Разговор с Иван Димитров, който получи Голямата награда на тринайсетото издание на Националния конкурс за българска драматургия „Иван Радоев“ в Плевен за пиесата си „Книгата на моя живот“
Бихте ли разказали за процеса на създаване на текста?
Историята на текста започна от един нереализиран проект и в началото пиесата беше по-кратка, едноактна. След това дойде конкурсът „Иван Радоев“ и реших да участвам, може би седмица преди крайния срок. Това е доста кратко време за редакция и дописване на текст, но на мен не ми се случва за първи път да работя в отрицателни срокове. Трябваше да доразработя пиесата, а и бях получил бележка от човек, който за мен е авторитет, що се отнася до развитие на истории, че пиесата не би загубила от това да има втора сюжетна линия. Тръгнах да търся въпросната втора линия и почти незабавно реших да използвам един сюжет, една история от истинския живот, която поетът, драматург и хореограф Ясен Василев ми беше предоставил да използвам за един друг конкурс, на който участвах. В тази история се разказва за това как в един жилищен вход има проблеми с плъхове. В случая историята с плъховете даде много цвят на пиесата. В общи линии това е историята около създаването. Колкото до това каква е темата – тя беше зададена още от началния, нереализиран проект в най-общ вид – творецът. В хода на работата се стигна по-скоро до отрицателните проявления, свързани с творчеството. Стигна се до изграждането на един герой, който е по-скоро на тъмната страна на писателския занаят. В началната версия героят беше писател, в сегашната – драматург.
В контекста на целия сюжет сте оплели два свята, които привидно изискват и налагат различни житейски действителности. Как да мислим единно по посока на двете ситуации в пиесата? Абсурдът на съществуването като общо понятие ли ги обединява, или сте се стремили към изграждане на други взаимовръзки?
Трудно ми е да кажа дали съм се стремил към изграждането на конкретни взаимовръзки между двете сюжетни линии, защото в повечето случаи аз съм автор, който се води от интуицията си, който разучава историята си в движение. Основното, към което съм се стремил чрез втората сюжетна линия с плъховете, е да създам по-голяма плътност на текста, а също и да се получи преплитане между двете истории. Постарах се да повиша напрежението. На практика се оказа, че двете линии си „говорят“ една с друга. В основата си и двете сюжетни линии носят усещането за абсурда, но с известни разлики – едната история е затворена в междуличностни, доста крайни и травматични взаимоотношения, а тази с плъховете обхваща по-скоро всекидневния абсурд. Но конкретно тази пиеса – „Книгата на моя живот“, за мен не е абсурдистка. Да, в нея съществува този абсурден елемент с цялата линия около плъховете, но това не я прави пиеса на абсурда.
Струва ми се, че темата за паметта в пиесата ви е базисно определяща за сюжета. Доколко сте се опитали да акцентирате на това и въобще можем ли да мислим за забравата като за лично опрощение на допуснатите грешки?
Очевидно е, че за мен темата за паметта е особено важна в този текст. Най-големият риск за пиесата беше, че в нея става въпрос за възрастен човек, който страда от болестта на Алцхаймер или деменция, и голямото ми притеснение беше да се избегне възможна прилика с пиесата „Бащата“ от Флориан Зелер. Мисля, че успях да преодолея това с по-различната тематика в моя текст, с по-различните акценти и въобще с различния начин, по който паметта действа. Колкото до въпроса дали чрез забравата героя стига до прошка към себе си – не съм сигурен дали успява. Това е и едно от основните питания в пиесата – доколко един отрицателен герой като този човек може да стигне до прозрението, че в някои от проявленията на личността си не е бил добър човек. В пиесата съществува и това питане – за традиционното разделение между човека на изкуството и човека, който седи зад човека на изкуството. Един творец може да е много велик в изкуството си, но това на практика не го прави добър човек. Има много примери в тази посока.
Пишете в много жанрове, в кой се чувствате най-удобно?
