Разговор с Адриана Диканчева и Иво Анев – любители-изследователи на подземните пространства на София, които вярват, че някогашните бомбоубежища имат потенциал да допринесат за културния облик на столицата и да я направят по-интересна дестинация за туристите.
Как се пресякоха пътищата ви и кога решихте да обедините усилия в изучаването на бомбоубежищата в София?
Адриана Диканчева: Запознахме се в началото на 2024 г., когато с един мой приятел решихме да организираме събитие за подземията на София и търсехме човек, който да ни запознае с темата. От препоръка на приятели попаднах на д-р Иво Анев, свързах се с него и той прегърна идеята. Пуснахме събитие във Facebook, което имаше невероятен успех. От едното събитие се получиха три. С Иво се срещнахме за първи път минути преди първото събитие.
Иво Анев: При мен подземията на София представляват естествено продължение на интереса ми към проблемите на града и скритите пространства, които имат капацитет за развитие на една по-приятна и интересна градска среда. Първият ми по-сериозен досег до подземна София беше влизането ми в колектора на река Перловска до НДК. Влизал съм и във вододовеждащото съоръжение под Централната минерална баня. Затова на първото събитие говорихме не просто за бомбоубежища, а и за потайностите на града.
Адриана Диканчева и Иво Анев, снимка Вихрен Георгиев, People of Sofia
Какви пространства се крият под столицата, в какво състояние са те и каква част от тях сте обследвали лично?
И. А.: След като започна войната в Украйна, държавата направи проучване и се оказа, че има близо 300 съоръжения за защита. В София са около 50, три от които са противорадиационни. Ние изследваме внимателно бомбоубежищата, изчезнали от картата на София. През 90-те години Министерството на отбраната спира да управлява голям брой съоръжения с идеята те да бъдат предадени на Столичната община, само че Столичната община не е искала да се занимава и не взема тази собственост. В резултат на това има немалко бомбоубежища, които не присъстват в кадастъра на София и все едно не съществуват. Бомбоубежищата, които ние посещаваме, са отворени, тъй като нямат стопанин. Колкото и странно да звучи, това е удобно положение както за общината, така и за държавата, защото те нямат задължение да се грижат за тях, а ако нещо се случи, те не носят отговорност, защото бомбоубежищата не са техни. Има типови бомбоубежища, които са с малък размер – например в „Слатина“, наскоро то беше заровено. Двуетажно типово бомбоубежище има до търговски център „Сердика“. Бомбоубежището до ТЕЦ „Земляне“ е с коридори, дълги стотици метри – някога цялото беше изоставено, но малко преди започването на войната в Украйна някои от входовете му бяха затворени. Една част от него е под разузнаването и тя вероятно ще бъде възстановена в някакъв момент, тъй като сега има повече пари за отбрана.
Как си представяте тези бомбоубежища да бъдат възстановени и използвани, след като те дори нямат собственик?
А. Д.: Утвърдена практика е да се фокусираме върху пилотен проект, който да покаже какво може да се направи. Ние сме се фокусирали върху бомбоубежището в Южен парк, което побира около 2000 души. Работим заедно с кмета на район „Триадица“ и архитекти, които в момента правят архитектурно заснемане с цел бомбоубежището да се вкара в кадастъра, да се актува и Столичнато община да започне да го стопанисва, след което то да може да се отдава под наем на частни лица, които имат интерес да използват пространството.
