Елко Чернев издаде стихосбирка – „Заек в дъжда. 80+4 стихотворения“.

Биографичната бележка на корицата ѝ гласи: „Елко Чернев е роден през 1960 г. в София. Завършва 112 Основно училище, Първа АЕГ, ТУ – София (ВМЕИ) и University of Memphis, с магистратури по електроизмервателна техника и информатика. Работи като инженер конструктор, научен сътрудник, асистент и програмист. Живее и работи в София.

Поезия започва да пише на английски в 9-и клас, а в 10-и – и на български. Негови стихове са публикувани в сп. „Родна реч“, където получава трета награда за поезия сред абитуриентите от 1979 г. Като студент в ТУ е член на Кабинета на младите писатели студенти. Клас по рецитация във ВИТИЗ изнася продукция по негови стихове, а през 1980 г. БНР излъчва песента „Спомен“ по негов текст в изпълнение на Петя Буюклиева“.

На същата тази корица и аз написах няколко думи: „С Елко Чернев сме съученици и мога да свидетелствам, че пише стихове от гимназията. Но той не е човек, който бърза. Едва сега, след цели петдесет години, той реши, че е дошло време за първата му стихосбирка – „Заек в дъжда“.

В поезията на Елко Чернев може да се проследи целият процес на поетичната алхимия – от първите мехурчета във въображението през тромпетите на щастливите метафори до мрамора на завършените, изваяни, почти класически творби. От бликащите струйки на детските игрушки до делтата на мъдростта.

Елко Чернев знае, че поезията осигурява най-голямата, тоталната свобода. Затова „Заек в дъжда“ е щастлива стихосбирка – съчетаваща свежестта на дебюта със златото на зрялото поетично майсторство“.

Преди повече от двайсет години работех във в. „Сега“ в една стая с Бойко Ламбовски и Емил Тонев. Тогава форумът на вестника, мненията, които споделяха читателите под публикациите ни, беше нещо като предобраз на сегашните социални мрежи – вдъхновяващ, див, неконтролируем, пълен както с образци на кристална мисъл, с цели трактати по засегнатите теми, така и с аборигенски нападки. Много от пишещите във форума ползваха псевдоними и на практика бяха неуловими. И аз съм получавал както хвалби, така и удари под пояса. Ние, журналистите се забавлявахме, мъчехме се да реагираме хладнокръвно. Но изведнъж забелязах, а времето го потвърди със серия от съвпадения, че когато получавах томахавка във врата, се появяваше някой си Темелко Сенегалеца, който много точно и на място неутрализираше недоброжелателите. Един ден с Бойко Ламбовски се спогледахме. Абе този да не е нашият Елко Чернев, рекохме си почти едновременно. Така и се оказа. Далечният тогава Елко Чернев от далечната Америка бдеше над своите приятели с опасната си мощ на компютърен спец.

През годините съм писал поне десетина текста за Елко – и в „Родна реч“ навремето, и после. Ако бях успял да ги изровя, те със сигурност щяха да прибавят неповторими щрихи към портрета на Елко, защото младежката наблюдателност не може да се компенсира с нищо, включително и с натрупания дългогодишен опит. Но тези текстове са на хартия и те бавно и сигурно изтляват някъде из кашоните на тавана ми.

Според личното ми мнение, появата на стихосбирката „Заек в дъжда“ е уникално събитие само по себе си. Защото авторът изобщо не е участвал в родния литературен живот през изтеклите пет десетилетия и за добро или за зло, белезите и венците са му спестени. Но поради тази причина стихосбирката му наподобява атол в Тихия океан, чиято флора и фауна са открити чак сега, едва днес. А това винаги граничи, няма как да е иначе, с еуфория.

За финал ще ви споделя подбрани от мен бисери от стихосбирката на Елко.

*

Заек бяга във дъжда,
                    във дъжда,
                    във дъжда.
Заек бяга във дъжда
                    от куршуми.

*

Настанал е часът на влюбените,
пияните, поетите и лудите
и само някъде трамваят пак звъни.

*

Дървото е предмет сглобен от бога
във пристъп на хармония.
То няма спомени.
Кората му е писменост,
която само мравките разчитат.
Нещастията му са от небето,
а истината – скрита във земята.
Отсечено, дървото е ковчег.

*

Снежинките валят като снежинки.

*

… и зора
два прилепа изгребват без да спират.

*

Аз бях останал без прозорец
и сбърках своята звезда
като освиркан чудотворец,
забравил всички чудеса.

*

Вечер радостен и грапав
вятърът като пила
ни остъргва от умората
и забравяме смъртта.

*

Като препечен козунак ухае слънцето в небето

*

Вървим през любовта безкрайно, защото времето ни пази,
Тъй както пази си окото циклоп от старост облепен.
Ще се затвори всеки в другия, ще си измисляме желания.
Обичам те тъй, както слънцето обича своето небе.

*

… и сред попарилия любовта ми мраз
ти пожелавам следващият срещнат
да те обича колкото и аз.

На добър час, Елко!