Не мисля, че има жанр, в който се чувствам удобно. По-скоро бих казал, че във всеки жанр се чувствам неудобно по различен начин. На мен ми се лепна прозвището „поет“, независимо че съм издал само една стихосбирка измежду седем книги. В момента пиша все по-рядко поезия, но сигурно цял живот ще остана поетът Иван Димитров, не прозаикът, не драматургът – поетът. Моят бекграунд е в прозата, нямам самочувствие, че съм прочел достатъчно много поезия. В драматургията също не се чувствам в свои води, защото имам филологическо, а не театрално образование. И в двата жанра – поезия и драматургия, се чувствам като шарлатанин. Не мога да отрека, че през годините натрупах някакъв опит и дори, че към момента се водя средно успешен български драматург. Но за да се чувствам по-малко като шарлатанин, имам нужда по-често да влизам в процес, т.е. по-често театралните ми текстове да намират екип и поле на изява, в което аз също да участвам. Докато при прозата мисля, че на техническо ниво съм напреднал доста за годините, в които се занимавам с писане. Понякога малко се отплесвам и не казвам достатъчно смислени неща. Аз съм човек с доста въображение и хрумки, това ми харесва, но не искам цял живот да оставам на това ниво. Вече се чувствам зрял автор и дължа на себе си както в драматургията, така и в прозата да пиша по-смислени неща
Къде осъществявате най-пряка връзка с читателите/публиката си? Кой жанр според вас е най-комуникативен?
Парадоксално, но не мисля, че драматургията е най-комуникативният жанр, в който пиша, просто защото не съм поставян достатъчно често. Пиесата ми „Как се сприятелих с един комар“, която спечели миналото издание на конкурса „Иван Радоев“ в категорията „Млад автор до 40 години“, още не е намерила сцена, независимо че е наградена. Много досаден и изключително демотивиращ за съвременните български драматурзи е бавният път, който извървяват пиесите до сцената и публиката. А точно тази пиеса е текст, в който вярвам. От друга страна, аз съм автор, който обича да пътува и да се среща с читателите си. Обичам да представям книгите си, според мен това е най-комуникативната форма на общуване с аудиторията. В този смисъл най-комуникативните жанрове се явяват поезията и кратката проза. Обичам да измислям различни начини, в които на случаен принцип публиката да решава кои разкази да чета. Харесва ми, че така губя авторитарността на това аз да избирам какво да се чете. При такъв тип четения аз като автор мога много бързо да усетя обратната връзка, която получавам от публиката, така че за мен това е най-комуникативната форма на досег с аудиторията – да пътуваш и да четеш.
Откъде черпите сюжетите си? Какви спомени, наблюдения или конкретни теми, които са важни за вас, са в основата на писането ви?
Всичко това отговаря по някакъв начин на местата, откъдето черпя сюжети. Много често разработвам хрумки, от друга страна, се вдъхновявам и от прочетеното. Понякога сюжетите се появяват и от неща, които чувам. Някои реплики просто те заковават. Имам файл на телефона си, където ги записвам. Уж ги събирам за монопиеса, но не съм съвсем сигурен, защото по подобни реплики съм писал и разкази. Спомените винаги работят. В момента пиша роман за майка ми, в който се опитвам да работя с паметта си. За мен това е доста плашеща територия, защото досега винаги съм работил с въображението си, като съм вплитал по някой и друг автобиографичен момент. А в този роман се уповавам само на спомени и постоянно се боря с факта, че има много неща в живота ми, които не помня или пък помня слабо, притеснявам се, че доизмислям някои неща, въпреки че спомените на всеки човек в някаква степен са доизмислени.
Пиесата „Книгата на моя живот“ може да бъде прочетена на сайта на Иван Димитров https://ivandimitrov.bg/.
Бел. ред. На Националния конкурс за българска драматургия „Иван Радоев“ авторката на интервюто Станислава Кирилова получи наградата в категорията „Куклен театър“ за пиесата си „Дядо Пиперко на лов за диви паяци“.
