и не малко снобска енигматичност, изобилие от историческа фактология, да, но не винаги понятна нейна интерпретация). Очакван със смесени чувства, „Финикийска схема“ успя да впечатли и да развесели, тъй като този път сценарният тандем Андерсън/Копола е съградил не малко смешни епизоди. Те са най-вече около фиктивния персонаж на Карда, представен като най-богатия човек в света и блестящо изигран от присъстващия в буквално всеки кадър удивително устойчив Бенисио дел Торо. А младата Миа Трипълтън (дъщеря на Кейт Уинслет) е развеселяваща в ролята си на негова дъщеря, чиято задача като восъчна монахиня е да опрощава прегрешенията на своя баща, без обаче да може да се отърве от съмнението си, че именно той е убиецът на нейната майка. С „театрално“ превързана ръка и преувеличен грим (но винаги с вкус), героят на дел Торо, чиито планове за прехвърлянето на цялото му богатство на напълно незаинтересованата му дъщеря, оцелява след всеки пореден взрив на луксозния му самолет. Хората изхвърчат от него като тапи, но след това се завръщат, за да участват в поредния нелогичен епизод, чиято логика на абсурда обаче е желязна.

Присмехът естествено е насочен към (не)съществуването в безбрежния свят на финикийски знаци. Главният финансов магнат има проблеми и те идват от тези, които искат неговото да стане тяхно. Пародията е във всеки кадър (без нея Андерсън не може да диша) и извира от умело преобръщани клишета на „теми“ от глобалния свят – шпионаж, тероризъм, мега проекти, управляващи целия възможен живот. На места приликите с реалната политика са колкото смешни, толкова е плашещи. Да, този път Андерсън е успял да се овладее така, че да бъде интересен не само на себе си, но и на зрителите.

„Нова вълна“, реж. Ричърд Линклейтър

С лекота и задоволство бе посрещнат и „Нова вълна“ – красивият, мил и щедър френски филм на американеца Ричърд Линклейтър. С него режисьорът се обяснява в любов към френското кино и по-конкретно към един определен период от него, свързан с филмов език, активно съпротивляващ се на старомодните канони. Известен с предпочитанията си съм въздушното кино, тук Линклейтър се доказва като абсолютния обожател на хората със и около Жан-Люк Годар, някога заснели неподражаемия „До последен дъх“ за (само) двадесет дни. „Това е филм за това как се снима първи филм“ – каза Линклейтър в Кан. – Искахме всичко да изглежда така, както е било.“ И наистина Париж от 1959 г. е налице, но главно този, в който малка група хора, почти постоянно суетящи се около не особено известен мъж с неизменни черни очила, е „предоставил“ на „новото кино“ своите истински улици и булеварди. А постигнатата физическа, интонационна и всякакъв друг тип прилика с реално съществуващите личности от прословутия интелектуален кръг на списание „Кайе дю синема“, а също и на философски и литературни течения във Франция е феноменална. Без грам бутафория известният със своята мания по цитати на велики хора Жан-Люк Годар (в изпълнението на съвсем младия Гийом Марбек), а също и свободно реещият се със своята хавлия на райета Жан-Пол Белмондо (Обри Дюлен), но и Фансоа Трюфо, Клод Шаброл, Жулиет Греко и още много други разговарят помежду си така, както са го правили на времето. „А тогава в индустрията не е било както сега, професионалистите са се обичали много повече и са си помагали. В процеса на работа се срещах с много хора, които са познавали Годар лично, и така успях да науча много неща за него извън публичния му образ. Например това, че е бил щедър и е помагал на страшно много хора, включително и финансово.“ На въпроса как като американец Линклейтър се е оправял с езика на филма, който не е неговият, той заяви, че за него френският език е самото кино и че в този смисъл цялата близо десетгодишна работа по филма му е донесла само удовлетворение.

Залозите на Кан върху тези основни два филма от международния конкурс тази година са напълно успешни.