И. А.: Това не е неутъпкана пътека – кметът на „Лозенец“ вече е актувал едно съоръжение в района, за което се говори, че е бивша база на „Луфтвафе“ (название на германските военновъздушни сили през Втората световна война, бел. ред.). След заснемането на бомбоубежището е установено, че то е два декара. Представете си колко биха стрували два декара в „Лозенец“! Бомбоубежището в Южния парк е още по-голямо, както и това до ТЕЦ „Земляне“. А може би най-впечатляващото съоръжение е бившата дизелова станция в Западен парк, в която вероятно може да се направи дори плувен басейн, защото има зала с приблизителни размери 50 на 15 на 15 метра. С други думи, има големи съоръжения, които могат да изпълняват множество функции – от скучни, например да се сложат сървъри, защото отдолу постоянната температура е около 14 градуса, до по-интересни – зали за събития, галерии, архиви, ескейп стаи. Тези съоръжения са доста здрави, някои от тях са строени да издържат дори на ядрена атака. Ако има интерес те отново да бъдат използвани като бомбоубежища, съвместно с Министерството на отбраната те могат да се направят така, че за няколко часа или дни да бъдат използвани според първоначалната си функция. За съжаление, районните кметове не разполагат с достатъчен бюджет, за да възстановят подобни съоръжения и да ги използват. А интерес от бизнеса има.
Бомбоубежище в Южен Парк, снимка Десислава Маринова
Има ли примери от други места в България, където подземни пространства са били възстановени и се използват за културни или други цели?
А. Д.: Миналата година фондация „Оптимистас“ и техни партньори подхванаха един недостроен тунел в кв. „Шести участък“ в Габрово. Почистиха го, изрисуваха стените с графити и успяха да проведат кинопрожекция, кръгла маса със заинтересовани лица за бъдещето на тунела, а съвсем наскоро дори и джаз концерт. Мястото беше част от програмата на фестивала в Габрово. В предишни години същата фондация е работила по един военен погреб във Варна – той е бил култова дискотека, впоследствие е изоставен, те почистват и облагородяват и в момента то е пространство за култура ReBonkers.
А запознати ли сте как стоят нещата с подземните пространства в други държави, особено в Югоизточна и Централна Европа?
И. А.: Подобни пространства се използват активно и на практика неизползването на тези пространства в София е по-скоро учудващо. Например албанците са превърнали два от своите ядрени бункери в центъра и в покрайнините на Тирана в основни туристически забележителности – Bunk’ART 1 и Bunk’ART 2. В Будапеща си имат „Болница в скалата“ – съоръжение под замъка Буда, изпълнявало ролята на болница през Втората световна война и по-късно превърнато в бункер срещу ядрени атаки, което днес функционира като музей. В Истанбул има огромен подземен резервоар от римско време.
А. Д.: Има прекрасни примери и в Западна и Северна Европа. В Берлин можем да посетим музея Berlin Story Bunker, който се намира в бункер от Втората световна война и предлага информация за нацисткия режим и по други теми. Финландия пък е страна, която поддържа бомбоубежища, които в мирно време предлагат условия за различни спортни занимания и при нужда могат да бъдат превърнати отново в бомбоубежища в рамките на 72 часа.
От казаното звучи така, сякаш подземните пространства имат сериозен потенциал и относно туристите, които посещават столицата ни?
А. Д.: Има потенциал за туризъм. С Иво сме си говорили дали тези подземни пространства не трябва да останат точно каквито са, но стигнахме до извода, че в тях има потенциал и е по-добре да се използват, за да има какво да предложи градът, а не да стоят като паметници на глупостта. BunkART 1 и BunkART 2 са сред популярните забележителности в платформата TripAdvisor за цяла Албания, не само за Тирана. Подземните турове в европейски столици като Париж, Берлин и Лондон са привлекателни предложения за туристите.
И. А.: В момента политиката е да се развива конферентният и събитиен туризъм в София поради простата причина, че хората, които ходят на големи събития, ще оставят повече пари. Масово, когато хората дойдат тук, те отиват в Пловдив, защото в Пловдив можеш да видиш нещо различно. Това е тъжно, защото София не е някаква паланка, а много интересен град, но голяма част от неговия потенциал остава скрита и неразработена. Например, когато аз разхождам хора тук, те ме питат: „Какво е това?“, и аз им казвам, че е старата сграда на Централната минерална баня, в момента е музей на София. Те ме питат: „Може ли да се изкъпя?“ и аз им казвам, че не може. Сходно е положението с планината и културното наследство.
