Живеещият в изгнание руски филмов и театрален режисьор Кирил Серебреников и неочаквано получилият разрешение да пътува до Кан иранец Джафар Панахи, всеки по своя си начин и със своето си кино, показаха сериозно ниво и получиха високо признание за труда си.

Серебреников, чийто „Изчезването на Йозеф Менгеле“, подобно на филма на Фатих Акин „Амрум“, бе показан в несъстезателната програма „Премиери“ (този избор породи спекулации за прекалена предпазливост от страна на фестивала във връзка с определени хипотетични политически реакции на държавата Израел, но нищо от това не беше изказано гласно). „Обикновена злополука“ на Джафар Панахи бе прожектиран в главната зала на фестивала „Люмиер“ като един от 22-та филма на международния конкурс, състезаващите са за престижната Златна палма (за първи път от години в присъствието на режисьора и немалък брой представители на екипа му).  

В зала „Дебюси“ Серебреников се появи със закачен на ревера на сакото си орден Почетен легион, връчен му от присъстващата на фестивала Рашида Дати, министър на културата на Франция. След премиерата на филма Панахи изля душата си в прочувствена пресконференция, споделяйки личните си преживявания от затвора и вижданията си за правене на кино по нелегален начин.

„Изчезването на Йозеф Менгеле“, смразяващо черно-бяло описание на отсъствието на състрадание

Миналата година Серебреников показа в Кан „Лимонов, баладата“, предизвиквайки нееднозначни реакции. Сега по отношение на най-новата му творба мненията са обединени – става дума да шедьовър.

Историческият персонаж на филма е, меко казано, противоречив, това е „ангелът на смъртта“, садистът с диплома на лекар Йозеф Менгеле, останал в историята с мрачните спомени за нечовешки експерименти с хора в „лагерите на смъртта“ по време на Втората световна война. Подобно на „Лимонов“ и този филм е направен по роман на френски автор, тогава Еманюел Карер, сега Оливие Гез. И преди, и сега обаче в киното на Серебреников няма нищо литературно. Безупречният условен стил в „Менгеле“ превръща предпочитаното от него редуване на кадри и епизоди в хореография, на моменти абсурдна, но органична.

В този свой филм Серебреников обединява историческата драма с психологическия портрет на социален психопат с прогресираща параноя, чиято „съвест“ е замръзнала в убедеността му за „човешката непълноценност“ на жертвите му. Камерата го следи неистово – като постоянно уплашен, раздразнен и раздразнителен човек, който трудно би допуснал да бъде изправен пред каквото и да е правосъдие, отричащо идеологията на хитлеризма. Местенията му в пространството, от Аржентина, през Уругвай до Бразилия и представянето на живота му в съответната среда дават възможност да се чува испанска, португалска и дори унгарска реч. През цялото време на наложената му изолация персонажът деградира и се разпада вътрешно. Психологическият му крах контрастира с могъща визия (въпреки черно-бялата тоналност), особено по някои от местата, на които е живял – пищно имение, обилно украсено със свастики, неугледна ферма с кучета и незаслужаващи вниманието му домакини. Те не го искат, но са принудени от съществуващите под прикритие нацистки „ядки“ да го приютяват срещу заплащане. Основна находка на разказа обаче е линията на взаимодействие между Менгеле и порасналия му син, при която прословутата теза за „расова хигиена“ на бащата среща пълното изумление на собственото му дете. В същото време, точно в тези моменти Серебреников открехва вратата и за известно състрадание към фанатика Менгеле, като вероятно там се крие истинската причина за неизказаното, но реално раздразнение на Израел.

Изпълнението на немския актьор Аугуст Дил е феноменално. Неговият Менгеле е силен и запомнящ се, поне толкова, колкото изпълнението на Антъни Хопкинс в „Мълчанието на агнетата“ (1991) в ролята на Ханибал Лектър, само че не като фикция на ужаса, а като съвсем реално съществувала истина.

„Обикновена злополука“ или готовността за линч, но морален ли е той?

Решен като драма и гротеска едновременно, но типично по ирански, относително скромният по мащаб и бюджет филм на Панахи започва с неволното прегазване на куче от автомобил, в който заедно с шофьора се возят бременната му съпруга и малката им дъщеря. Инцидентът се случва по тъмно някъде из пустите възвишения над столицата Техеран. Повреденият двигател изважда автомобила от движение и кара собственикът му да потърси помощ. На мястото, на което се озовава, един от работниците го „разпознава“. Заради характерния звук на накуцващата походка решава, че става дума за зловещ мъчител на протестиращите срещу официалния режим на име Екбал, известен с прозвището си „Крака“. Решава още, че сега е моментът да отмъсти на виновника за всичко, изтърпяно от много хора и особено от него самия, и провежда индивидуална акция, за да го „обезвреди“.

Впоследствие накуцващият мъж се озовава в сандък, а по-късно и до дърво, за което е завързан. Заобиколен е от мъже и жени, пострадали преди време в съвсем конкретен смисъл – били са подлагани на тежки физически мъчения. Сега им е паднало да си го върнат. Единственият въпрос, който все пак ги смущава, е истинският Екбал ли държат в ръцете си, или не ?

Достатъчно дълго време Панахи оставя съмнението да витае във въздуха. И зрителят е убеден, че човекът с протезата няма нищо общо с обвиненията, на които го подлага импровизираният му трибунал. Докато в един момент отвлеченият палач внезапно „признава“ вината си, без обаче да се дистанцира от нея. Но съмненията продължават, този човек истината ли казва, или не?

Темата на Панахи тук е страданието и правото на отмъщение. От една страна, то е оправдано, от друга – по морални причини, типични точно за тази нация и за този народ, то не може да бъде изпълнявано по този начин. Заради това филмът не съдържа окончателни отговори. Как ще се развива в бъдеще страната? Ще има ли радикални промени, или не?

А в Кан стана ясно, е че титрите на филма на Панахи вече не крият самоличността на екипа му, както е било досега. Ще се сдобие ли филмът с палма, също не е ясно, но във всички случаи куражът на Панахи няма да остане незабелязан.     

Павлина Желева