„Сират“, реж. Оливер Лакс

Добри точки на фестивала, но и на неговите създатели носи и страховито екзотичният и непокорно антиконвенционален „Сират“ на френско-испанския режисьор Оливер Лакс. В него един баща и малкият му син се озовават във вихъра на страхотни рейв партита на открито, в пустиня, където пясъкът е естественият декор на едно незнайно кога започнало и неясно кога свършващо безкрайно танцуване. Стотици хора са изпаднали в транс и се опияняват от оглушителните ритми, идващи от гигантски и много прашни колони и всякакви други безподобни технически джаджи. От време на време, в даден момент те биват пренасяни в огромни возила, уродливи и зле изглеждащи като самите си собственици. Те пък са дрогирани маргинали, които могат само да танцуват и да пътуват. Защо го правят? Въпросът не е зададен, за да му бъде даден някакъв отговор. „Защото, ако има някакъв смисъл в живота изобщо, то той е в движението, което само по себе си няма начало и няма край“ – каза в Кан чудесният Оливер Лакс. А по повод на персонажите, които в този филм играят себе си, а някои от тях бяха и на пресконференцията на филма в Кан, Лакс обясни, че им е внушавал „да не се страхуват, че заради лукса ще се озоват на място, което не е тяхното“. „Кан не е само дом на богатите, Кан е и ваш дом“ – тази е една от важните фрази, произнесени по повод на този уникално енергиен филм. Но и с неочаквано трагична дълбочина, която го поставя сред сериозните претенденти за предстояща голяма награда. А невероятният испанец Серхи Лопес, единственият професионален актьор във филма, е феноменален в ролята си на внезапно осиротял баща.

Със смесени чувства обаче се прие „Алфа“ на спечелилата преди четири години Златна палма с безподобни си „Титан“ Жюлия Дюкурно. Замислен като грандиозна и напълно свободна метафора на тема „Спин“, филмът представлява величаво самоограничение в една собствена, натегната апокалиптична среда. В нея хора, заразени с неясен вирус, се превръщат в безобразни мраморни мумии. Сред цялата тази величаво грозна условност, в която очевидният ментор е всепризнатият канадски експерт на мрачния футуризъм Дейвид Кроненбърг, главната героиня е малко момиче със странни очила. Неясно защо и как тя бива татуирана с триъгълник на едната си ръка. Това естествено ужасява нейната майка, опитваща се всячески да разгадае мистерията на вируса (в изпълнението на живеещата във Франция иранска актриса Голшифтех Фарахани), който явно е успял да зарази и появилия се от нищото неин брат (френския актьор с алжирски корени Тахар Рахим, отслабнал с 23 кг за ролята). В същото време не може да се отрече, че в работата по трансформацията на телата Дюкурно почти няма конкуренция в киното. С повече или по-малко успех тя вече е на път да придобие статут на икона на боди-хорър жанра, който на дадения етап обиграва не с екзистенциални, а с визуални прийоми.

Почти всички филми, показани до този момент, повечето от които представляващи разновидности на жанровото кино, се представиха доста добре.

„Досие 137“, реж. Доминик Мол

Френският полицейски трилър на Доминик Мол „Досие 137“ се оказа много повече от обичаен разказ за ченгета и бандити. Лея Дрюкер играе полицай, разследващ полицаи. По време на протестите на „жълтите жилетки“ преди няколко години във Франция справедливото изпълнение на закона умело се изплъзва от контрола на държавата, именно с помощта на държавата. По същество филмът на Мол е драматична констатация за наличието на тоталитарни тенденции в управлението, поне що се отнася до „овладяването“ на масовите протести. Целта социалното напрежение да бъде смазано напълно оправдава средствата, използвани от полицаи.

„Най-малката сестра“, реж. Хафсия Херци

Другият френски филм „Най-малката сестра“ на Хафсия Херци проследява етапите на сложното сексуално пробуждане на главната героиня, млада студентска от семейство на алжирски емигранти. Тя няма как да отговори на строгите семейни традиции, защото бавно, трудно и мъчително за самата нея разбира, че всъщност е лесбийка. Направен сякаш по каталог, филмът се опитва да уравновеси всички страни на историята си като училище, религия, интимни отношения с момчета. Прави го доста наивно, на моменти прекалено мелодраматично, но все пак печели точки „за смелост“, тъй като темата е пареща за френското общество.

Добрата новина, която се появи на фестивала, е, че Джафар Панахи и неговият екип най-вероятно ще присъстват на пресконференцията в Кан. „Режимът ни май иска да изглежда по друг начин“ – коментират иранци в Кан, които по една или друга причина винаги активно присъстват на фестивала.

Павлина Желева