Дизелова станция в Западен парк, снимка Иво Анев
Каква е обратната връзка за вашата инициатива от хората, които следят работата ви?
И. А.: Има подкрепа, защото много хора усещат, че София се е превърнала в град, който не е интересен – на първо място за своите граждани, за съжаление. Виждате какъв огромен интерес има към събития като светлинното шоу LUNAR, които предлагат нещо интересно. Има и хора, които повдигат разумни въпроси. Един от въпросите е какво правим, ако се наложи тези бомбоубежища да се използват отново. Тези хора обаче не осъзнават, че първо, тези бомбоубежища са с отпаднало предназначение; второ, че юридически не съществуват; трето, че те не могат да се използват във вида, в който са; и четвърто, че ако те бъдат възстановени, например във вид на галерия, те ще бъдат в по-добро състояние, отколкото сега, ще се полага грижа за тях, което ще позволи те да бъдат използвани отново и като бомбоубежища. Друга критика е, че това са секретни съоръжения. Но тези съоръжения се знаят, те не са секретни, вероятно дори се знаят по-добре от разузнаванията на други държави, защото голяма част от архивите са унищожени през 90-те години. Убеден съм, че има бомбоубежища, за които трябва да питаме американското или руското разузнаване, за да ни ги припомнят. По принцип бомбоубежищата не са места, които се бомбардират, освен ако случаят не е специфичен, като бомбоубежището на Саддам Хюсеин, защото там е главатарят.
Дочух, че се снима документален филм за вашата работа. Можете ли да ни дадете малко повече информация?
А. Д.: Наскоро с нас се свързаха студенти от НАТФИЗ, Нов български университет (НБУ) и американски университети, които участват в съвместна програма. Обясниха ни, че имат за задача да направят документален филм по избрана от тях тема и така са попаднали на нашата инициатива. От началото на май те следят изявите ни, снимат ни, взеха ни интервю. Надяваме се, че в близко бъдеще ще успеем да направим премиера на този документален филм за подземията на София.
По какъв начин биха могли да ви подкрепят хората, които откриват смисъл във вашата инициатива – било с дарения, било с експертни познания, било с контакти и идеи?
А. Д.: Това, което към момента могат да направят, е да следят сайта и Facebook страницата на клуб „Смисъл“. Нека всеки, който има желание, да ни пише и да заповяда на нашите събития. Стараем се да съберем различните заинтересовани лица и да канализираме този човешки ресурс в правилната посока.
И. А.: Подкрепата, която получихме покрай едно от събитията ни, беше използвана за провеждане на химическо изследване, тъй като имахме подозрения, че в бомбоубежището в Южния парк има азбест. Оказа се, че няма нищо притеснително. Всеки лев, който влиза в клуба, го реинвестираме в каузите, с които сме се захванали.
Екипът на среща с Димитър Божилов, кмет на район Триадица, снимка клуб „Смисъл“
Адриана Диканчева е член на СПК „Академик – София“, най-стария пещерен клуб в България, и на „Софийски планински клуб“, както и част от клуб „Смисъл“, който насърчава обмена на идеи по различни теми. Съорганизатор на поредицата от събития „София – подземия, бункери, потайности“. Притежава магистърска степен в областта на европеистиката от СУ „Св. Климент Охридски“ и работи като специалист по акредитация в сферата на медицинското образование.
Иво Анев е доктор по икономика и управление на туризма и днес преподава в катедра „Логистика и вериги на доставките“ в Университета за национално и световно стопанство (УНСС). Съосновател на клуб „Смисъл“ и автор на концепция за възстановяване на северното и източното крило на Централната минерална баня в София. Част от „Екипът на София“. В свободното си време изучава реките на София, както и бомбоубежищата в града, като във връзка с подземните пространства си партнира с Адриана Диканчева и техни съмишленици.
